момента проста като повърви пеша. Затова и телефонните разговори бяха предимно междуселищни, на големи разстояния и се осъществяваха чрез КПР. За личните телефонни разговори трябваше да се даде предварителна писмена заявка, или просто да бъдат сведени до съобщения, оставени в централата на КПР. Писмата не се запечатваха не защото това бе забранено със закон, разбира се, но по общо неписано правило. Личните комуникации на дълги разстояния бяха скъпа и трудоемка работа и, тъй като частният и общественият сектор в икономиката всъщност се сливаха, т.е. първият изобщо липсваше, имаше всеобщо настроение против излишното писане на писма и провеждане на телефонни разговори. Те се смятаха за прекалени прояви на егоизъм, ненужни на обществото като цяло. Вероятно точно затова и писмата не се запечатваха — никой нямаше право да кара хората да пренасят съобщения, които самите те не можеха да прочетат. Ако пишещия имаше късмет, писмото му пътуваше с пощенския дирижабъл на КПР, ако ли не — с товарния влак. В крайна сметка писмото пристигаше в пощенското депо на града, написан на адреса и понеже липсваха пощаджии, си оставаше там, докато някой случайно не споменеше на получателя, че е пристигнало писмо за него и той не отидеше лично да си го вземе оттам.
Индивидът, обаче, решаваше какво е и какво не е необходимо. Шевик и Таквер си пишеха редовно, горе-долу по веднъж на декада. Той й писа:
„Пътуването мина добре, три дни в пътнически камион. Тук комуната е доста голяма, около три хиляди души. Пораженията от сушата са много по-големи. Храна не липсва засега. Дажбите в столовата са същите като в Абиней, само дето ядем едни и същи варени гара-грийни по два пъти дневно, понеже тук имат доста голям запас от тях. Климатът обаче е много лош. Заради Праха. Въздухът е сух, а вятърът духа непрекъснато. Има кратки превалявания, но час след като спре дъжда и земята отново изпръхва и вятърът вдига праха. Тази година валежите в района са двойно по-малко от средните за сезона. Всички в Програмата са с напукани устни, кръвотечение от носа, сърбежи в очите и тежка кашлица. Особено трудно е на бебетата, очите им са постоянно възпалени, а кожата — обрината. Чудя се, дали изобщо бих обърнал внимание на това реди половин година. Като стане баща, човек почва да се грижи за тия работи. Работата е като всяка друга, всички са приятелски настроени, но сухия вятър много изтощава. Снощи се сетих за Не Теръс, шумът на вятъра отвън бе същият като шумът на поточето тогава. Не съжалявам за раздялата. Тя ми отвори очите за това, че бях започнал да давам по-малко от себе си, сякаш бях започнал да те притежавам, а ти — мене. Всъщност, истината няма нищо общо с каквото и да е «притежание». Това, което правим, е, доказателство за целостта и единството на Времето. Пиши ми какво прави Садик. В свободното си време водя занимания с някои хора, които ме помолиха. Има едно момиче, което е направо родена математичка. Ще я препоръчам на Института. Твой брат, Шевик“.
Таквер му отговори:
„Разтревожена съм от нещо много странно. Лекторите за третия Срок бяха назначени преди три дни и аз отидох в Института, за да разбера каква програма са ти сложили, но не можах да открия нито стая, нито курс лекции на твое име. Помислих, че са те пропуснали по грешка и отидох в Личен Състав. Там ми казаха, че да, разбира се те искали ти да водиш курса по Геометрия. Върнах се в Института и отидох право в отдел Координиране, при онази старица с големия нос, нали се сещаш. Тя ми каза, че не знае нищо, не, не знае и да съм отишла в Разпределителната Централа. Казах й, че това са пълни глупости и отидох при Сабул. Него, обаче, го нямаше в катедрата по физика и още го няма, макар, че два пъти се връщах там оттогава. Взех с мен и Садик, много е сладка с новата си бяла шапчица, която Теръс й оплете. Оказах се да издирвам Сабул в общежитията или където и там да живее. Може пък да е отишъл да помага някъде като доброволец, ха! ха! Мисля, че трябва да телефонираш в Института и да се разбереш с тях да поправят грешката си. Всъщност аз ходих в Разпределителната Централа на «Трудовата Заетост», но там те нямаше в списъците с новоназначените. Там бяха много любезни с мен, но онази старица с големия нос изобщо не си мръдна пръста. Бедап е прав, че сме позволили на бюрокрацията да ни превземе. Моля те, върни се (дори и с онова девойче, математическия гений, ако е необходимо), разбирам, че раздялата ни учи на много неща, но твоето присъствие е единственото образование, от което се нуждая. Получавам по половин литър плодов сок извън калкулирания порцион дневно, защото млякото ми е недостатъчно и С. плаче много. Добричките доктори! Това е, винаги, Т.“
Шевик така и не получи това писмо. Той бе напуснал Саутрайзинг преди то да пристигне в пощенското депо в Ред Спрингс.
От Ред Спрингс до Абиней имаше около две хиляди и петстотин километра. За сам човек бе най-лесно да се придвижи на автостоп, понеже всички товарни транспортни средства можеха да се използват и за превоз на хора, но тъй като четиристотин и петдесет човека трябваше да бъдат върнати обратно на редовните си назначения в Северозапад, за тях пуснаха специален влак. Той бе композиран от пътнически вагони, или поне от вагони, които в момента се използваха като такива. Най-непопулярния от всички бе един затворен товарен вагон, в който наскоро бяха пренасяли товар пушена риба.
След цяла година суша нормалните транспортни връзки бяха недостатъчни, независимо от огромните усилия, които полагаха транспортните работници, за да посрещнат обществените нужди. Те бяха най- голямата федерация в Одонианското общество: самоорганизирани в регионални синдикати, които се координираха от представители, които се срещаха и работеха с местните поделения и централата на КПР. Транспортната мрежа, управлявана от тяхната федерация беше доста ефективна при нормални условия; бе гъвкава и се приспособяваше към обстоятелствата, а Синдиците от Транспорта изпитваха професионална гордост от добрия си тим. Те кръщаваха локомотивите и дирижаблите си с имена като „Волен“, „Упорство“, „Ветрогон“. Кичеха ги с лозунги — „Винаги стигаме там!“, „Няма невъзможни разстояния!“ и други такива. Но сега, когато цели райони от планетата бяха застрашени от глад, ако от други части не им се транспортират товари с храна и, когато огромни извънредни групи от доброволци трябваше постоянно да се прехвърлят от едно място на друго, задачата пред транспортните работници бяха изключително тежки, направо непосилни. Нямаше достатъчно возила; нямаше и достатъчно хора, които да ги управляват. Всяко транспортно средство, което федерацията имаше, независимо дали на крила или колела бе вкарано в употреба. Освен основния персонал и пенсионирани работници, доброволци и извънредни групи помагаха да се управляват и обслужват камионите, влаковете, корабите, пристанищата и летищата.
Влакът, с който пътуваше Шевик се движеше на кратки преходи и дълги престои, защото трябваше да дава път на влаковите композиции с провизии. После напълно спря за повече от двайсет часа. Един преуморен от работа или недобре подготвен диспечер бе направил грешка и по линията бе станала катастрофа.
Малкото градче, на чиято гара спря влака нямаше излишни запаси от храна в столовите си. Това не бе селскостопанска комуна, а малко заводско градче, в което се добиваше варовик и се произвеждаше бетон. Бе възникнало единствено поради щастливото съчетание между варовикови находища и плавателна река. Изхранването на градчето зависеше изцяло от транспорта. Ако четиристотин и петдесетте души във влака получеха храна, сто и шестдесетте местни хора щяха да останат гладни. Идеалният вариант бе да разделят храната между всички и да гладуват заедно. Ако във влака имаше петдесет, или дори сто човека, комуната вероятно щеше да раздели с тях поне порциона от хляб. Но четиристотин и петдесет? Ако дадяха дори и минимална дажба на всеки от пътниците, щяха да свършат продоволствията си за дни напред. А, щеше ли да дойде следващия влак с провизии за това време? А и колко ли провизии щеше да има в него? Така, че не им дадоха нищо.
Пътуващите, които не бяха и закусвали в деня на тръгването, се принудиха да постят шестдесет часа. Не получиха никаква храна, докато линията не бе разчистена и влакът им не измина сто и петдесет километра до една гара със столова, специално заредена с храна за пътуващи.
За Шевик това бе първото съприкосновение с глада. Вярно, че понякога той бе постил, понеже не искаше да се разсейва с ядене докато работи, но все пак, ако пожелаеше можеше да има своите две яденета на ден: неизменни като изгрева и залеза. Никога не се бе замислял дори как би се чувствал, ако му се наложеше да преживява без тях. На никой в неговото общество, изобщо на никой на света не му се бе налагало да го прави.
Докато седеше във влака и огладняваше все повече и повече, предъвкваше мрачните си мисли за
