Той трябваше сам да реши. Имаше хиляди възможности. Можеше да остане в Абиней и да организира курс лекции по физика, ако намери достатъчно желаещи студенти. Можеше да отиде в Ролни и да живее при Таквер и без да е включен в екипа на лабораториите. Можеше да живее където си иска и да не върши нищо, просто да се събужда два пъти дневно и да ходи в най-близката столова, за да го нахранят. Можеше да постъпи както си иска.
Идентичността на думите „работя“ и „играя“ в Правския език имаше, разбира се, важно морално значение. Одо бе разбрала опасността от сухо морализаторстване, която се крие в думата „работя“ и затова я бе избягвала в системата на аналогиите си. Там нямаше неща като: клетките трябва да работят заедно, оптимална работа на организма, работата свършена от всеки елемент и т.н. Основните термини в „Аналогията“ бяха „коопериране“ и „функциониране“, но и под двата всъщност се имаше предвид „работа“. Та какво по-голямо доказателство може да има за ефикасността на един експеримент от самата „работа“, която извършват тези, върху които се прилага той? Независимо дали става въпрос за двайсет епруветки в една лаборатория, или за двайсет милиона души на Луната. Одо бе прозряла моралния капан, който се крие зад това. „Един светец никога не е прекалено зает“, бе казала тя, вероятно с тъжна ирония.
Но изборът, който правеше всеки социален индивид никога не зависеше само от него.
— Е — каза Шевик — току-що се връщам от назначение по спешност за борба с глада. Има ли някаква подобна работа в момента?
Чиновничката го погледна с лек укор като по-голяма сестра, но в очите й все пак се четеше разбиране и прошка.
— Има около седемстотин спешни заявки само в тази стая. Какво предпочитате?
— Има ли нещо свързано с математика?
— Предимно селскостопанска работа квалифицирана помощ. Имате ли някакъв инженерен опит?
— Неголям.
— Тук има едно място за работен координатор. За него със сигурност се изисква смятане. Какво ще кажете?
— Съгласен.
— Обаче е долу на Югозапад, в Праха.
— И преди съм бил в Праха. Освен това, както и сама казахте, все някой ден ще завали…
Тя се усмихна, кимна и напечата върху личния му картон:
„ОТ Абиней, СЗ, Цент. Науч. Инс. В Елбоу, ЮЗ, раб. коор. фосфатен завод — I:НОВНАЗН ПО СПЕШ: 5-1-3 -165-безсрочно.“
Глава девета
Урас
Шевик бе събуден от камбаните на църковната камбанария, които натрапчиво повтаряха основната тоналност, възвестяваща началото на сутрешната религиозна служба. Усещаше всеки звън като удар с чук по главата си. Бе толкова отпаднал и се чувстваше толкова зле, че не можеше да стои изправен в продължение на няколко минути. Най-накрая успя някак си да се дотътри до банята и да си вземе продължителен, хладен душ, който донякъде облекчи болката в главата му. Странно, обаче, продължи да усеща тялото си мръсно и някак чуждо. Постепенно възвърна способността си да мисли и в съзнанието му изплуваха отделни, накъсани фрагменти от снощното парти у Веа. Опита се да не мисли за снощните сцени, но не му се удаде. Всичко му се струваше противно и отблъскващо. Седна зад бюрото си и в продължение на половин час стоя така, неподвижен и отнесен.
Достатъчно често бе попадал в конфузни ситуации и се бе чувствал като глупак. Като младеж бе измъчван от усещането, че другите го взимат за странен, за по-различен от тях. По-късно бе изпитват на гърба си гнева и презрението на много от братята си на Анарес. Понякога дори нарочно ги бе предизвиквал. Но никога не бе приемал тяхната оценка за себе си. Никога не се бе срамувал.
Нямаше как да знае, че това унизително състояние на духа е просто химическа реакция в следствие преливането, също както и главоболието. Дори и да го знаеше от това нямаше да му стане по-леко. Срамът — усещането за нечистоплътност и отвращението от самия себе си — бе истинско Откровение. Сега той прозря всичко с ужасна, с убийствена яснота. Бе предаден и то не само от горката Веа. Това, което се бе опитал да повърне не бе само алкохол, а всичкия хляб, който бе ял на Урас.
