Бе първият истински топъл ден от пролетта. Ширналата се зеленина бе окъпана в роса. По тучните пасбища се виждаха най-различни стада като около старите животни щъкаха новородените матки. Особено очарователни бяха невръстните агънца, които подскачаха като бели гумени топки, а опашките им се въртяха и въртяха. Малко по-настрана, отделен от другите стоеше гордо изправен овенът, или вола, или жребеца; мъжкарят — водача на стадото — с дебел врат, могъщ като буреносен облак, зареден с поколения. Бели чайки прелитаха над малки сини езерца, перести бели облачета танцуваха в бледата синева на лазура. Клонките на овощните дръвчета изобилстваха от алени пъпчици, някои вече бяха разцъфтели в розово и бяло. Загледан от прозореца на влака Шевик усети, че неспокойния му бунтарски дух е готов да оспори дори красотата на природата. Природната красота навън бе още една несправедливост. С какво я бяха заслужили Урасците? Защо на тях им бе дадена в такова изобилие, толкова щедро и великодушна, а собствения му народ притежаваше толкова малка частица от нея?
Започвам да разсъждавам като Урасец, каза си той. Като проклет собственик! Нима имаше значение кой какво заслужава? Нима човек може да заслужи красотата или начина си на живот! Опита се да не мисли за нищо и да се остави на опияняващата гледка на нежната, слънчева синева и малките невръстни агънца, подскачащи по пролетните полянки.
Стройните бляскави кули на четиримилионния Нио Есая се мержелееха на фона на злачните блата на Естуара, сякаш направени от слънчеви лъчи и омара. Докато влакът плавно се носеше по дългия виадукт, градът се издигаше все по-висок, все по-ярък и все по-реален. Изведнъж вагонът потъна в грохотещата, тъмна паст на огромния подземния тунел с двайсет коловоза и, преди да усети, се озоваха отново на светло, на един от пероните на величествената и бляскава Централна Гара, под свода на гигантския купол от метал и стъкло, за когото казваха, че е най-големият издиган някога от човешка ръка на всички познати светове.
Шевик дълго вървя по белия бляскав мрамор под огромния, приказен купол, докато най-накрая стигна до редицата от врати, през които несекващия поток от хора се стичаше ту навън, ту навътре. Всички бяха забързани, устремени и вглъбени в себе си. Всички му се струваха угрижени. Често бе виждал същото притеснено изражение върху лицата на Урасците и винаги се бе чудил на какво се дължи то. Дали не се дължеше на това, че независимо колко пари имаха, те винаги трябваше да се терзаят от стремежа си да натрупат още и още, за да не умрат бедни? Или може би, това бе някакво чувство за вина от факта, че независимо колко малко пари притежаваха, винаги имаше хора, които са по-бедни от тях? Каквато и да бе причината, тя уеднаквяваше лицата им и те дотолкова си заприличваха едно на друго в неговите очи, че това го караше да се чувства още по-самотен сред тях. В стремежа си да избяга от грижовните си водачи и пазачи, той изобщо не бе предвидил последствията от възможността да се озове сам-самичък в общество, в което хората не си вярваха един на друг и, в което основната морална норма на поведение беше не взаимопомощта, а взаимната подозрителност. Бе леко изплашен.
Само смътно си бе представял как ще се разхожда из града и ще завързва разговори с хора от „безимотната класа“, ако изобщо съществуваше нещо подобно тук, или „работническата класа“ както я наричаха самите Урасци. Но всички тия хора наоколо бързаха по своите си работи и не искаха да губят от ценното си време в празни приказки. Зарази се от забързаните минувачи и ускори крачка. Трябва да отида някъде, реши той, когато излезе навън сред огряното от слънцето, многолюдно великолепие на улица Мои. Но къде? В националната Библиотека? Или в Зоопарка? Не, не беше дошъл да разглежда забележителности.
Все още колебаейки се спря пред една будка за вестници и дребни сувенирчета близо до гарата. ТУВА ИЗПРАЩА КОМАНДОСИ В ПОДКРЕПА НА БУНТОВНИЦИТЕ В БЕНБИЛИ, пишеше на първа страница на вестника, но това не го развълнува особено. Погледът му се спря на цветните картички, наредени зад стъклото. Хрумна му, че все още няма нищо за спомен от Урас. Обикновено след пътуване човек винаги трябваше да носи вкъщи някакви сувенири. Картичките с фотографирани сцени от А-Йо му харесаха. Имаше снимки на планините, в които се бе изкачвал; на Ниоските небостъргачи; на Университетската църква (почти същият изглед се виждаше от прозореца му); имаше една с красива селска девойка в народна носия; една с кулите на Родаред и една, която още отначало бе привлякла вниманието му — невръстно, усмихнато агънце подскачаше по осеяна с цветя полянка. Тази щеше много да се хареса на малката Пилун. Взе по една от всички картички и ги постави на щанда.
