— Ами цяла нощ лежа по начин, който означава, че искаш да те оставим да живееш. А сега искаш да умреш ли?
Болката в главата и стомаха му, както и омразата му към този ужасен дребен изрод, който говореше като Любоф и от когото сега зависеше животът му, тази болка и тази омраза се свързаха и стомахът му като че се обърна, повдигна му се и той едва не повърна. Тресеше го от студа и гаденето. Опита се да си върне смелостта. Внезапно направи крачка напред и се изплю в лицето на Селвър. Настъпи кратка пауза, след което Селвър, с нещо като танцова стъпка, се изплю върху него. И се изсмя. И въобще не посегна да убие Деивидсън.
Дейвидсън избърса студената слюнка от устните си.
— Виж какво, капитан Дейвидсън — изрече хорът с онзи негов тъничък гласец, от който на Дейвидсън му се завиваше свят и му се повдигаше. — Ние двамата сме богове, и ти, и аз. Ти си един обезумял бог, а пък аз не съм сигурен нормален ли съм или не. Но ние сме богове. Никога вече в гората няма да има среща като тази между нас. Ние си носим такива подаръци, каквито си даряват боговете. Ти ми даде един дар — избиването на своите, убийството, а сега, доколкото мога, аз ти давам дар от моите хора, а той е неубиването. Смятам, че и на двамата ще ни бъде тежък този товар, въпреки това ти трябва да го носиш сам. Твоите хора в Ешсен ми казват, че ако те заведа там, те трябва да те съдят и да те убият. Такъв бил законът им. И така, в желанието си да ти дам живота, аз не мога да те върна с другите пленници в Ешсен. Не мога и да те оставя да се скиташ из гората, защото ти причиняваш много зло, затова ще постъпим с теб както постъпваме с някой от нашите, когато полудее. Ще те отведем на Рендлеп, където вече никой не живее, и ще те оставим там.
Деивидсън гледаше втренчено хорът и не можеше да отмести погледа си от него. Като че го хипнотизираше по някакъв начин. Не можеше да понася това. Никога никой не е имал власт над него. Никой не можеше да му причини болка.
— Трябваше да ти счупя врата, още когато ме нападна за първи път — каза той. Гласът му прозвуча дрезгаво и тежко.
— Може би така щеше да е най-добре — отвърна Селвър, — но Любоф ти попречи, както сега пречи на мен да те убия. Повече убийства няма да има, както и сечене на дървета. На Рендлеп няма дървета за сечене. Това е мястото, което наричате остров Смит. Вашите хора не са оставили там нито едно дърво, така че няма да можеш да си построиш лодка и да отплаваш с нея. Там вече не расте почти нищо, така че трябва да ти носим храна и дърва за горене. Няма какво да се убива на Рендлеп, няма дървета, няма хора. Имаше дървета и хора, но сега там е останал само сънят за тях. Струва ми се, че да живееш там, ще бъде най-подходящо, защото ти трябва да живееш. Там можеш да се научиш да сънуваш, но по-вероятно е да следваш своята лудост, поне до естествения й край.
— Убий ме сега и престани с това гадно злорадство!
— Да те убия? — учуди се Селвър и погледна към Дейвидсън, а очите му блестяха — много ясни и ужасяващи в здрача на гората. — Аз не мога да те убия, Дейвидсън. Ти си бог и сам трябва да направиш това.
Той се обърна и си тръгна. Вървеше бързо и леко и след няколко крачки просто изчезна между сивите стволове на дърветата.
Върху врата на Дейвидсън се уви примка и леко стегна гърлото му. Малки копия приближиха остриетата си към гърба и хълбоците му. Дори не се опитаха да му причинят болка. Той нямаше да избяга, нямаше и да направи опит. Те нямаше да посмеят да го убият. Остриетата на копията бяха полирани, оформени като листа, остри като бръснач. Придърпваха лекичко примката около врата му. Той безропотно вървеше, накъдето го водеха.
ГЛАВА ОСМА
Селвър не беше виждал Любоф дълго овреме. Онзи сън бе дошъл с него в Ришуел. Той беше с него, когато говори за последен път с Дейвидсън. След това си отиде и може би сега спеше в гроба на Любоф в Ешсен, защото никога не пожела да се върне при Селвър в града Бротър, където живееше сега.
