тях, прехвърлил ръце през раменете им, за да не падне, ако се спъне. Младата ловкиня Греда, братовчедка от неговото Дърво, му подхвърли някаква закачка и Селвър й отвърна безгрижно, през смях.
Обратният път към Ендтор му се стори безкрайно дълъг.
Беше прекалено уморен, за да яде. Пийна малко горещ бульон и легна до Мъжкия огън. Ендтор не беше град в истинския смисъл на думала, а обикновен лагер край голямата река — любимо място за риболов на жителите от големите градове, които се намираха в околните гори преди пристигането на юмените. Нямаше Обител; два кръга от подредени камъни за палене на огньовете и един дълъг затревен бряг над реката, където се опъваха палатките от кожи и плетен папур — това беше Ендтор. Реката Менед, главната река на Сорнол, говореше неспирно в света и в съня при Ендтор.
Много старци се бяха струпали около огъня. Някои от тях познаваше от Бротър и Тунтар, а и от унищожения си роден град Ешрет, а някои просто не познаваше. По очите и жестовете им се виждаше, а и по гласовете им личеше, че са Велики съновидци. Може би толкова много съновидци не се бяха събирали никога и никъде. Той лежеше изпънат, с ръце под главата и гледаше втренчено в огъня.
— Нарекох юмените луди — каза той. — Дали самият аз не съм луд?
— Ти не можеш да различиш едното време от другото — отвърна му старият Тубаб, докато слагаше в огъня един боров клон, — защото не си сънувал нито докато спиш, нито докато си буден вече доста отдавна. Дълго се изплаща цената на такова нещо.
— Отровите, които юмените взимат, вършат почти същото като липсата на сън и сънища — обади се Хебен, който беше служил като роб както в Централ, така и в лагера Смит. — Юмените се тровят, за да могат да сънуват. Виждал съм какъв става погледът на съновидци, след като вземаха отровите си. Но те не можеха нито да извикат сънищата си, нито да ги контролират, а още по-малко да ги изтъкат или оформят, или да прекратят съня си. Самият сън ги водеше и им надвиваше. Те въобще не знаеха какво има у тях самите — същото което се случва с човек несънувал много дни наред. Дори той да е най-мъдрият в своята обител, пак ще бъде луд — сега или по-късно, тук или там и много време след това. Ще бъде подчинен, поробен и няма да разбира самия себе си.
Един много стар човек с южносорнолски акцент постави ръка върху рамото на Селвър, погали го и каза:
— Скъпи мой млад бог, имаш нужда да пееш. Това ще ти подейства добре.
— Не мога. Пей вместо мен.
И старецът запя. Други подхванаха песента му на висок глас, тънко и пронизително, почти без мелодия, със звуците на вятъра, който се промъква между стъблата на тръстиките на Ендтор. Изпяха една от песните за Ясена, за нежните разтворени листенца, който пожълтяват през есента, когато горските къпини се наливат с цвят, а някоя нощ първият мраз ги посребрява. Докато Селвър слушаше песните на Ясена, Любоф лежеше до него. Така, легнал, той не изглеждаше толкова чудовищно висок, нито пък крайниците му, толкова едри. Зад него бе полусрутената от пожара сграда, съвсем черна на светлината на звездите.
— Аз съм като теб — каза той, без да погледне към Селвър с онзи съноглас, който се опитва да разкрие собствената си неистина. Сърцето на Селвър беше натежало от мъка по приятеля.
— Боли ме главата — каза Любоф със собствения си глас, докато разтриваше както обикновено врата си, и в този момент Селвър се протегна да го докосне, да го успокои, но той беше сянка и светлина от огъня в световремието, и старците пееха песента на Ясена — за малките, бели цветчета по черните клонки, тръгнали към пролетта между свежите листа.
На следващия ден затворените в ограждението юмени повикаха Селвър. Той пристигна в Ешсен едва следобед и се срещна с тях извън ограждениего под клоните на един дъб, защото хората на Селвър се чувстваха неспокойни под голото открито небе.
