лагери да не ни носят оръжие и да не правят опити да ни спасяват, както и да не предприемат никакви наказателни акции…
— Постъпили сте разумно. И после какво?
Полковник Донг понечи да отговори гневно, но се спря, лицето му пребледня.
— Няма ли на какво да седна тук? — попита той. Селвър заобиколи групичката на юмените, изкачи се нагоре по склона, влезе в двустайната къщичка и взе сгъваемия стол. Преди да напусне опустялата стая, той се наведе и допря бузата си до грубата повърхност на бюрото, където Любоф седеше винаги, когато работеха със Селвър. Някои от книжата му още стояха там. Селвър ги докосна лекичко. Изнесе стола и го постави върху мократа пръст пред Донг. Старият човек седна, като хапеше нервно устни, а очите му с форма на бадеми се присвиха още повече от болката.
— Господин Госи, може би вие ще говорите вместо полковника — предложи Селвър. — Той не се чувства добре.
— Ще говоря аз — каза Бентън, като направи крачка напред, но Донг поклати глава и промърмори:
— Госи…
Нещата тръгнаха по-леко след като полковникът от говорител се превърна в слушател. Юмените приемаха условията на Селвър. С взаимни обещания за мир те щяха да оттеглят всичките си хора от лагерите и да живеят в един район — зоната, която бяха обработили в Среден Сорнол, около хиляда и седемстотин квадратни мили с достатъчно водоизточници. Поемаха задължението да не влизат в гората, а горските хора поемаха задължението да не минават през Изсечените земи.
Останалите четири въздушни машини станаха причина за известни спорове. Юмените настояваха, че имали нужда от тях, за да докарат своите хора от другите острови на Сорнол. След като машините возеха само по четири души и за всяко пътуване бяха необходими няколко часа, Селвър беше изчислил, че юмените могат да пристигнат в Ешсен много по-скоро минавайки разстоянието пеш и той им предложи превозването през протоците, но се оказа, че юмените никога не изминават големи разстояния пеш. Добре тогава, нека да задържат хоптерите за онова, което те наричат „въздушен мост“, след това трябва да ги унищожат. Отказ! Гняв! Те защитаваха по-яростно машините си отколкото собствените си тела. Селвър не продължи да настоява като каза, че могат да запазят хоптерите, ако летят с тях само над Изсечените земи и при условие, че оръжията в тях бъдат унищожени. По този въпрос те се караха, но помежду си, докато Селвър изчакваше и от време на време повтаряше условията на своето искане, защото по този пункт нямаше да отстъпи.
— Има ли значение, Бентън? — не издържа накрая старият полковник разтреперан и излязъл извън нерви. — Не виждаш ли, че не можем да използваме проклетите оръжия! Има три милиона такива чуждоземци, пръснати из гадните им острови, покрити плътно с дървета и храсти, градове нямат, основна пътна мрежа нямат, централизиран контрол нямат, не можеш да обезвредиш една структура от партизански тип без употребата на бомби. Това вече е доказано и всъщност в онази част на света, където аз съм роден, то беше доказано в продължение на трийсет години чрез успешни сражения срещу големите суперсили на двайсти век една след друга. И докато не дойде някой кораб, ние не сме в състояние да им докажем нашето превъзходство. Да се откажем от тежките оръжия, стига да запазим леките за лов и самоотбрана!
Той беше техния старейшина и неговото мнение надделя накрая, също както би надделяло в Мъжката обител. Бентън помръкна. Гос започна да говори за това какво би станало, ако примирието се наруши, но Селвър го прекъсна.
— Това са вероятности, а ние още не сме приключили със сигурните неща. Вашият Велик кораб ще се върне след три години, което е три години и половина по вашите сметки. До тогава вие ще бъдете свободни тук. Няма да ви бъде много трудно. От Централ няма да вземем нищо друго, освен някои от трудовете на Любоф, които бих искал да запазя. Вие все още разполагате със значителна техника за рязане на дървета и придвижване. Ако ви трябват още инструменти, мините за желязна руда на Пелдел са на ваша територия. Смятам, че всичко това е ясно. Остава да се разбере само едно: как ще постъпят с вас, а и с нас, след пристигането на кораба?
