— Дажбите хартия са сведени до минимум. Не могат да се печатат несъществени неща. Само публикации на КПР. Поне докато премине опасността за плантацията от холумните дървета.
— Тогава защо не се опиташ да попромениш малко изложението? Завоалирай това, което всъщност искаш да кажеш. Маскирай го малко. Декорирай го тук-там със Секвентистки дрънкулки. Така ще го приеме.
— Човек не може да маскира черното на бяло.
Тя не го попита не може ли по някакъв начин да заобиколи Сабул, да го прескочи и да се отнесе до по- висша инстанция. На Анарес нямаше „по-висши инстанции“, всички бяха равни. Нямаше начини за „заобикаляне“. Ако някой не можеше да работи в разбирателство със своите синдици, просто работеше сам.
— Ами ако… — тя замълча. Изправи се и сложи ботите си пред радиатора, за да се изсушат. Свали палтото си, окачи го на закачалката и се наметна с широк, ръчно изплетен шал. Бавно седна на леглото с леко изпъшкване. Погледна към Шевик, чийто профил се открояваше на фона на прозореца.
— Ами ако му предложиш да се пише за съавтор? Като в онзи, първия ти труд.
— Сабул не би поставил името си върху разни „суеверни, религиозни спекулации“.
— Сигурен ли си? Напълно ли си сигурен, че не иска точно това? Той много добре знае какво е това, какво е цената на труда ти. Ти винаги си казвал, че е много хитър. Той много добре знае, че книгата ти ще го прати във ваната за рециклиране заедно с цялата Секвентистка школа. Обаче, ако може да си подели с теб облагите и славата, не би се замислил. Той е просто един гаден егоист. Само ако би могъл да каже, че това е „Негова“ книга…
— По-скоро бих разделил с него теб, отколкото тази книга — горчиво каза Шевик.
— Защо гледаш само от тази страна на въпроса, Шев. Не друго, а именно книгата е важна, идеите. Чуй ме. Знаеш колко много искаме и двамата да отгледаме това дете и да го обичаме. Но, ако по някаква причина се окаже, че ако го задържим то ще умре и би могло да оцелее само ако го оставим в детската ясла и не трябва никога да го виждаме, дори името му да не знаем… Е, ако трябва да избираме между двете, кое ще изберем, според теб? Да си запазим, мъртвото, или да го дарим с живот?
— Не знам — отвърна той. Зарови лице в дланите си и започна да масажира слепоочията си, за да заглуши пулсиращата болка. — Да, да, ти си права, разбира се. Така е.
Но това… Аз…
— Скъпи, братко мой — сключи ръце в скута си Таквер. — Няма никакво значение какво име е написано върху корицата. Хората ще прочетат книгата. Истината е в книгата.
— Самият аз съм книгата — прошепна той, после затвори очи и остана безмълвен. Чак тогава Таквер отиде при него и нежно, почти срамежливо го докосна с пръсти, сякаш докосваше отворена рана.
Първото непълно, драстично редактирано издание на „Принципите на Едновременността“ бе отпечатано в Абиней в началото на 164-та година с имената на Сабул и Шевик като съавтори. КПР печаташе само най- важните протоколи и директиви, но Сабул имаше доста голямо влияние в Пресата, както и в Информационния отдел на КПР и успя да ги убеди във високата пропагандна стойност, която книгата щеше да има навън. Урасците, каза им той, в момента злорадо потриват ръце заради сушата и заплахата от глад на Анарес; Последните издания на йотийските вестници изобилстваха от крещящи заглавия, предричащи неминуемия срив на Одонианската икономика. Какво по-голямо доказателство за противното, каза Сабул, от публикуването на това огромно постижение на научната мисъл, „този грандиозен научен монумент“, както пишеше в новата му ревизирана критика към книгата, „който се извисява над материалните проблеми, за да докаже още веднъж, по безспорен начин, несекващата виталност на Одонианското Общество и неговия триумф над архисткия собственически материализъм във всяка сфера на човешкото познание“.
И така книгата бе отпечатана; петнайсет от общо тристате екземпляра заминаха за Урас на борда на Йотийския товарен кораб „Майндфул“. Шевик така и никога не разгърна екземпляр от готовата книга. В пакета за Урас, обаче, той сложи едно ръкописно копие на оригиналния пълен манускрипт. Върху плика написа бележка, с която молеше оригиналът, заедно с благопожеланията от автора, да бъде предаден на Доктор Атро от колежа по естествени науки към Университета Ю Уи. Бе повече от сигурно, че Сабул, който даваше окончателното одобрение за пакета, ще забележи добавката. Шевик не знаеше дали той ще извади манускрипта, или ще го остави в пакета. Можеше да го конфискува от чиста злоба, а можеше и да го остави, знаейки, че собствения му кастриран вариант изобщо няма да предизвика желания ефект сред Ураските физици. Не каза абсолютно нищо на Шевик за манускрипта, а и самия Шевик не го попита.
