годишен период за прикриване на грешките. Политиката вече не беше нещо статично. Решението на Общността на Световете можеше да ограничи правата на колонията за часове до контрол само над една от Земите или до забрана да се секат дърветата или пък до насърчаване да бъдат избивани местните жители… Никой не можеше да каже със сигурност. Как функционира тази общност и каква политика щеше да развива все още не можеше да се отгатне по категоричните директиви на Администрацията. Донг се тревожеше от това неясно многоизборно бъдеще, на което Любоф откровено се радваше. В разнообразието е животът, а където има живот, там има надежда — така можеше да се обобщи неговото верую, наистина скромно и без претенции.
Колонистите престанаха да се занимават с атшияните и те от своя страна оставиха колонистите на мира. Стабилна ситуация, която не трябваше да се разбива без причина. Единственото нещо, което можеше да я разклати, бе страхът. В този момент можеше да се очаква, че атшияните ще бъдат мнителни и недоверчиви, но те явно не изпитваха особен страх. Що се отнася до паниката, която се почувства в Центравил при новината за клането в лагера Смит, не се беше случило нищо, което да я съживи. Нито един атшиянин не бе показал никъде признаци за прояви на насилие и след като робите си бяха отишли, хорите бяха потънали дълбоко в своите гори и ксенофобията, като постоянен дразнител, просто беше изчезнала. Колонистите най-сетне започваха да се успокояват.
Ако Любоф бе докладвал, че е видял Селвър в Тунтар, Донг и другите щяха да се разтревожат. Възможно беше дори да искат настоятелно Селвър да бъде заловен и изправен пред съд. Колониалният устав забраняваше съдебно преследване на член на едно планетно общество по законите на друго, но трибуналът не зачиташе подобни различия. Членовете му можеха да съдят, да издадат присъда и да екзекутират Селвър. След като доведат Дейвидсън да свидетелства срещу него.
А, не, помисли си Любоф, докато пъхаше речника в претъпканата полица за книги. А, не, повтори си още веднъж на ум и престана да мисли за това. Така той направи своя избор без дори да знае, че го е направил.
На следващия ден той предаде един кратък доклад. В него се съобщаваше, че Тунтар си живее както обикновено, и че той нито е бил изгонен, нито заплашван. Това беше един успокоителен доклад и най- неверният, който някога Любоф беше писал. В него бе изпуснато всичко, което можеше да има някакви последствия: неявяването на предводителката, отказа на Тубаб да поздрави Любоф, големия брой непознати в града, израза на младата ловкиня, присъствието на Селвър… Разбира се последното беше преднамерен пропуск, но иначе погледнато докладът съдържаше доста факти, си помисли той. Просто беше пропуснал субективните впечатления както трябва да постъпва всеки научен работник. Докато пишеше доклада получи жесток пристъп на мигрена и един още по-жесток, след като го предаде.
Тази нощ Любоф сънува много, но на сутринта не можа да си спомни нито един от сънищата си. Късно през втората нощ след пътуването до Тунтар се събуди и под истеричния вой на алармените сирени и глухия тътен на експлозиите, най-сетне се изправи лице в лице срещу онова, което упорито отказваше да приеме. Той беше единственият човек в Центравил за когото това не бе изненада. В този момент вече знаеше какъв е: предател.
Но дори и в този момент съзнанието му нямаше ясната представа, че това е нападение на атшияните. Всичко беше някакъв ужас в нощта.
Къщичката му бе подмината — беше отделена в самостоятелния си двор далеч от другите къщи. Може би дърветата около нея я охраняват, мислеше си той, докато излизаше.
Целият център на града беше обхванат от пламъци. Дори каменният куб на Щаба гореше отвътре като разрушена пещ за печене на тухли. Там се намираше ансибълът — безценната връзка. Пожари се виждаха и в посока на летището за хеликоптери и Полето. Откъде бяха намерили експлозиви? Как бяха подпалили толкова пожари едновременно? Всички сгради от двете страни на главната улица, построени от дърво, горяха и шумът на бушуващите пламъци беше непоносим.
