че ли му бе някак необичайно неловко да завърже разговор.
— Още ли четеш тия боклуци? — най-сетне се престраши той, като побутна купчината вестници, доставени от Ефор на масата.
— Ефор ми ги носи.
— Така ли?
— Аз му казах да го прави, разбира се, — отвърна Шевик, хвърляйки бегъл, крадлив поглед към Пе. — Обогатяват познанията ми за страната ви. Особено са ми интересни така наречените „безимотни класи“. Повечето от първите Заселници на Анарес са произлезли именно от тях.
— Да, разбирам — кимна по-младият мъж. Забоде хапка от палачинката. — Май ще пийна малко от шоколада в крайна сметка — каза той и натисна удари звънеца върху подноса. Ефор се появи на вратата. — Още една чаша — заповяда му Пе, без да се обръща. — С нетърпение чакахме възможност отново да ви разведем из страната, още повече сега, когато времето се оправи. Дори обсъждахме варианта да ви заведем и в чужбина, може би. Но за жалост тая проклета война сложи край на всичките ни планове.
Шевик хвърли поглед към водещото заглавие в най-горния вестник: СБЛЪСЪК МЕЖДУ ЙО И ТУВА БЛИЗО ДО СТОЛИЦАТА НА БЕНБИЛИ.
— По телефакса дойдоха и още по-пресни новини — каза Пе. — Освободили сме столицата. Генерал Хавеверт ще бъде върнат на поста му.
— Войната свърши, така ли?
— Не и докато Тува все още държи двете източни провинции.
— Разбирам. Значи вашата армия и Тувската армия ще се бият на територията на Бенбили? Но, не и тук?
— О, не, не. Ще бъде абсолютно безумие да ни нападнат или пък ние — тях. Отдавна отминаха варварските дни, когато войните се водеха в сърцето на цивилизацията! Балансът на силите се поддържа с такъв род полицейски акции. И все пак, официално сме във война. Така че, пак ще се върнат скучните, стари ограничения.
— Ограничения?
— Ами например, ще почнат да квалифицират и подреждат по важност научните разработки в Колежа по Естествени науки. Нищо сериозно, разбира се, просто обичайните бюрократични глупости. Понякога обаче това може доведе до отлагане на публикуването на някой научен труд, само защото големите клечки могат да го сметнат за опасен. И не за друго, а просто защото нямат достатъчно акъл, за да го разберат!… Ограничават и пътуванията, особено за чужденци, пребиваващи в страната като вас. Опасявам се, докато не свърши войната няма да можете да напускате кампуса на университета без специално разрешение на Ректора. Но това изобщо не трябва да ви притеснява. Мога до ви измъкна оттук, когато пожелаете, без да се налага да спазваме всички тия бюрократични глупости.
— Значи държите ключовете — усмихна се Шевик с разбиране.
— О, специалист съм в тази област. Умирам си да заобикалям правилата и да надхитрям властите. Може пък да съм роден за анархист, а? Къде, по дяволите, се мотае дъртият глупак? Изпратих го само за една чаша!
— Трябва да слезе до кухнята, за да я вземе.
— Едва ли му е необходим половин ден за това. Е, както и да е, няма да чакам. И без това ви загубих достатъчно време. Между другото, видяхте ли последния бюлетин на фондацията за Космически Изследвания? Отпечатали са плановете на Рюмер за ансибъла.
— Какво е ансибъл?
— Така нарича той съоръжението си за мигновена връзка. Казва, че ако темпоралните физици — това сте вие, разбира се — решат уравненията за темпоралната инертност, то инженерите — това пък е той — ще могат да построят проклетото съоръжение, да го тестват и така веднага да докажат валидността на теорията, за по-малко от месец или няколко седмици.
— Инженерите сами по себе си са живо доказателство за съществуването на взаимообратимост между причина и следствие — усмихна се Шевик. — Сам виждате, че Рюмер вече е построил „следствието“ преди аз още да съм му доставил „причината“.
Когато Пе затвори вратата след себе си, Шевик рязко се изправи.
