розови, кафяви, златисти, сметанови. Попита жената зад щанда дали би могла да му помогне да открие един телефонен номер. След краткия изблик на раздразнение в художествената галерия сега бе доста унил, говореше тихо, някак сломено и изглеждаше толкова уязвим, като странник в един чужд свят, че на жената й дожаля и тя бързо се съгласи да му помогне. Не само му помогна да открие номера в масивния телефонен указател, но дори го набра вместо него.
— Ало?
— Шевик — каза той и млъкна. За него телефонът бе средство за комуникация при крайно спешни и наложителни случаи, при смърт, раждане или земетресения. Нямаше никаква представа какво трябва да каже.
— Кой? Шевик? Наистина ли? Колко мило, че се обаждаш! Нямам нищо против да ме събудят щом е за теб.
— Нима спеше?
— Непробудно и все още съм в леглото. Много е приятно и топличко. Къде, за Бога, се намираш?
— Мисля, че съм на улица Кай Саке.
— Какво правиш там? Хайде идвай. Колко е часа? Боже мили, почти обед. Ще те посрещна, ще се чакаме при езерцето с лодките в парка на Стария Дворец. Ще можеш ли да го намериш? Слушай, непременно трябва да останеш, довечера давам страхотно парти. — Тя продължи да дърдори още малко, а той се съгласяваше с всичко, което му каза.
Когато приключи разговора и излезе иззад щанда, продавачката му се усмихна.
— Хубаво ще е да й занесете кутия бонбони, нали, сър?
— Мислите ли, че трябва? — спря се той.
— Никога не вреди, сър.
Имаше някаква закачлива нотка в гласа й. Въздухът в магазина бе тъй топъл и сладникав сякаш всички аромати на пролетта бяха наблъскани в него. Шевик стоеше сред стъклениците с вкусни деликатеси и се чувстваше висок, натежал, леко сънен, като мъжкарите в оборите, овните и воловете, омагьосани от топлия нежен копнеж на пролетта.
— Ще ви приготвя точно каквото трябва — рече жената и сложи в красива малка емайлирана кутийка няколко тънки листчета шоколад и розички от карамелизирана захар. Уви кутийката в разноцветна хартия, постави всичко в друга, по-голяма лъскавосребриста, картонена кутия, която отново уви в плътна розова хартия и завърза със зелена панделка от кадифе. В сръчните й, мълчаливи движения се излъчваше някакво добродушно съчувствие към Шевик. Подаде му готовия пакет и когато, поемайки го, той смотолеви някакви благодарности и се обърна да излиза, без следа от каквато и да е острота в гласа, тя тихо му напомни:
— Само десет и шейсет, сър.
Тя дори би могла да го остави да си тръгне ей така, просто от съжаление — съжалението, което жените изпитват към силата, но той послушно се върна при щанда и наброи парите.
Стигна с метрото до парка на Стария Дворец и лесно откри езерцето, в което красиво облечени, малки дечица пускаха корабчета-играчки — прекрасни мънички моделчета с копринени платна и метални корпуси, които искряха като злато. Съзря Веа от другата страна на широкия басейн от искряща вода. Заобиколи по брега и стигна до нея, наслаждавайки се с цялото си същество на пролетния вятър, слънчевите лъчи и тъмния, сенчест клонак на дърветата, обсипан с млад, бледозелен листак.
Обядваха на просторната остъклена тераса на един ресторант в парка. В средата на терасата буйно- разлистени върби скланяха клонки над малко езерце, в което цапуркаха тромави бели птици и наблюдаваха хранещите се с алчни очи, в очакване на някоя подхвърлена огризка. Веа не участва в избора на менюто; давайки ясно да се разбере, че той е нейният кавалер, тя го остави сам да се погрижи за поръчката, което отначало го притесни, но изкусните келнери толкова ловко и умело го насочваха в избора му, че той дори не усети и накрая остана с впечатлението, че сам се е справил блестящо с положението. А и, за негов късмет, джобовете му бяха натъпкани е пари. Храната бе изключителна. Той никога дотогава не бе вкусвал такива върхови постижения в деликатесната кулинария. Свикнал да се храни само два пъти дневно той обикновено пропускаше обяда на Урасците, но днес омете всичко до троха, докато в същото време Веа едва побутваше и чоплеше нейния. Но най-накрая се видя принуден да спре и Веа се усмихна на измъченото му изражение.
— Преядох.
— Една малка разходка ще ти помогне.
Разходката бе наистина доста кратка. Едва бяха повървели десетина минути по тревата и Веа грациозно се отпусна в сянката на покритите с ярки златисти цветове, гъсти храсти по високия бряг. Той приседна до нея. Загледа се в стройните й крака и малките й бели обувчици с много високи токчета. В съзнанието му изплува една фраза, която Таквер използваше. „Плъто-собственички“ наричаше тя жените, които използваха сексуалността си като оръжие в борбата за надмощие с мъжете. Определението напълно прилягаше на Веа. Тя бе толкова силна плъто-собственичка, че можеше да спечели битката е всички мъже съвсем сама. Обувките й, дрехите, козметиката, бижутата, жестовете, всичко в нея провокираше. Цялата представляваше едно съвършено, завършено и неотразимо женско тяло, зад което почти се изгубваше човешкото същество. Въплъщаваше в себе си всичката потискана сексуалност на Йотийците, за която се намекваше само в сънищата им, романите и поезията, безбройните им картини с голи жени, музиката им, дори архитектурата им, с нежните извивки и куполи, в бонбоните им, във ваните, в леглата им. Тя бе жената в масата.
Гладко обръснатата й глава бе напудрена с талк, съдържащ съвсем дребнички прашинки слюда, така че едно бледо сияние като ореол смекчаваше голотата на контурите. Носеше дълъг прозрачен шал, под който формите и самата кожа на раменете й изглеждаха омекотени и защитени. Гърдите й бяха покрити; Йотийските жени не се разхождаха с разголени гърди по улиците, пазеха голотата си за нейния собственик. На китките й тежаха масивни гривни от злато, а във вдлъбнатинката на шията й синееше едно-единствено, мъничко скъпоценно камъче.
— Как се държи тук?
— Кое? — Понеже самата тя не можеше да види камъчето, това й позволяваше да се престори, че не знае за какво става въпрос и да го накара да посочи, или може би да протегна река над гърдите й и да го докосне. Шевик се усмихна и го докосна леко.
— Залепено ли е?
— О, това ли. Не, не е. Имам мъничко парченце магнит под кожата, а камъчето има мъничка метална пластинка на гърба си. А, може и да беше обратното. Както и да е, не се отделяме един от друг.
— Имаш магнит под кожата си? — удиви се Шевик с неподправено отвращение.
Веа се усмихна и свали сапфира от мястото му, за да може да види, че под него няма нищо чак толкова ужасяващо, освен една мъничка, едва забележима сребриста луничка.
— Ти, разбира се, ме намираш за страшно отблъскваща и не одобряваш нищо от това, което казвам или правя. По никакъв начин не мога да падна по-долу в очите ти, защото вече съм стигнала дъното!
— Не е така — възпротиви се той. Разбираше, че тя просто играе нейната си игра, но и той самият знаеше някои от правилата.
— Напротив, така е! Виждам моралния ужас изписан на лицето ти. Ето така — тя изкриви лице в гримаса на погнуса. И двамата се засмяха. — Наистина ли съм толкова различна от жените на Анарес?
— О, да, много по-различна.
— Те всички ли са ужасно силни и мускулести? Сигурно имат едри, плоски ходила, носят ботуши и се обличат разумно. Веднъж месечно ли се бръснат?
— Те изобщо не се бръснат.
— Никога? Никъде по тялото? О, мили Боже! Нека да говорим за нещо друго.
— Да поговорим за теб — облакъти се той на тревата, достатъчно близо до Веа, за да усеща естествените и изкуствените аромати на тялото й. — Искам да знам дали Ураските жени са доволни от положението си на по-низши?
— По-низши? От кого?
— От мъжете.
— Аааа, това ли! И какво те кара да мислиш, че е така.
— Изглежда, че всичко в твоето общество се прави от мъжете. Индустрията, изкуството, управлението,
