истинския ужас от глада и за възможната неспособност на неговото общество да преживее глада, без да загуби солидарността между членовете си, която всъщност бе основната му сила. Лесно бе да делиш с другите, когато имаше достатъчно. Достатъчно дори само колкото да се преживее. Но когато нямаше достатъчно? Тогава се намесваше едно друго правило; правото на по-силния; грубата сила и насилието — нейния най-предан съюзник.

Недоволството на пътниците към градските жители нарастваше все повече, но не бе толкова явно, колкото поведението на самите местни — начинът, по който се криеха зад „техните си“ стени, заедно с „тяхната си“ собственост и напълно игнорираха влака, дори не поглеждаха към него. Шевик не бе единственият пасажер, потънал в мрачни мисли. Останалите пътници, които или седяха във вагоните, или слизаха да се поразтъпчат край тях, непрекъснато говореха, спореха и се съгласяваха и разговорите им се въртяха единствено около темата на собствените му мисли. Някой сериозно предложи да нападнат столовата и предложението му дори започна да се обсъжда, а нищо чудно и да бъдеше прието, ако след малко не бе прозвучала свирката на локомотива — тъй дълго чакания сигнал за тръгване.

Когато най-после пристигнаха на дългоочакваната гара и получиха храна — половин филийка [препечен хляб и купичка супа — мрачното им настроение отстъпи място на възторг. Супичката наистина бе доста редичка, но никой не обърна внимание на това. Всички се съгласиха единодушно, че първата глътка е била нещо наистина прекрасно и вълнуващо. Върнаха се във влака в отлично настроение като не преставаха да се смеят и шегуват.

В Икуатор Хил пътниците за Абиней се прехвърлиха в друг товарен влак, с който изминаха последните петстотин километра. Пристигнаха в града късно през една ветровита нощ в края на есента. Наближаваше полунощ, вятърът метеше пустите, прашни улици. Високо над мъждукащите улични лампи, трепкаха ярките звездици. Понесен от сухия полъх на есента и от крилете на въодушевлението си, Шевик подтичваше сред самотата на нощните улици. Бързо измина трите километра до северния квартал. Взе на един път трите стъпала пред вратата, втурна се по коридора и отвори вратата със замах. Стаята бе тъмна. Звезди пламтяха в нощните прозорци.

— Таквер! — извика той. Отговори му тишината. Още преди да включи осветлението, там сред тъмната, притихнала стая, той изведнъж разбра какво значи раздяла.

Всичко си бе на мястото. Нямаше ги само Таквер и Садик.

На масата имаше две писма. Едното бе от Таквер. Бе кратко: бе получила ново назначение по спешност в експерименталните лаборатории за ядивни водорасли в Североизток за неопределен период от време. Пишеше му: „Не можех да откажа. Говорих лично с хората от «Трудова Заетост», четох и доклада им за проекта, изпратен в отдел Екология на КПР. Вярно е, че аз наистина съм необходима там, защото съм много добър специалист по водораслите. Помолих ги само да те назначат и теб в Ролни, но те, разбира се, не биха го направили, ако и ти не им кажеш, че искаш и то само при положение, че това няма да навреди на работата в Института. В края на краищата, ако проекта много се проточи, ще им кажа да си намерят друг генетик и ще се върна! Садик е много добре и вече може да казва «вето» за «светло». Няма да е за дълго. Цяла, за цял живот, твоя сестра, Таквер. О, моля те, ако можеш ела“.

Другото съобщение бе надраскано върху малко парче хартия: „Шевик, ела кат. физ. Сабул.“

Шевик се залута из стаята. Порива, бурното въодушевление, което го бе пренесло през безлюдните улици, все още бушуваше в него. Сега то се бе сблъскало със стената. Той не можеше да продължи напред и все пак трябваше да направи нещо. Погледна в гардероба. Вътре нямаше нищо, освен зимното му палто и една риза, която Таквер бе избродирала; малкото нейни дрехи бяха изчезнали. Параванът бе прибран, зад него се виждаше празното креватче. Голямото легло бе прилежно оправено, застлано с оранжевото одеяло. Шевик отново се върна при масата и прочете писмото на Таквер. Очите му се наляха със сълзи на безпомощен гняв. Обзе го дива ярост.

Никой не можеше да бъде винен за това. И това бе най-лошото от всичко. Имаха нужда от Таквер, за да се преборят с глада — нейния глад, неговия глад, гладът на Садик. Обществото не бе срещу тях. То бе на тяхна страна; бе с тях; те бяха обществото.

Той вече бе дал на обществото книгата си, любовта си, а сега и детето си. Докога трябваше да дава човек?