Някога Ешсен беше дълбока дъбрава. Това дърво беше най-голямото сред няколкото пощадени от колонистите. То беше на един обширен скат зад къщичката на Любоф, една от шестте или осемте къщи, които бяха оцелели след нощта на пожарите. Под дъба заедно със Селвър бяха Ресуан, предводителката на Бере, Греда от Кадаст и други, които бяха пожелали да участват в преговорите — не повече от десетина души. Много въоръжени с лъкове стрелци стояха на стража, тъй като се страхуваха да не би юмените да имат скрити оръжия, но стояха или зад някой храст, или зад останки от сградите, за да не се чувства заплаха по време на срещата. С Госи и полковник Донг пристигнаха трима от юмените, наричани офицери, и двама от лагера на дървосекачите. При вида на един от тях — Бентън, бившите роби притаиха дъх. Бентън беше наказвал „мързеливите хори“ чрез публично кастриране.
Полковникът изглеждаше слаб и обикновено жълто-кафявата му кожа сега изглеждаше кално жълтеникаво-сива. Болестта му не беше някаква преструвка.
— И така, на първо място — каза той след като всички се настаниха. Юмените стояха прави, хората на Селвър бяха приклекнали или седяха върху влажните меки окапали дъбови листа. — Преди всичко, бих искал да имаме някаква работна дефиниция за това, какво точно означават вашите условия и каква стойност могат да имат те като гаранция за сигурността на хората, останали под моето командване тук
Последва мълчание.
— Нали разбирате английски, поне някои от вас?
— Да, но не разбираме вашия въпрос, господин Донг.
— Полковник Донг, ако обичате!
— В такъв случай и вие ще ме наричате полковник Селвър, ако обичате.
В гласа на Селвър се бе прокраднала напевна нотка. Той се изправи готов за единоборството, в главата му се носеха мелодии като пълноводни реки, но старият юмен просто стоеше на мястото си — огромен, тежък, гневен — и не приемаше предизвикателството.
— Не съм дошъл тук, за да търпя обидите ви, дребни хуманоиди — каза той, но устните му трепереха, докато изричаше тези думи. Той беше стар, разстроен, унизен. Появилото се предчувствие за триумф напусна Селвър. Нямаше триумф в света, останала бе само смъртта. Той отново седна и каза смирено:
— Не съм имал намерение да ви обиждам, полковник Донг. Ако обичате, повторете въпроса си.
— Искам да чуя вашите условия, а след това вие ще чуете нашите. Няма какво друго да говорим.
Селвър повтори онова, което бе казал на Госи. Донг слушаше с очевидно нетърпение.
— Добре, сега… Вие не сте разбрали, че от три дни в лагера ни има действащо радио.
Селвър знаеше това, защото Ресуан веднага бе проверил дали предметът, спуснат от хеликоптера, случайно не е някакво оръжие. Стражите докладваха, че е радио, и той го беше оставил на юмените. Сега само кимна.
— Така че ние сме в постоянна връзка с трите лагера, двата на Кивгленд и третия на Ню Ява, и ако бяхме решили да разбием обръча на охраната и да избягаме от ограждението, щеше да бъде много лесно за нас — хеликоптерите щяха да ни пуснат оръжие, щяха да прикриват придвижването ни с помощта на бордовите си оръжия, една огнехвъргачка би могла да ни извади от ограждението, а в случай на нужда можеха да използват и бомбите, с които разполагат на борда, а те са способни да ги вдигнат във въздуха целия район. Естествено, вие не сте ги виждали как действат.
— И ако бяхте напуснали ограждението, къде щяхте да отидете?
— Въпросът е, че без да намесваме в това някакви несъществени или погрешно преценени фактори, наистина сега вашите войски имат числено превъзходство, но ние разполагаме с четири хеликоптера в лагерите, които би било безсмислено да опитвате да обезвредите, тъй като те вече са под въоръжена охрана по всяко време, както и цялата ни огнева мощ, така че безпощадната реалност на ситуацията показва нещо, което по принцип се нарича равенство и ние можем да говорим от позиции на взаимно равновесие на силите. Това, естествено, е само временно положение. Ако е необходимо, можем да поддържаме действаща превантивна полиция, за да предотвратим една повсеместна война. Да не говорим, че зад нас стои и цялата огнева мощ на междузвездната флотилия на Земята, която може просто да унищожи цялата ви планета и от нея да не остане и следа в пространството. Но тези идеи са доста неясни за вас, та нека ви кажа колкото се може по просто и ясно — ние сме готови да преговаряме за момента с вас от позиция на равнопоставеност.
Търпението на Селвър се беше изчерпило. Той знаеше, че невъздържаността му е симптом на влошаване на психическото му състояние, но повече не можеше да се контролира.
— Добре тогава, започвайте!
— Преди всичко искам да ви стане ясно, че щом получихме радиото, ние наредихме на хората от другите
