бялата коприна на полата й.
— Пусни ме! Пусни ме! — повтаряше тя със същия остър шепот. Той я пусна най-сетне. Остана за момент така замаян. После се засуети с панталоните си, в опит да ги закопчае.
— Съжалявам… наистина… мислех, че ти искаш…
— Боже мой! — Веа погледна надолу към полата си. — О, сега ще трябва да сменям полата.
Шевик стоеше с отворена уста и дишаше тежко, отпуснал ръце край тялото си. После внезапно се обърна и изскочи от стаята. Обратно в шумната, осветена гостна, той си запробива път сред тълпата, препъна се в нечий крак, блъсна се в нечий гръб, озова се притиснат сред многолюдието от тела, дрехи, скъпоценности, гърди, очи, пламъци от свещи, мебели. Блъсна се в една маса. На нея имаше сребърен поднос с малки сандвичи с месо, сметана и подправки, наредени на концентрични кръгове като едно голямо, бледо цвете. Не му достигаше въздух; Шевик зяпна, опита се да преглътне, после се наведе и повърна право в подноса.
— Ще го откарам в тях — рече Пе.
— Така ще е най-добре — каза Веа. — Сигурно си се тревожил за него и си го търсил, Сайо?
— О, малко се притесних наистина. За щастие Демер ти се обади.
— Знаеш как да се оправиш с него, нали.
— О, няма да ни създава никакви неприятности. Припадна в хола. Мога ли да използвам телефона ти, преди да тръгна?
— Предай обичта ми на Шефа — изчурулика тя.
Ой бе дошъл заедно е Пе в апартамента на сестра си и сега си тръгна с него. Пътуваха на средната седалка в огромната правителствена лимузина, която бе винаги на разположение на Пе. Същата, с която бяха посрещнали Шевик на аеродрума миналото лято. Шевик лежеше проснат на задната седалка така, както го бяха сложили и не даваше никакви признаци на живот.
— Целият ден ли е бил със сестра ти, Демер?
— От обяд, очевидно.
— Слава Богу!
— Защо се притесняваш толкова да не попадне в гетото?
Всички Одонианци и без друго са убедени, че ние сме тълпа потиснати роби. Какво толкова голямо значение има, ако види малко доказателства за това с очите си?
— Изобщо не ме е грижа какво ще види. Ние не искаме него да виждат. Чете ли жълтата преса? Или позивите, които се появиха миналата седмица в Стария Град, ония за „Предтечата“? Старата легенда още от преди едно хилядолетие: „Ще дойде странникът, един изгнаник, заточеник, който ще носи в празните си длани бъдното време“. Цитират го дословно. Простолюдието отново е в едно от проклетите си апокалиптични настроения. Търсят си месия, водач. Катализатор. Говорят за всеобща стачка. Никога няма да се научат! Непрекъснато трябва да им се повтаря урокът. Бунтовници! Проклет добитък! Единствената полза от тях е да ги пратим да се бият с Тува.
Остатъка от пътя пропътуваха в мълчание.
Нощният пазач в Главната факултетска Резиденция им помогна да отнесат Шевик горе в стаята му. Хвърлиха го на леглото и той моментално захърка.
Ой остана, за да свали обувките на Шевик и да му метне едно одеяло. Дъхът на пияния бе отвратителен. Ой отстъпи назад от леглото. Страхът за Шевик и обичта, която изпитваше към него тормозеха мислите му и го караха да се ядосва.
— Проклет глупак! — промърмори намръщено той.
Загаси осветлението и се върна в другата стая. Пе се бе надвесил над бюрото и преглеждате записките на Шевик.
— Хайде зарежи тая работа — каза му Ой и чертите на лицето му се изкривиха от отвращение. — Хайде, два сутринта е. Уморен съм.
— Какво е правило досега копелето му с копеле? Тук все още няма нищо… абсолютно нищо. Дали не е просто един измамник, а, Демер? Нима сме се оставили да ни води за носа един проклет, тъп селяндур от Утопия? Къде е проклетата му Теория? Къде са нашите мигновени космически полети? Къде е предимството ни пред Хейняните?
Десет месеца хрантутим това копеле за нищо!
Въпреки това, той не пропусна да напъха в джоба един от изписаните листи, преди да последва Ой навън.
Глава осма
Анарес
Шестимата се намираха на спортната площадка в Северния Парк на Абиней в топлата, прашна, златиста вечер. Чувстваха се доволно сити, целият следобед бе преминал в улични празненства и всенародни веселия с похапване край лагерни огньове. Беше най-големият празник в средата на лятото. Денят на Бунта, на който се честваше първото масово народно въстание в Нио Есая през 740-та година от Ураското летоброене, преди почти двеста години. Този ден се смяташе за празник на готвачите и останалия помощен персонал от трапезариите, защото именно профсъюзът на готвачите и сервитьорите бе започнал стачката, която доведе до първото въстание. На Анарес имаше доста такива празници и традиционни фестивали, някои от които бяха чествани още от Заселниците, а други, като Денят на Жътваря и Празника на Слънцестоенето, бяха възникнали впоследствие спонтанно от самия ритъм на живот на планетата и от необходимостта на тези, които работеха заедно да празнуват заедно.
Всички бъбреха за незначителни неща, просто за това-онова. Таквер бе танцувала е часове, бе изяла огромни количества препечен хляб и туршия и сега се чувстваше в превъзходно настроение.
— Защо Квигот получи назначение в рибарниците на Керанско море, където ще трябва да започва всичко отначало, докато Туриб поема изследователската му програма тук? — запита тя. Откакто нейния изследователски синдикат бе включен в проект, поставен под директното ръководство на КПР, тя бе станала върла идейна привърженичка на Бедап. — Да ви кажа ли защо? Защото Квигот е много добър биолог, който не е съгласен с глупавите, закостенели теории на Симс, а Туриб е едно голямо нищо, което търка гърба на Симс в банята. Ще видите кой ще оглави програмата след пенсионирането на Симс. Туриб ще я оглави. Обзалагам се, че ще сложат нея!
— Какво означава този израз? — запита някой, който не бе предразположен в момента към разговори, критикуващи обществения статус.
Бедап, който бе понатрупал излишни тлъстини, вземаше доста на сериозно физическите упражнения, правеше обиколка след обиколка на игрището. Останалите седяха на една прашна пейка под дърветата и се упражняваха единствено в говорене.
— Това е Йотийски израз — каза Шевик. — Игра с вероятности, която са играли Урасците. Този, който познае, печели собствеността на останалите. — Отдавна бе престанал да се съобразява със забраната на Сабул да споменава нещо за обучението си по Йотийски.
— И как е влязла една от техните думи в Правския?
— Чрез Заселниците — отвърна му друг. — Те е трябвало да учат правски като възрастни, така че сигурно доста дълго време са продължавали да мислят на стария си език. Четох някъде, че думата „проклятие“ я няма в Речника на Правския Език. Тя също е Йотийски. Когато е изобретявал езика Фаригв не е заложил в него нито една псувня, а дори и да го е направил, компютрите не са разбрали необходимостта от такива думи.
— Какво тогава е „Ад“ — попита Таквер. — Едно време си мислех, че това е фекалийното депо в градчето, където съм израсла. В Ада живеели само дяволи. Значи израза „Върви по дяволите“ означава да отидеш на най-лошото възможно място. В ада.
Дезар, математикът, който наскоро бе получил постоянно назначение в Института и който все още се движеше с Шевик, макар и рядко да говореше на Таквер, отвърна в характерния си телеграфен стил:
— Значи адът е на Урас.
— А, на Урас означава мястото, където отиваш, когато си прокълнат.
— Нещо като назначение в Югозападния Район през лятото — каза екологът Теръс, стар приятел на Таквер.
