симпозиума по Теорията на Относителността, върху която все повече и повече мислеше напоследък. Възможно ли бе, в края на краищата, да бе дошъл на Урас единствено за да се срещне със Сайо Пе, със своя враг? Възможно ли бе да е дошъл да търси именно него, знаейки, че точно от врага си може да получи това, което не може да получи от братята си, от приятелите си. Това, което нито един Анаресец не можете да му даде: познание за непознатото, за чуждоземното, за новото…
Напълно забрави за Пе. Замисли се за книгата. Не можеше да каже със сигурност какво точно намираше за толкова важно в нея. В крайна сметка, повечето от физичните разработки в нея бяха доста остарели. Методите на боравене с материята бяха доста тромави и на места не съвсем убедителни. Дори не можеше да се съгласи с по-голямата част от постановките. Теранците се проявяваха като интелектуални империалисти, ревностно издигайки високи стени, за да защитят собствеността си. Дори Айнщайн, създателят на теорията, е чувствал необходимостта да предупреди, че физичните му разработки не касаят нищо друго освен чистата физика и не бива да се възприемат като приложими в метафизиката, философията или етиката. Което разбира се бе вярно, но само привидно, защото той бе използвал „числа“, бе използвал мостът, свързващ рационалното и възприетото, свързващ душата с материята — „Извечното, неоспоримо число“, както го бяха нарекли древните основатели на естествените науки. В този смисъл, да се борави с математическата материя, означаваше да се борави с изначалното, основното, неоспоримото, от което произхождаше всичко останало. Айнщайн е знаел това много добре. С деликатна предпазливост, той все пак бе признал, че според собственото му мнение неговата физична теория наистина описва самата реалност.
Във всеки момент от стройната логическа мисъл на Теранците Шевик откриваше по нещо едновременно и близко и непознато. Това бе доста интригуващо за него и той чувстваше Айнщайн много близък до себе си. Също като него Теранският учен се бе опитал да създаде една обща, унифицирана теория за полето. Обяснявайки силата на гравитацията като геометрична функция върху координатната система време/пространство, той се бе опитал да разшири синтеза като включи и електромагнитните сили. Не бе успял. Дори още по негово време, а и дълго след смъртта му, другите физици от неговия собствен свят се бяха отрекли от проваления му опит и се бяха втурнали да преследват привлекателната квантова теория с нейните многообещаващи технологични приложения и, в крайна сметка, се бяха посветили изцяло именно на технологичните изобретения и бяха докарали теорията до задънена улица. Това бе резултат от катастрофалната липса на въображение. И все пак, донякъде бяха оправдани, защото в отправната точка, от която бяха тръгнали, технологичният прогрес е лежал още далеч напред в неопределеното бъдеще, нещо, което старият Айнщайн упорито е отказвал да приеме. Този му отказ също се е оказал правилен, в крайна сметка. Само дето той не е имал нужните доказателства — променливите величини на Саеба и теориите за неограничената скорост и комплексната причина. Неговата обща теория за полето наистина съществуваше, но съществуваше в Сетианската физика и то в постановки, които той може би би отказал да приеме, защото скоростта на светлината като стабилен компонент и ограничителен фактор бе твърде съществена за великите му теории. И двете му Теории за Относителността бяха колкото красиви, толкова и валидни. Бяха голям принос в науката, от полза всички следващи поколения. И все пак и двете зависеха от една хипотеза, истинността на която не можеше да се докаже и, която, при определени обстоятелства, дори се оказваше невярна.
Но нима една теория, на която всички елементи са доказуеми, не бе просто повторение на вече съществуващото? Единствено в сферата на недоказуемото, дори на невярното, се криеше шансът за пробив в затворения кръг и продължаване напред.
В такъв случай, какво значение имаше, че хипотезата за реално съществуващата едновременност бе недоказуема? Ето над този проблем си блъскаше главата Шевик през последните три дни. Всъщност през последните десет години.