— По дяволите! — изкрещя той. Правския език не става за псуване. Трудно е да псуваш, когато сексът не е нещо мръсно, а богохулството просто не съществува. — О, по дяволите! — повтори той. Смачка яростно бележката от Сабул и стовари свитите си юмруци върху масата. После още веднъж и още веднъж. Не усети болка. Нямаше нищо. Нищо не бе останало. Нямаше къде да отиде, нито какво да направи. Най-сетне се отпусна на леглото и се унесе в неспокоен сън, изпълнен с кошмарни съновидения.

Първото нещо, което се случи на сутринта бе почукване на вратата. Стана да отвори. Беше Бунуб. Той не се отмести от рамката, за да я пусне вътре. Тя бе съседката им от другия край на коридора. Работеше като механик в завода за въздухоплавателни двигатели. Таквер винаги я намираше за забавна, но Шевик постоянно се дразнеше от кея. И имаше защо. Тя искаше стаята им. Казваше, че си я била заплюла още когато се освободила първия път, но не могла да я получи, защото регистраторът от жилищното настаняване я бил мразил. В нейната стая нямаше ъглов прозорец и това за нея бе достатъчна причина да им завижда. Все пак стаята й беше двуместна, а тя живееше сама в нея, което бе много егоистично от нейна страна при постоянната жилищна оскъдица. Шевик, обаче, никога не би си губил времето да я одумва, ако тя самата непрестанно не му даваше поводи. Все идваше да се оправдава и да обяснява. Имала била партньор, „за цял живот“, също като вас двамата, милички. Само че къде беше тоя неин партньор? Все говореше за него в минало време. Междувременно двойната стая се използваше по предназначение от непрестанната върволица мъже, които всяка вечер я посещаваха и се изнизваха на сутринта. Всяка вечер нов мъж. Сякаш бе ненаситна на мъже, седемнайсет годишна девойка, възхищаваше й се често Таквер. А Бунуб идваше всеки ден при нея и й разказваше всичко за мъжете и все се оплакваше и оплакваше. Това, че не можеше да живее в ъгловата стая бе само едно от многото й злочестини. Бе хитра и лукава и навсякъде откриваше само нередности. Заводът, в който работеше бе отровна клоака от некадърност, шуробаджанащина и саботьорство. Събранията на синдиката й бяха налудничави сборища, където непрестанно я клеветяха и хулеха и при това напълно несправедливо. Целият обществен организъм бе напълно посветен на едничката си цел — да преследва Бунуб.

Всичко това, понякога разсмиваше Таквер.

— О, Бунуб, толкова си забавна! — усмихваше се тя срещу й. В такива случаи възрастната, посивяла жена изобщо не се обиждаше, само се ухилваше леко и продължаваше ужасните си словесни тиради. Шевик разбираше, че Таквер е права да се смее на Бунуб, но той самият не можеше да го прави.

— Това е ужасно — промъкна се тя край него и се запъти право към масата, за да прочете писмото на Таквер. Тъкмо го вдигна и Шевик го изтръгна от ръката й с бързина, която я свари неподготвена. — Направо отвратително. Дори не й пратиха десетдневно предизвестие. Ей тъй. Тръгвай! На момента! А, казват, че сме свободни хора. Ха, майтап! Да разбият такова щастливо партньорство и то по такъв начин! Направили са го само затова, да знаеш! Те са против партньорствата. Непрекъснато нарочно разделят партньорите и ги пращат на различни назначения. Точно тъй стана и с мене и Лабекс, точно същото. Вече никога няма да се съберем пак. Не и докато цялата „Трудова заетост“ е против нас. О, само виж креватчето! Бедничкото то! Тя не престана да плаче през всичките тия четири декади. Очите й изтекоха. По цяла нощ ме държеше будна. Заради намалените дажби, разбира се. Таквер нямаше достатъчно мляко. Да изпратят майка, която кърми на стотици километри просто ей така! Представи си само! Не мисля, че ще ти разрешат да отидеш при нея. Къде са я пратили?

— Североизток. Трябва да ходя на закуска, Бунуб. Гладен съм.

— Видя ли колко са хитри? Направиха го докато те нямаше.

— Какво са направили?

— Ами изпратиха я на майната си! Развалиха ви партньорството. — Тя тъкмо четеше бележката от Сабул, която внимателно бе изгладила. — Знаят те кога да прецакат човек! Сега ще напуснеш стаята, нали? Няма да те оставят да задържиш двойна стая. Таквер говореше за скорошно връщане, разбира се, но то бе просто колкото да се самозалъже. И това ми било свободни хора! Ха! Майтап! Размотават те насам-натам…

— О, по дяволите, Бунуб. Ако Таквер не е искала назначението, е можела да им откаже. Нали знаеш, че в момента сме изправени пред заплахата от глад.

Вы читаете Освободеният
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ОБРАНЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату