обучения, блоковите комитети, и всичките доброволни отряди, в които съм участвал, откакто настана сушата. Изобщо, обичайната камара необходими занимания. Всъщност, на мен ми харесва да върша и тази работа, но това, с което се занимавам, е физиката. Какво се опитвате да ми кажете?
Сабул не отговори, само го изгледа изпод тежките си, рунтави вежди.
— Най-добре е да говорите направо — добави Шевик — без да се опитвате повече да се позовавате на обществената ми съвест.
— Смяташ ли работата, която си свършил тук за функционална? За полезна?
— Да. „Колкото по-организирани са частите, толкова по-централизиран е целият организъм, като под «централизираност» се разбира способността за оптимално функциониране“. Томар, „Дефиниции“. Тъй като темпоралната физика прави опит да организира познанията на човешкия разум в стройна система, то тогава, по дефиниция, тя е оптимално функционална дейност.
— Да, но не може да нахрани гладните.
— Току-що прекарах шест декади, помагайки да се направи това. Когато ме повикат отново, пак ще отида. Междувременно, обаче, ще си върша моята си работа. Щом трябва да се работи в сферата на физиката, смятам, че е мое право и задължение да се занимавам точно с това.
— Ще трябва да разбереш най-сетне, че точно в момента никой не се нуждае от физика. Поне не и от тази, с която се занимаваш ти. Сега трябва да работим с практична насоченост.
Сабул се размърда неспокойно в стола си. Изглеждаше унил и някак гузен.
— Трябваше да освободим пет човека за ново назначение. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ти си един от тях. Е, това е.
— Така си и мислех — каза Шевик, макар че до този момент все още не бе разбран, че Сабул го е изхвърлил от Института. Когато го чу от устата му, обаче, разбра, че го е знаел през цялото време и това. А и не би доставил на Сабул удоволствието да го види изненадан и сломен.
— Прекалено много обстоятелства се струпаха срещу тебе. Първо, естеството на научната област, в която работиш от няколко години и, не твърде задоволителните резултати от разработките ти. Имам предвид непрактичната, оплетена теория, която описа в труда си. Като прибавим към това и едно особено мнение, не непременно оправдано разбира се, но което все пак съществува сред много от студентите и преподавателите в Института, че и преподаването ти, както и самото ти държане не предизвикват особен възторг, дори напротив, в тях има нещо егоистично, антиалтруистично, ако щеш. Тези неща бяха обсъдени на общото събрание. Аз те защитих, разбира се. Но кой съм аз, в края на краищата? Просто само един синдик сред многото.
— Откога алтруизмът се смята за Одонианска добродетел? — попита Шевик. — Всъщност, няма значение. Разбирам. — Изправи се. Не го свърташе вече на едно място, но иначе напълно се владееше и говореше съвсем спокойно и естествено. — Предполагам, че не сте ме препоръчали за преподавателско място някъде другаде.
— Едва ли би имало полза от това — рече Сабул почти патетично в старанието си да си измие ръцете. — Сега никъде не искат нови учители. Преподавателите и студентите, рамо до рамо, се борят с надвисналата угроза от глада, работейки из всички краища на планетата. Разбира се, тази криза няма да е вечна. Само след година ние ще сме забравили за нея и, ако се обръщаме назад към трудностите, то ще е само, за да си припомним с гордост за саможертвите и къртовския труд, който сме положили заедно. Но сега моментът е такъв, че…
Шевик стоеше прав, спокоен, загледан през малкия прозорец в чистото небе навън. Изпитваше огромното желание да каже най-после на Сабул да върви по дяволите, но един различен, по-дълбок импулс намери други думи.
— Всъщност, — рече той — може и да сте прав. — Кимна на Сабул и излезе.
Хвана омнибус до центъра на града. Все още бързаше, тласкан от същия онзи вътрешен импулс. Преследваше някаква своя, вътрешна, неясна цел и искаше най-после да стигне до нея и да се успокои, да си почине. Отиде в централната кантора на „Трудова заетост“ да иска ново назначение в комуната, където бяха пратили Таквер.
