— Хайде, помогни й да се измие. Ето вземи тези дрехи, стерилни са.
— Уааа уааа уааа — изврещя нечие друго тъничко гласче. Стаята изглеждаше претъпкана с хора.
— Тъй, сега я сложи да легне, за да спре кръвотечението — рече акушерката. — После й занеси бебето. Постави го на гърдите й. Аз ще отида да занеса тази плацента във фризера в клиниката. Ще се върна след десет минути.
— Къде е… Ъъъ… Къде е…
— В яслата! — отвърна му тя и излезе. Шевик откри мъничкото креватче, което стоеше в един от ъглите, готово още отпреди четири декади. Въпреки суматохата, акушерката бе намерила време да измие невръстното и дори да го повие така, че то вече не приличаше на хлъзгавото, подобно на рибче мъничко същество, което бе видял в началото. Навън се бе стъмнило неусетно. Шевик запали осветлението и взе бебето, за да го занесе на Таквер. Личицето му бе невероятно мъничко с широки, извънредно крехки на вид, затворени клепачи.
— Дай го тук — каза Таквер. — О, побързай, моля те, дай ми го.
Той го занесе до леглото и изключително бавно и внимателно го постави върху корема й.
— Ах! — тихо въздъхна тя; едно радостно възклицание на триумф.
— Какво е? — попита след малко тя в просъница. Шевик бе приседнал до нея на крайчеца на леглото.
Внимателно разгърна повивките, озадачен от контраста между дългата пелена и изключително мъничките краченца.
— Момиче.
Акушерката се върна и се зае да дооправя стаята. — Свършехте първокласна работа — отбеляза тя, гледайки и двамата. — Ще се отбия пак утре сутринта.
Бебето и Таквер вече бяха заспали. Шевик положи глава близо до нейната. Бе свикнал с приятният, нежен аромат на кожата й. Сега той се бе променил. Бе станал тежък, упойващ като парфюм. Много нежно той положи ръка върху рамото й. Тя лежеше на една страна, притиснала бебето до гърдите си. Потъна в сън в натежалата от живот стая.
Одонианците приемаха моногамията също толкова на сериозно колкото приемаха съвместната инициатива, балета или фабриката за сапун. Партньорството бе доброволно изградена федерация, както всяка друга. Докато вършеше работа, значи всичко бе наред. В момента, в който преставаше да върши работа, то просто преставаше и да съществува. Така, че партньорството не бе институция, а най- обикновена функция. За него не се изискваше одобрение, или разрешение, всичко зависеше от индивидуалното желание и съзнание на всеки от двойката.
Това бе напълно в съгласие с Одонианската теория за обществото. Необходимостта от спазване дори и на най-неангажиращото обещание бе дълбоко заложена в мисленето на Одонианците. Макар, че теорията на Одо за свободата на избора сякаш обезсмисляше самата идея за каквито и да е обещания или клетви, всъщност именно свободата на избора правеше всяко обещание смислено и го изпълваше със съдържание. Всяко обещание бе поемане в определена посока, избор, чрез който индивидът се самоограничаваше. Ако не се избере посока, както самата Одо отбелязваше, ако не се тръгне наникъде, няма да се извърши и никаква промяна, или развитие. Свободата на индивида да избира и да променя би останала неизползвана. И тогава човек попадаше в капана, който сам си бе построил, оказваше се в затвор, в лабиринт, в който всички пътища са еднакво измамни и безсмислени. Така, че Одо разглеждаше проблема за обещанието, за клетвата, идеята за верността като съществена, съставна част от сложната материя на свободното човешко общество.
Много от хората, обаче, смятаха, че идеята за верността съвсем погрешно е приложена към сексуалния живот. Според тях това, че самата Одо е била жена е причина тя да се откаже от истинската сексуална свобода. Ако не другаде в трудовете си, то именно тук, по въпроса за верността в секса, Одо е писала като истинска жена, т.е. от женска гледна точка, без да се съобрази с другия пол. Противно на очакванията, обаче, не само мъже критикуваха Одо по този въпрос, но и не по-малък брой жени. Което пък идваше да покаже, че не мъжката психика е това, което не е успяла да разбере Одо, а цяла група или част от човешкия род: хора, за които непрестанният експеримент бе самата същност на сексуалното удоволствие.