Шевик изобщо говореше твърде малко с когото и да било през тази пролет. Поиска доброволно назначение на строежа на един от новите заводи за рециклиране на вода в южния край на Абиней. Целите му дни минаваха или в работа на строежа, или в изнасяне на лекции. Върна се към изучаването на елементарните частици и често прекарваше вечерите в лабораториите на Института сред другите специалисти по въпроса, или пред акселератора. С Таквер и нейните приятели се държеше учтиво и хладно, стана затворен и мрачен.
Коремът на Таквер вече бе станал доста голям и тя ходеше тромаво като някой, носещ огромен кош за пране. Тя продължи да ходи на работа в рибните лаборатории, докато не намери и обучи подходящ свой заместник, едва тогава вече можеше да си остане вкъщи. Бяха минали повече от десет дни от определената според изчисленията дата за раждане. Шевик взе да се прибира следобедите.
— Май ще трябва да отидеш за акушерката. — каза му един ден Таквер, когато тъкмо се бе прибрал. — Кажи й, че контракциите са на четири-пет минути, но не са много силни така, че няма нужда да се трепеш от бързане.
Той незабавно хукна навън. Обзе го паника, когато откри, че акушерката е излязла. Нямаше я и медсестрата на блока; нямаше и никаква бележка на вратата къде да бъдат открити, каквато беше обичайната практика. Сърцето на Шевик започна лудо да блъска в гърдите му и изведнъж прозря всичко с ужасяваща, кристална яснота. Тази липсата на помощ бе злокобно предзнаменование. От зимата насам, от решението за книгата той се бе отдръпнал от Таквер. С всеки ден тя бе започнала да става все по- мълчалива, затворена, пасивна. Сега той разбра тази нейна пасивност: тя се подготвяше за собствената си смърт. Именно тя се бе отдръпнала от него, а той не направи нищо, за да я приласкае. Дотолкова бе погълнат от горчивината в сърцето си, че изобщо не забелязваше нейните тревоги и страхове. Бе я оставил сама, защото той самият искаше да бъде оставен сам. И така тя се бе отдалечила от него, твърде много се бе отдалечила и нямаше връщане назад. Той щеше да бъде самотен завинаги.
Пристигна в кварталната клиника толкова задъхан и изтощен от бягането, че там си помислиха, че е получил сърдечен удар. Каза им. Те изпратиха да повикат друга акушерка и му казаха да се прибере вкъщи, партньорът му щял да има нужда от компания. Той си тръгна и с всяка крачка паниката му нарастваше, обзе го ужас от предчувствието за неминуема загуба.
Но, когато се прибра не можа да коленичи пред Таквер и да измоли прошка, макар че много искаше да направи точно това. Таквер, обаче, нямаше никакво време за емоционални сцени, беше заета. Бе застлала леглото с чист чаршаф и клечеше в него, готова за раждането. Все още не усещаше болки, затова не викаше и не крещеше, но при всяка контракция цялата се изопваше, напрягаше и затаяваше дъх, който изпускаше с едно шумно ууууф, когато спазмът отминеше. Приличаше на човек, който се мъчи да повдигне огромна тежест. Шевик никога преди не бе виждал работа, която да изисква такова физическо натоварване на цялото тяло.
Не можеше просто да седи и да гледа, без да се опита да помогне с нещо. Можеше да й послужи като опора, да се улови за него, за да запази баланса си. Откриха най-удобната поза бързо, само след няколко опита и останаха така и след пристигането на акушерката. Таквер роди така, клекнала, притиснала лице в бедрото на Шевик, вкопчена в ръката му.
— Готово — тихо рече акушерката, иззад пуфтящата, задъхана Таквер и пое мъничкото човешко същество, което се появи. Последва поток от кръв и някаква аморфна маса, в която нямаше нищо човешко, нищо живо. Ужасът, който бе напуснал Шевик сега отново го завладя с двойна сила. В стаята витаеше смъртта. Таквер бе пуснала ръката му и се бе свлякла в краката му, една безжизнена купчина. Скован от ужас и мъка, той се надвеси над нея.
— Свърши се — рече акушерката. — Помогни й да се премести, за да мога да почистя тук.
— Искам да се измия — отпаднало продума Таквер.