Любоф се затича към огъня. Вода беше заляла пътя. Отначало той си помисли, че тя е от противопожарните кранове, но след това разбра, че водопроводът от реката Мененд съвсем безполезно наводняваше целия терен, докато къщите изгаряха, а тътенът на огнената стихия проникваше навсякъде. Как бяха постигнали това? Нали имаше охрана. Нали при полето винаги имаше пазачи с джипове?…
Изстрели, откоси, серии от картечен огън. Навсякъде около Любоф тичаха дребни фигурки, но той не им обръщаше внимание. Вече беше стигнал до общежитието и видя едно момиче, изправено на входа, пламъците отвътре почти го настигаха, а пред него се отваряше път за бягство, пътят на спасението. То не помръдваше. Той му извика, изтича през двора до него, с мъка откъсна ръцете му, вкопчени панически в касата на вратата, и насила го поведе като повтаряше нежно: „Хайде, миличко, хайде!“ И момичето тръгна, но не достатъчно бързо. Докато прекосяваха двора външната стена на горния етаж бавно се наклони под напора на пламъците отвътре и тръгна да пада напред, натежала от дървените греди на срутващия се покрив. Наоколо полетяха като шрапнели парчета дърво, а челото на една пламнала греда удари Любоф и той се просна на земята. Лежеше по лице в осветеното от пожарището езеро от кал и не видя как дребните зелени ловкини скочиха върху момичето, проснаха го по гръб и му прерязаха гърлото. Нищо повече не видя.
ГЛАВА ШЕСТА
Тази нощ не звучаха песни. Имаше само викове и тишина. Когато пламнаха летящите кораби, Селвър изпадна в екстаз, в очите му бликнаха сълзи, но от устата му не излезе звук. Той се извърна без да продума, с натежала в ръцете му огнехвъргачка и поведе групата си обратно към града.
Всяка група хора от Запада и Севера имаше за предводител бивш роб като него, който бе служил на юмените в Централ и познаваше сградите и живота на града.
Повечето хора, които бяха дошли за нашествието тази нощ, не бяха виждали никога град на юмените. Много от тях никога не бяха виждали и юмен. Бяха пристигнали защото ги водеше Селвър, защото ги водеше Злият сън и само Селвър можеше да ги научи как да се справят с него. Стотици бяха те — мъже и жени. Бяха чакали в абсолютно мълчание в дъждовния мрак в околностите на града докато бившите роби, по двама-трима наведнъж, правеха онези неща, които смятаха да извършат преди всичко останало. Да счупят водопроводните тръби, да прережат кабелите, които носеха светлината от Централния генератор, да разбият и ограбят Оръжейната. Първите паднали убити жертви бяха пазачите. Умираха беззвучно, поразени от оръжията на ловците — примки, ножове, стрели — много бързо, в пълен мрак. Динамитът, откраднат по- рано същата нощ от един лагер на дървосекачи, разположен десет мили на юг, бе приготвен в Оръжейната в подземието на Щаба, докато на други места бяха запалени огньове. И точно тогава завиха алармените сирени, лумнаха огньовете и нощта и тишината изчезнаха.
Трясъкът и тътнежът на огнестрелните оръжия, наподобяващ скършването на падащо дърво, бяха резултат от усилията на юмените да се защитят, защото само бивши роби бяха взели оръжия от Оръжейната и ги използваха. Всички останали действаха със своите копия, ножове и лъкове. Но динамитът, поставен и взривен от Ресуан и други, които бяха работили в лагера на дървосекачите, погълна всички останали шумове, докато изтърбушваше стените на Щаба и унищожаваше хангарите и машините.
Тази нощ в града имаше около хиляда и седемстотин юмени, около петстотин от тях жени. Говореше се, че всички жени на юмените се намирали там в този момент и тъкмо затова Селвър и другите бяха решили да действат, макар че не всички хора, които искаха да дойдат, се бяха събрали още. Между четири и пет хиляди мъже и жени бяха прекосили горите, за да пристигнат на срещата в Ендтор, а оттам — на мястото, определено за тази нощ.
В пожарището се издигаха огромни пламъци. Миризмата на палежа и клането беше непоносима. Селвър чувстваше, че устата му е суха, а гърлото възпалено и не можеше да говори. Просто копнееше за глътка вода. Докато водеше групата си към средната пътека на града, към него се затича някакъв юмен, появил се изневиделица от мрака и непрогледността на натежалия от пушек въздух. Селвър вдигна огнемета и натисна спусъка, докато юменът още падаше на колене в калта, върху която се беше подхлъзнал. Но от оръжието не изскочи със съскане струя пламък. Зарядът му се бе изтощил при паленето на въздушните кораби, останали извън хангара. Селвър пусна на земята тежкото оръжие. Юменът не беше въоръжен и беше мъж. Селвър се опита да каже: „Оставете го да избяга“, но гласът му беше слаб и двама ловци от Абските блата вече бяха изскочили иззад него още докато изричаше думите, с готови за удар дълги ножове. Големите голи ръце се