И макар че Одо може би не бе успяла да ги разбере и вероятно ги е сметнала за отклонения от нормата, тя все пак се е погрижила повече именно за безразборните в сексуално отношение, отколкото за тези, които се опитваха да създават дълготрайно партньорство. Нямаше закони, нито ограничения, нямаше неодобрения или наказания за сексуалната практика от какъвто и да било вид, с изключение на изнасилването на дете или жена, при които случаи обикновено съседите на изнасилвана прилагаха незабавно, групово отмъщение, ако той откажеше да се остави в нежните грижи на терапевтичния център. Но подобни случаи на насилие бяха изключително редки в това общество, в което всички задоволяваха сексуалните потребности и желания още от пубертета, в което единственото обществено ограничение наложено над половото общуване бе самоналожилото се желание за усамотяване при извършването му — някакъв вид срамежливост, обясним с комуналния начин на живот.
От друга страна, тези, които поемаха риска да създадат и продължат едно партньорство — независимо дали хомосексуално, или хетеросексуално — се сблъскваха с проблеми, непознати за тези, които задоволяваха сексуалните си желания където намереха. Освен, че трябваше да се справят с ревността и собственическото мислене, както и с други болести на страстта, за които моногамията бе твърде благоприятна почва за развитие, те бяха подложени и на обществен натиск отвън. Двойка, която поемеше риска да създаде партньорство, го правеше с ясното съзнание, че по всяко време може да бъде разделена от — капризите на работното назначение.
„Трудовата заетост“, администрацията, която се грижеше за разпределението на работните места правеше всичко възможно да не разделя двойките, доколкото бе възможно, или поне да ги събира отново, но това не можеше да се прави винаги, особено при екстремните обстоятелства, нито пък някой очакваше от администрацията да променя цялата си готова схема и да препрограмира компютрите си в опит да го направи. Всеки Анаресец знаеше много добре, че за да оцелее, изобщо да просъществува, той трябва винаги да бъде готов да отиде там, където имаха нужда от него и да свърши работата, която трябваше да се свърши. Хората на Анарес израстваха с ясното съзнание, че работните назначения са най-важния фактор в живота им: една постоянна, социална необходимост; докато партньорството си бе тяхна лична работа, избор, който можеха да правят само и единствено вътре в рамките на по-големия избор.
Но, когато посоката е доброволно избрана и се следва всеотдайно, сякаш всяка допълнителна пречка само влива нови сили в човека. Така, че непрестанната вероятност от разделяне, както самото откъсване един от друг само засилваше привързаността на партньорите. Да се запази верността между двама души в общество, в което нямаше никакви легални или морални санкции за изневярата, и да се поддържа тя през време на доброволно приетите разделения, които понякога траеха с години, бе истинско предизвикателство. Но човекът обича предизвикателствата и вярата му укрепва в несгодите.
През 164-та много хора изпитаха това на гърба си и преминаха през изпитанията и опасностите с чувство на удовлетворение от себе си. Сушата, започнала още през лятото на 163-та не свърши през зимата. Година по-късно, вече през лятото на 164-та положението стана изключително тежко и се появи реалната опасност от пълна катастрофа, ако сушата продължеше.
Дажбите бяха намалени; борбата за отглеждане на достатъчно храна и за разпределението й стана отчаяна. И все пак самите хора изобщо не бяха отчаяни. Одо бе писала: „Едно дете, освободено от чувството на вина, породено от собствеността, както и от товара на икономическата конкуренция ще израсне с вродено у себе си желание да върши работата, която трябва да се свърши и със способността да изпита удоволствие от вършенето на тази работа. Само безсмислената работа може да направи сърцето нещастно. Удоволствието от труда, което изпитват кърмещата майка, ученият, добрият ловец, умелият готвач, сръчният работник и всеки един, който върши полезна работа и при това я върши добре — ето това несекващото удоволствие е може би истинския извор на човешкото щастие и на общественото като цяло.“ В този смисъл, може да се каже, че през това лято в Абиней цареше атмосфера на щастие и удовлетвореност. Всички се трудеха с леко сърце и колкото по-трудна бе работата, с толкова по-голямо желание и настървение се залавяха за нея. Бе се възродило старото понятие за „солидарност“. Имаше нещо радостно и