Облакъти се на бюрото и зарови лице в дланите си. Разтри болезнено пулсиращите си слепоочия. Зае се да разгледа положението си в момента в светлината на дълбокия срам, който изпитваше.
На Анарес той доброволно бе избрал да свърши това, което чувстваше като свое, лично призвание, въпреки че то бе в разрез с това, което обществото очакваше от него. Да го извърши означаваше да се разбунтува, т.е. да рискува себе си като личност в името на обществото.
Тук на Урас един бунт би бил просто проява на излишен лукс, едно задоволяване на собствените капризи. Да бъдеш физик тук, на А-Йо означаваше да служиш не на обществото, не на човечеството, не на истината, а на Държавата.
Още през първата си вечер в същата тази стая той ги бе попитал открито и леко предизвикателно „Какво смятате да правите е мен?“. Сега вече знаеше какво бяха направили с него. Чифойлиск му бе казал простата истина. Те го притежаваха. А той, наивникът-анархист си бе помислил, че може да се пазари с тях. Индивидът не може да се пазари с Държавата. Държавата не познаваше друга разменна монета освен силата и властта, а и сама си сечеше монетите.
Сега вече всичко се подреждаше на мястото си. Той бе направил грешка като дойде на Урас. Това бе първата му огромна грешка и по всяка вероятност щеше да носи последствията й до края на живота си. Веднъж вече разбрал това и дал си сметка за всичките случки и събития, които доказваха тази истина, но които той се бе опитвал да отрича или не забелязва в продължение на толкова месеци, чак до последната отвратителна и ужасна сцена с Веа, споменът за която отново накара лицето му да пламне, той осъзна, че всичко е свършено. Но, дори и в този момент на махмурлийско самосъжаление, той не чувстваше вина. Нямаше смисъл да миели вече за това. Това бе минало. Това, за което трябваше да мисли сега е какво да прави оттук нататък? След като сам се бе напъхал в затвора как можеше да действа като свободен човек?
Нямаше да постави познанията си като физик в услуга на политиците. Това поне бе напълно ясно.
Ако откажеше да работи повече, щяха ли да го пуснат да се прибере вкъщи?
Пое дълбоко дъх, вдигна глава и впери невиждащи очи в огряната от слънце зеленина зад прозореца. За първи път мислеше за перспективата да се завърне вкъщи като за най-добрата възможност. Мисълта за това заплашваше да разбие вратите и да го залее с носталгичния поток на спомените и копнежите. Отново да говори Правски, да побъбри с приятели, да види Таквер, Пилун, Садик, да докосне праха на Анарес…
Те нямаше да, го пуснат да си отиде. Не бе платил своята част от сделката. Но не можеше и да го направи, да се предаде, за да го пуснат да избяга.
Както си седеше така, зад бюрото, огрян от ярката слънчева светлина, изведнъж сви ръце в юмруци и рязко удари ръба на плота. Веднъж, два пъти, три пъти. Лицето му изобщо не промени спокойното си, замислено изражение.
— Къде да отида? — гласно изрече той.
На вратата се почука. Влезе Ефор с подноса със закуската и сутрешните вестници.
— Идвах в шест, както обикновено, но вие спяхте — отбеляза той, подреждайки закуската с обичайната си достойна за възхищение грациозност.
— Снощи се напих — каза Шевик.
— Хубаво нещо, ама не и на сутринта — рече Ефор. — Това ли е всичко, сър? Много добре — извърна се той и се оттегли със същата грациозност, междувременно покланяйки се на Пе, който тъкмо влизате през вратата.
— О, съжалявам, не исках да ти преча на закуската! Просто реших да намина на връщане от църковната служба.
— Сядай. Сипи си шоколад.
Шевик не можеше да започне, докато Пе най-накрая не се съгласи да му прави компания със закуската. Взе си една палачинка с мед и взе разсеяно да я ръчка с вилицата. Шевик все още се чувстваше леко замаян, но усещаше и силен глад, затова без повече колебания лакомо се нахвърли на храната. На Пе като
