беше да се появиш с един хоптер над разчистените райони в гората, да забележиш скупчените хори с проклетите им лъкове и стрели и да започнеш да хвърляш кутиите с огнена каша, след което да ги наблюдаваш как тичат и горят. Това му стигаше. Стомахът му се свиваше когато си го представяше, също както когато си мислеше, че е с жена или при спомена за чувството, което бе изпитал след като беше размазал лицето на нападналия го хор — Сам, с четири последователни удара. Това беше ейдетичен спомен плюс по-живо въображение, както при повечето мъже — не би си приписал заслуга за това, просто си беше такъв.
Факт е, че мъжът е истински мъж, само когато е имал жена или е убил друг мъж. Това не беше нищо оригинално, бе го прочел в някакви стари книги, но си беше самата истина. Затова обичаше да си представя такива сцени. Макар и хорите да не бяха истински мъже.
Ню Ява беше най-южната от петте големи земи малко на север от екватора, и затова там беше по- горещо, отколкото на Централ или на Смит, които попадаха почти в идеалния климатичен пояс. Беше по- горещо и по-влажно. Валеше през цялото време на дъждовните сезони и по цялата площ на Ню Таити, но в северните земи дъждът беше лек и фин, никога не спираше, но човек просто не усещаше влага и студ. Тук отдолу той се изливаше на талази, а имаше и буреносен вятър от типа на мусоните, под чиито напори беше трудно да се върви, какво оставаше да се върши някаква работа. Спасението от този дъжд беше само солидният покрив или гората. Гората беше толкова гъста, че можеше да бъде закрила от бурите. Измокрянето бе неизбежно, тъй като от листата капеше непрекъснато, но по време на мусоновите бури в гората вятърът въобще не се забелязва. Но щом човек излезеше на открито вятърът можеше да го повали на земята и да го овъргаля в червената рядка кал, в която дъждът превръщаше оголената почва, и единственото спасение беше да се шмугне обратно в гората, където беше тъмно, горещо и можеше лесно да се загуби.
Командващ офицер по онова време беше майор Мухамед — наистина кално копеле. Всичко на Ню Ява се вършеше по буквара: гората се сечеше само на километрови ивици, фиброраслите се засаждаха веднага върху целия разчистен терен, отпуски за Централ се раздаваха по предварително уточнен въртящ се график без никакви преференции, халюциногените бяха по дажба и употребата им по време на работа се наказваше и тъй нататък, и тъй нататък.
Хубавото на Мухамед му беше, че не винаги се свързваше по радиото с Централ. Ню Ява си беше негов лагер и той го командваше по свой начин. Не му харесваха заповедите на Щаба. Изпълняваше ги, разбира се, беше пуснал хорите да си вървят и бе заключил всички оръжия, освен малките пищовчета, веднага след като получи заповедта. Но той не проявяваше инициатива и не търсеше заповеди или съвети. Нито от Централ, нито от който и да е друг. Даваше си оценките сам и знаеше, че е прав. И това беше голямата му грешка.
Когато служеше в щаба на Донг, Дейвидсън бе имал възможността да преглежда досиетата на офицерите. Необикновената му памет складираше такива неща, че без усилие можеше да си спомни коефициента на интелигентност на Мухамед — 107, докато собственият му коефициент беше 118. Имаше разлика от 11 точки, но Дейвидсън естествено не можеше да каже това на стария Му и Му не можеше да го види, и тъкмо затова нямаше начин да го накара да го слуша. Той просто знаеше повече от Дейвидсън и толкова.
Всички се държаха доста нелюбезно отначало. Никой от хората на Ню Ява не знаеше нищо за нещастието в лагера Смит. Освен че лагерният командир бил отлетял към Централ час преди събитието и така останал единственият жив след клането. Разказано по този начин, това звучеше доста зле. Очевидно бе, че в началото го гледаха като мръсен кутсузлия или още по-лошо — като Юда дори. Но щом го опознаят, ще разберат какъв е. Със сигурност щяха да разберат, че съвсем не е дезертьор или изменник, а човек, посветил се на предотвратяването на каквото и да е предателство на Ню Таити. И щяха да се убедят, че единствено след премахването на хорите на този свят ще може да се живее в безопасност като на Земята.