— Ах, ти гаден лъжец такъв! — изръмжа той на Правски, побелял от гняв, стиснал здраво ръце, да не би да посегне да вдигне нещо и да го запрати след Пе.
В стаята влезе Ефор с чашка и чинийка върху подноса. Спря до вратата и погледна към Шевик очаквателно.
— Всичко е наред, Ефор. Той… Той не искаше вече чашата. Можеш да я изпиеш, ако искаш.
— Много добре, сър.
— Слушай, не искам никакви посетители за момента. Ще можеш ли да ги отпращаш?
— Съвсем лесно, сър. Някой специално или всички?
— Него специално… А и всички останали. Казвай им, че работя.
— Той ще е щастлив да го чуе, сър — каза Ефор и очите му се присвиха злобно за част от секундата; после добави с почтителна фамилиарност: — Няма да пусна никой, когото не искате. Накрая завърши съвсем формално: — Благодаря, сър, и приятен ден.
Храната и покачването на адреналина бяха разпръснали умората и главоболието му. Закрачи нервно напред-назад из стаята. Изпитваше силно желание да действа. Цяла година не бе правил нищо друго, освен да се прави на глупак. Време беше да направи нещо.
Е, за какво всъщност бе дошъл тук?
Да се занимава с физика. Да се бори, чрез дарбите си, за правата на всеки един отделен гражданин на всяко едно общество: правото на труд, правото да получава това, което му е необходимо, докато се труди и правото да споделя това, което е произвел с всички, които го желаеха. Правата на всеки Одонианец и на всяко човешко същество.
Великодушните му домакини наистина го оставиха да работи и да получава това, което иска, докато се труди. Това бе така. Проблемът възникваше с третото условие. Но той самият още не бе достигнал до там. Не бе си свършил работата. Не можеше да сподели с другите нещо, което още не бе направил.
Върна се до бюрото, седна и извади две смачкани, гъсто изписани, листчета хартия от най-забутания си и най-неизползваем джоб на модните си панталони. Приглади листчетата с длан и се загледа в тях. Хрумна му, че започва да се държи точно като Сабул. Съкращава думите и пише със съвсем ситен почерк върху мънички парчета хартия. Сега разбираше защо Сабул го е правил: просто е бил потаен, страхувал се е да не му откраднат собствеността. Това, което на Анарес се смяташе за лудост, на Урас бе напълно рационално поведение.
Отново застина в същата поза, наведен над бюрото, втренчил поглед в двете късчета хартия, върху които бе нахвърлил някои от основните моменти на Общата Теория на Темпоралността, поне докъдето бе стигнал.
Следващите три дни прекара все така седнал зад бюрото и втренчен в записките си.
От време на време ставаше да се разтъпче из стаята, или си записваше нещо, или работеше с компютъра, или искаше от Ефор да му донесе нещо за ядене, или просто лежеше и дремеше в леглото. После отиваше и отново сядаше зад бюрото.
Вечерта на третия ден за разнообразие бе поседнал на мраморната пейка пред камината. Бе седял на нея още през нощта, когато за пръв път влезе в тази стая — в тази луксозна затворническа килия — и обикновено седеше там, когато имаше посетители. В момента нямаше такива, но мислеше за Сайо Пе.
Като всички други хора, които се стремяха към властта и силата, Пе притежаваше изумителното качество да не вижда по-далеч от носа си. Имаше нещо дребнаво у него, нещо безплодно в разсъжденията му. В тях липсваше задълбоченост, липсваше въображение. Бяха на доста примитивно ниво. И все пак, макар и деформирани, мисловните му процеси съдържаха огромен потенциал. Пе бе един много талантлив физик. Или, по-скоро, притежаваше таланта много добре да разбира физиката. Той не бе сътворил нищо оригинално, но опортюнизмът му, непогрешимият му инстинкт да надушва важното, същественото, неизменно го насочваше към най-благодатните сфери. И той като Шевик имаше страхотен нюх откъде трябва да се подхване работата, а Шевик много уважаваше това качество, защото, според него, то бе най- важното за един учен. Точно Пе бе този, който даде на Шевик преведената от Терански книга: докладите от