— …И пет прави петдесет, с агънцето — шейсет; и една карта, всичко общо един и шейсет, сър. Хубав ден, нали, сър? Пролетта дойде най-сетне. Нямате ли по-дребни, сър?
Шевик бе извадил банкнота от двадесет Йотийски Парични Единици. Порови се из рестото, което му бяха върнали след закупуването на билета и, след известно разучаване на паричните стойности, изобразени върху банкнотите и монетите, успя да събере един и четиридесет.
— Да, така е добре, сър. Благодаря ви и приятен ден!
Дали парите не купуваха любезността на другите също както купуваха и пощенските картички? Колко ли учтиво би се отнесъл с него продавачът, ако бе постъпил както Анаресците в техните стокови складове: взимаш каквото си искаш, кимаш на регистратора и си излизаш?
Не, нямаше никаква полза да разсъждава по този начин. Когато си в Страната на собствениците, трябва да мислиш като собственик. Да се обличаш като тях, да се храниш като тях, да постъпваш като тях… Да бъдеш един от тях.
В центъра на Нио нямаше паркове, земята бе прекалено ценна, за да я прахосват по отморяващи градинки. Навлизаше все по-навътре и по-навътре из плетеницата от широки, бляскави улици, по които много пъти го бяха развеждали. Излезе на булевард Сентеневиа и бързо го пресече, за да избегне повторението на предишния кошмар. Озова се в търговския район. Банки, офиси, правителствени сгради. Нима целият Нио Есая бе такъв? Огромни лъскави кутии от камък и стъкло; гигантски пакети в луксозна опаковка, празни отвътре. Празни, бездушни и пусти…
Мина покрай един приземен етаж, на чийто витрини се виждаше надпис „Художествена Галерия“. Влезе вътре, надявайки се да избяга от моралната клаустрофобия на многолюдните улици и отново да преоткрие красотата на Урас тук в музея. Оказа се, обаче, че към рамките на всички експонати има прикрепени етикетчета с цена. Загледа се в една майсторски нарисувана картина на гола жена. На етикетчето пишеше: 4000 МПЕ.
— Това е истински Фей Фейт — каза един мургав мъж, който съвсем безшумно се бе появил до лакътя му. — Само преди седмица имахме пет негови платна. Беше истински бум на пазара на произведения на изкуството. Трябва да знаете, че картините на фейт са сигурна инвестиция, сър.
— С четири хиляди парични единици две семейства могат да се изхранват цяла година — каза Шевик.
Мъжът го огледа изучаващо, после рече провлачено с доловима ирония в гласа:
— Ами, да, така е, но виждате ли, сър, това тук случайно е произведение на изкуството.
— Изкуството? Човек твори изкуство, когато има нужда от него. За какво служи това тук?
— О, вие, може би самият сте художник — усмихна се мъжът с открита неприязън.
— Не, но съм човек, който може да познае едно лайно, когато го види!
Галеристът отстъпи стреснато назад; когато се озова вече на разумно разстояние от Шевик започна припряно да бръщолеви нещо за полиция. Без да го удостои повече с внимание Шевик излезе от магазина. Половин пряка по-надолу спря. Не можеше да продължи нататък.
Но къде можеше да отиде?
При някого… При някой друг. Друго човешко същество. Някой, който щеше да му дари помощта си, а не да я продава. Но кой? Къде?
Сети се за децата на Ой, малките момченца, които го харесваха и за известно време не можа да мисли за нищо друго. После внезапно един далечен, но ясен образ изплува в съзнанието му: сестрата на Ой. Как ли й беше името? Обещай ми, че ще дойдеш, беше настояла тя; два пъти оттогава му бе пращала покани за приеми, написани с едър детински почерк върху плътна, напарфюмирана хартия. Той ги бе пренебрегнал, както и всички други покани от непознати. Сега, обаче, си спомни за тях.
В същото време си спомни и за онази другата бележка, онази, която необяснима как се бе озовала в джоба на палтото му: Присъедини се към нас, твоите братя! Но, досега не бе открил свои братя на Урас.
Влезе в най-близкия магазин. Оказа се сладкарница, цялата в лъскави гирлянди и розови панделки по стъклените полички, отрупани с кутии, кошнички и купички, препълнени със сладкиши, бисквити и бонбони —