Не беше трудно да започне да внушава тази мисъл на дърварите. Те никога не бяха харесвали малките зелени плъхове затова, че трябваше да ги принуждават да работят през деня и да ги охраняват цяла нощ, но сега започваха да разбират, че хорите не бяха само противни и опасни. Когато Дейвидсън им разказа какво са заварили в лагера Смит, когато им разясни как двамата хуманоиди са промили мозъците на всички в щаба, когато им разкри, че унищожаването на земяните на Ню Таити беше само една малка част от цялата онази извънземна конспирация против Земята, и когато им напомни за студените безпощадни цифри 2500 човека на 3000000 хори, те наистина започнаха да се сплотяват зад него.
Подкрепяше го дори офицерът по екологичен контрол на острова, за разлика от горкия стар Кийс, който се кахъреше, че хората стреляли по елените, а след това сам беше изкормен от гадните хори. Този приятел, Атранда, си беше хоримразец. Всъщност те бяха причината той да е превъртял — получил някакъв гео-шок или нещо подобно. Освен това толкова се страхуваше хорите да не нападнат лагера, че се държеше като жена, уплашена да не я изнасилят. Но всъщност много полезно беше местният спец да е на негова страна.
Нямаше смисъл да привлича на своя страна командващия. Дейвидсън имаше понятие от човешки характери и бе оценил това като безсмислено още в самото начало. Мухамед беше праволинеен. Освен това изпитваше предубеждение срещу Дейвидсън, от което не искаше да се откаже. То беше свързано по някакъв начин с трагедията в лагера Смит. Той едва не бе казал директно на Дейвидсън, че не го смята за офицер, на когото може да има доверие. Самодоволно копеле беше той, но строгостта, с която управляваше лагера Ню Ява бе само преимущество. Една стегната организация, свикнала да се подчинява на заповеди, беше много по-лесно превзимаема, отколкото някоя разпусната общност от независими типове и по-лесно щеше да се командва като отделение за защитни и нападателни военни операции, след като той поеме командването. А той трябва да го поеме! Му беше добър за началник на дърварите, но не беше воин.
Дейвидсън се зае много ревностно със задачата да се сдружи с най-добрите между дърварите и младшите офицери. Не бързаше. Когато успя да събере достатъчно мъже, на които наистина да има пълно доверие — един взвод от десет души — вдигна някои нещица от заключения склад на стария Му, който се намираше в пълната с военни играчки изба на местния щаб и една неделя тръгна към гората да се позабавлява.
Дейвидсън беше открил местонахождението на град на хорите преди няколко седмици и бе запазил информацията като подарък за своите момчета. Можеше да свърши работата и сам, но така щеше да е по- добре. Така между хората се създава чувство за другарство, за истински контакт между мъже. Те просто пристигнаха посред бял ден, поляха с огнено желе всички хори, които завариха отвън и ги изгориха. След това поръсиха покривите на дупките им с керосин и опекоха останалите вътре. Онези, които се опитваха да се спасят, бяха посрещани от потоци огнено желе — това беше най-артистичната власт! Чакаш малките плъхчета да се появят от мишата дупка, оставяш ги да си помислят, че са успели да се измъкнат и тогава си ги фламбираш като започваш от краката нагоре, за да приличат повече на факли. Зеленикавата козина цвърчеше щуро!
Всъщност не беше по-интересно от преследването на истинските плъхове, които бяха почти единствените диви животни, съхранили се на Майката Земя, но имаше по-силна тръпка в това. Хорите бяха по-големи от плъховете, при това се знае, че могат да се отбраняват, макар този път да не опитаха такова нещо. Някои от тях дори лягаха на земята вместо да бягат.
Просто лягаха по гръб със затворени очи — да му се доповръща на човек. И другите реагираха по същия начин. Дори на един от тях му стана лошо и той повърна, след като бе изгорил един от легналите на земята. Колкото и да бяха зажаднели за плът, мъжете не оставиха жива дори една от хорите, за да я изнасилят. Всички се бяха съгласили предварително с Дейвидсън, че това си е почти истинска перверзия. Хомосексуалната връзка беше поне нещо, което се върши между хора, беше нещо нормално. А тези същества бяха устроени като човешките жени, но не бяха хора, и по-добре беше да си доставиш удоволствие да ги убиеш, но да си останеш чист. До един бяха приели това за разумно и го изпълняваха.
Никой не спомена и думичка за това след като се върнаха в лагера. Не се изфукаха дори пред приятелите си. Наистина здрави момчета!
Нито дума за експедицията не стигна до ушите на Мухамед. Доколкото беше известно на Стария Мук, всички негови хора бяха добри момченца, които режат трупи, не се закачат с хорите, тъй вярно, и той