Той всячески се бе домогвал до сигурното, до доказуемото. Опитвал се бе да го сграбчи сякаш е нещо, което можеше да притежава. Бе се опитвал да си осигури доказателства и гаранции за нещо, което не можеше да приеме на готово, защото, ако бе възможно да го приеме за дадено, то щеше да се превърне в затвор за него. А така, просто като приемаше за валидна реално съществуващата едновременност той свободно можеше да използва прекрасната геометрия на относителността. Това щеше да му даде възможност да продължи напред. Следващата стъпка му бе пределно ясна. Поредността можеше да се раздроби на едновременно съществуващи променливи величини, чрез трансформационните уравнения на Саеба. Чрез този подход щеше да се заличи антитезата между поредност и моментност на съществуването. Оттук вече всичко ставаше много лесно: Последователността и Едновременността се обединяваха в едно фундаментално единство. Двата аспекта на Вселената — динамичен и статичен — щяха да се свържат чрез концепцията за интервала. Как е могъл цели десет години да не види простото обяснение, което е било под носа му? Вече нямаше, никаква пречка да се продължи напред. Всъщност, той вече бе продължил напред. Бе успял. Провалът в миналото се бе превърнал в бъдещ успех. В този първи миг на прозрение, той вече знаеше, че е успял. Стената се бе срутила. Това, което виждаше, бе толкова просто, най-простото нещо на света. Бе самата простота, която съдържаше в себе си цялата комплексност. Това бе Откровение. Бе ясният път напред, пътя към дома, светлината…
Въодушевлението му бе като на малко дете, тичащо през огряна от слънчевите лъчи поляна. Вече нямаше край, нямаше спиране…
И все пак, в този момента на пълно щастие и успокоение, той бе споходен от страхове; ръцете му затрепериха, а очите му се напълниха със сълзи, сякаш бе гледал право в слънцето. В крайна сметка плътта е тленна. Усещането бе странно, невероятно, усещането да знаеш, че животът ти има смисъл, че си изпълнил предназначението му.
Той продължаваше да се взира, да се взира и да се взира в това слънце със същата онази детинска радост, докато най-сетне не можеше повече. Когато се върна на земята и се огледа наоколо, през плувналите си в сълзи очи, видя, че стаята е тъмна, прозорците са пълни със звезди.
Моментът бе отлетял; той го видя как отлита. Не се опита да го задържи. Знаеше, че не може. Моментът не бе част от него, а обратното — той бе част от момента.
След малко се изправи несигурно и запали осветлението. Известно време просто се разхожда из стаята. Докосваше различни неща, корицата на книга, сянката на лампата, щастлив, че се е върнал обратно сред познатите предмети, обратно в собствения си свят. Защото в този момент разликата между тази или онази планета, между Урас и Анарес, бе толкова голяма, колкото може да бъде разликата между две песъчинки пясък от крайбрежната ивица. Вече нямаше бездни, нямаше стени. Нямаше заточеници. Той бе зърнал за миг основите на Вселената и те бяха здрави.
Бавно и с леко несигурна крачка се запъти към спалнята. Отпусна се на леглото, без да се съблича. Лежеше така, с ръце зад тила, нахвърляше и планираше детайл след детайл от работата, която трябваше да свърши; обзет от тихо, щастливо чувство на благодарност, което постепенно се уталожи в кротък унес и той заспа.
Спа цели десет часа. Събуди се с мисълта за уравненията, с които щеше да се изрази концепцията за интервала. Седна зад бюрото и се зае да ги състави. Следобед имаше лекция и отиде да я изнесе. После вечеря в столовата за преподаватели, където си побъбри с колегите си за времето, за войната, или за каквото го заговореха. Дори и те да забелязаха някаква промяна в него, той не разбра, защото мислите му бяха заети с друго. Върна се в стаята си и продължи да работи.
На Урас денонощието се състоеше от двайсет часа. В продължение на осем дни той прекарваше от дванайсет до шестнайсет часа дневно зад бюрото си, или просто крачейки нагоре-надолу из стаята, често отправил взор към прозорците, зад които грееше топлото пролетно слънце, или трепкаха звездите заедно с мъничката, плаха Луна.
Когато влезе с подноса за закуската, Ефор завари Шевик в леглото, наполовина облечен, със затворени очи и дърдорещ на някакъв чужд език. Помогна му да се надигне. Шевик се стресна и се събуди, изправи се и с клатушкане се запъти към другата стая. По бюрото му нямаше абсолютно нищо. Той се втренчи с празен поглед в компютъра, от който също всичко бе изтрито. После просто остана така, втренчен в празното като халосан по главата. Ефор успя да го накара да легне отново.
— Тресе ви, сър. Да повикам ли лекар?
— Не!
— Сигурен ли сте, сър?