Но когато Големият кораб се върна и той отиде до Ешсен, Любоф го посрещна там. Беше мълчалив и помръкнал, много тъжен, така че старата угнетителна мъка отново се пробуди в Селвър.
Любоф остана с него — една сянка в ума му, дори когато той посрещаше юмените от кораба. Те бяха хора на властта, бяха много по-различни от всички юмени, които познаваше, освен неговия приятел. Но те бяха много по-силни от Любоф.
Неговата юменска реч беше потънала в ръжда и в началото ги оставяше те да говорят повече. След като доби по-ясна представа що за хора са, той изнесе тежката кутия, която бе пренесъл от Бротър.
— Вътре са произведенията на Любоф — каза той като с мъка търсеше думите. — Той знаеше за нас повече от другите. Той научи моя език и Езика на мъжете. Всичко това е описано тук. Той разбираше донякъде как живеем и сънуваме. Другите не го разбират. Аз ви давам неговите произведения, ако ще ги занесете на мястото, където той пожела.
Високият белокож мъж Лепенън изглеждаше щастлив и благодари на Селвър като му каза, че тези книжа наистина ще бъдат занесени там, където Любоф бе пожелал и ще бъдат оценени по достойнство. Селвър остана доволен от този отговор. Но му беше болезнено да произнася на глас името на приятеля си. Защото лицето на Любоф все още беше мъчително тъжно, когато той се обърна към него в ума си.
Той се отдръпна малко от юмените и остана да ги наблюдава. Донг, Госи и други от Ешсен бяха тук, заедно с петимата от кораба. Новите изглеждаха чисти и лъскави като току-що изковано желязо. Старите бяха оставили лицата си да обраснат с косми, така че сега малко приличаха на огромни, покрити с черна козина атшияни. Те все още носеха дрехи, но дрехите им бяха стари и съвсем не чисти. Не бяха слаби, с изключение на Стареца, който така и не оздравя след като се разболя в Нощта на Ешсен. Но всички те имаха вид на мъже, които са се изгубили или са полудели.
Тази среща се състоя в края на гората, в онази зона, която по едно негласно споразумение, нито горските хора, нито юмените бяха застроили или използвали за лагеруване през изминалите години. Селвър и придружителите му се настаниха в сянката на един голям ясен, който стоеше малко по-встрани от последните дървета на гората. Плодовете му бяха малки, зелени снопчета, обсипали клончетата, листата му бяха дълги, меки, с формата на устни, летнозелени. Светлината под голямото дърво беше мека, прокъсана от сенки.
Юмените се съветваха, пристигаха и си отиваха и най-сетне един от тях дойде при ясена. Това беше якият човек от кораба, Командирът. Той клекна близо до Селвър, без да поиска разрешение, но и без явно намерение да се държи грубо, и каза:
— Може ли да поговорим?
— Разбира се.
— Ти знаеш, че ще вземем всички земяни с нас. Докарали сме втори кораб, за да ги отведем. Вашият свят няма да бъде използван вече като колония.
— Това беше съобщението, което чух в Бротър, когато пристигнахте преди три дни.
— Исках да съм сигурен, че ще разбереш, че това е постоянно решение. Ние няма да се върнем. Вашият свят е поставен под забрана на Общността. За нашите условия това означава следното: аз мога да ви обещая, че вече никой няма да идва тук, за да сече дърветата или да взима земите ви, докато съществува тази Общност.
— Никой от вас никога няма да се връща. — каза Селвър, без да поясни потвърждение ли е това или въпрос.
— Поне за пет поколения. Никой. След това, може би, няколко души — десет до двайсет, не повече от двайсет, може да дойдат, за да говорят с вашите хора, да изучават вашия свят, както правеха това някои от хората тук.
— Учените, спецовете — каза Селвър и се умисли. — Вие решавате нещата отведнъж, вашите хора. — отново без да поясни изявление ли прави, или задава въпрос.
— Какво искаш да кажеш? — попита предпазливо командирът.
— Ами, казвате, че никой от вас няма да сече дърветата на Атши и всички спират да го правят. А при това живеете на много места. Например, ако предводителката на Карач издаде някаква заповед, на нея