„Трудова заетост“ с всичките си компютри и огромна мрежа от координатори, заемаше една доста голяма, направо импозантна според Анареските стандарти постройка с изчистени, прави линии. Отвътре централата бе с висок таван, приличаше на огромен хангар, кипеше многолюдно оживление и трескава дейност. Стените бяха покрити със списъци с назначения и табелки, указващи посоките към различните бюра или отдели, към които се отиваше по тази или онази работа. Шевик се нареди на една от опашките и се заслуша в разговора на хората пред него. Едно момче на шестнайсет и старец, минал шестдесетте. Момчето искаше да се запише като доброволец в някой от новооткритите работни комуни за борба с глада. Бе изпълнено с благородни намерения, преливаше от братска обич, авантюристичен дух и непоколебима вяра и надежда. Бе очаровано от възможността да стане най-после самостоятелен човек и да остави детството зад гърба си. Бъбреше непрестанно като дете, а и гласът му не бе напълно мутирал. Свобода, свобода! бе едва ли не всяка трета дума от въодушевените му словоизлияния. Старият успяваше да вмъкне по някоя дрезгава дума в несекващия речев поток, в гласа му имаше лека ирония, но не и заплаха, имаше добродушна насмешка, но не и предупреждение. Свободата бе възможността да отидеш някъде и да правиш нещо. Свободата бе това, което старият най-много ценеше и харесваше у младия, дори и когато му се присмиваше за детинското самоизтъкване. Шевик ги слушаше с удоволствие. Те бяха нарушили гротескната монотонност на цялата сутрин.
Още докато обясни къде иска да отиде и изражението на чиновникът стана угрижено. Тя стана и донесе един атлас, който разгърна на бюрото помежду им.
— Вижте сега — каза му. Беше грозновата малка женица с едри зъби, дланите й върху цветната карта на атласа бяха меки и изнежени. — Ето това е Ролни, виждате ли? Ей тоя полуостров, дето се врязва в Северно Теменско море. Това е просто една огромна пясъчна коса. На нея няма абсолютно нищо, освен морските лаборатории ей чак тук, на върха, виждате ли? Цялото крайбрежие е в блата и мочурища чак до района на Хармъни — това са близо хиляда километра. А пък на Запад от него е Крайбрежната Пустош. Най-близкото до Ролни място, до което можете да се доберете, е някое градче в планините, но там не искат помощни новоназначения. Добре се оправят и сами. Разбира се, можете да опитате да отидете там просто така — добави тя с леко променен тон.
— Прекалено е далеч от Ролни — каза той, като намери на картата малкото, съвсем изолирано градче Раунд Вали, където бе израсла Таквер, което се намираше високо в планините на Североизток. — Нямат ли нужда от помощник в морските лаборатории? От статистик, може би? Или от някой, който да храни рибата?
— Ще проверя.
Човеко-компютърната мрежа от досието в „Трудова заетост“ бе много добре организирана, с ефикасност достойна за възхищение. На жената й отне по-малко то пет минути да изрови търсената информация от огромния, несекващ поток от входящи и изходящи данни, касаещи всяка извършвана работа, всяко желано назначение, всеки необходим специалист, и най-важните приоритети във всеки отрасъл от икономиката на обществото, разпростряло се върху цяла планета.
— Току-що са изпратили екип по спешност — това е партньорът ви, нали? Намерили са всички, от които са се нуждаели: четирима техници и един специалист по рибните развъдници. Целият екип е запълнен.
Шевик се облакъти на бюрото и увеси глава — жест на отчаяние и пълно объркване, маскиран като размисъл.
— Е — каза най-сетне той — да си призная, просто не знам какво да правя.
— Виж, братко, за какъв срок е назначението на партньора?
— Безсрочно.
— Но това е временно назначение по спешност, за борбата с глада, нали така? Няма да трае вечно. Просто не може! Нали така? Тази зима трябва да завали най-сетне.
Вгледа се в изпълнените й със съчувствие, угрижени очи. Не можеше да остави този опит да му бъде вдъхната вяра невъзнаграден, затова й се усмихна.
— Пак ще се съберете. А, дотогава…
— Дааа. Дотогава какво?
Тя изчакваше решението му.