— Не зная — каза Госи, а Донг се опита да поясни:
— Ако не бяхте унищожили ансибъла още в самото начало, можехме да получим актуална информация по тези въпроси и нашите доклади щяха, естествено, да окажат влияние върху предварителните и окончателни решения за статута на тази планета, които след това бихме могли да очакваме да влязат в сила още преди връщането на кораба от Престно. Но в резултат на безразборното унищожаване, за което причина е вашето невежество и липсата на представа за собствените ви интереси, ние нямаме дори радиопредавател, който да излъчва сигнал на няколкостотин мили.
— Какво е ансибъл? — тази дума се бе появявала и по-рано в разговора, но за Селвър беше нова.
— УНВ — съобщи полковникът с леден глас.
— Един вид радио — арогантно допълни Госи. — Осъществява незабавно връзка с нашия свят.
— Без да се чака двайсет и седем години?
Госи се загледа в Селвър с втренчен поглед.
— Правилно, точно така. Много си научил от Любоф.
— А как иначе — намеси се Бентън. — Той беше зеленото приятелче на Любоф. Попиваше всичко, което заслужаваше да се научи, че и отгоре! Например всички основни прийоми на саботажа, къде се разполагат стражевите постове, как се влиза в оръжейната… Сигурно са били във връзка чак до момента, когато започна клането.
Госи изглеждаше доста неспокоен.
— Радж е мъртъв. Това вече е напълно безсмислено, Бентън. Ние трябва да установим…
— Да не се опитваш да ми внушиш, че по някакъв начин капитан Любоф е бил замесен в някаква дейност, която би могла да се нарече предателство към колонията, Бентън? — попита Донг и очите му едва не изхвръкнаха от орбитите си, докато ръцете му притискаха стомаха. — Никакви шпиони и предатели не е имало между моите хора. Те бяха подбирани внимателни далече преди да напуснем Земята и аз познавам добре мъжете, с които работя.
— Нищо не искам да внушавам, полковник. Направо си казвам, че Любоф беше човекът, който разбуни хорите и ако заповедите не бяха променени след като кораба на Флота беше тук, това никога нямаше да се случи.
Госи и Донг понечиха да му отговорят едновременно.
— Всички вие сте много болни — съобщи Селвър, докато се изправяше и отупваше от себе си листата, които бяха залепнали по късичката му козина като по коприна. — Много съжалявам, че трябва да ви държим в кошарата на хорите. Това място не е добро за ума. Моля ви, повикайте хората си от лагерите. Когато всички се съберат тук и големите оръжия бъдат унищожени, и след като обещанието бъде изречено от всички нас, тогава ще ви оставим на мира. Портата на ограждението ще бъде отворена след като аз си замина, още днес. Има ли нещо друго да си казваме?
Никой от тях не каза нищо. Гледаха го отвисоко — седем едри мъжаги с обгоряла или кафява неокосмена кожа, покрити с плат, тъмнооки, с мрачни лица. Дванайсет малки мъже, зелени или кафеникавозелени, покрити с козина, с големи очи на обитатели на нощта, със замечтани лица… Между двете групи стоеше Селвър — преводачът, крехък, обезобразен, хванал съдбите им в празните си ръце. Дъждът падаше тихо върху кафявата земя около тях.
— Тогава сбогом — рече Селвър и поведе своите хора.
— Не са чак толкова глупави — каза предводителката на Бере по обратния път, по който щеше да придружи Селвър до Ендтор. — Бях си мислила, че такива великани трябва да са глупави, но те разбраха, че си бог, видях го изписано по лицата им в края на разговора. Колко добре говориш техния бълбукащ език! А колко са грозни! Мислиш ли, че и децата им са без косми?
— Това никога няма да разберем, надявам се.
— Уф, като си помисля само да кърмя бебе без козина. Все едно да кърмиш риба.
— Те всички са ненормални — заяви старият Тубаб. По гласа му личеше колко е разстроен. — Любоф не беше като тях, когато идваше в Тунтар. Невежа си беше, но беше чувствителен човек. А тези — спорят, надсмиват се на стария човек, пълни са с омраза един към друг, ето така!
И той разкриви покритото си със сива козина лице, за да имитира изразите на земяните, чийто думи естествено не бе могъл да разбере.
— Това ли им каза, Селвър, че са ненормални?
