Ситен като мъгла дъждец се стелеше над тъмните улици. Нямаше улично осветление. Улични лампи имаше, но или не бяха пуснати, или просто бяха изпочупени. Тук-там през процепите на залостените прозорци, струеше мъждива, жълтеникава светлина. Надолу по улицата, ярък поток светлина струеше от една отворена врата, пред която се мотаеха група мъже, които говореха на висок глас. Мокрият от дъжда тротоар бе осеян с парчета от вестници и всякакви други отпадъци, фасадите на магазините, доколкото можеше да ги различи, бяха ниски, и целите покрити с дебели метални решетки, освен една, разрушена от пожар, която зееше черна и сляпа, с назъбени парчета стъкло все още проблясващи по рамките на строшената витрина. Хората мълчаливо го отминаваха, тихи, забързани сенки.
Една старица бавно се изкачваше по стълбите зад гърба му и той се обърна и я попита за пътя. В светлината на жълтия електрически глобус над входа на метрото, той видя лицето й: бледо и сбръчкано, с враждебните, оцъклени очи на смъртната умора. Огромни, стъклени обици се блъскаха в изпитите й страни. Тя с мъка се изкачи до последното стъпало, прегърбена от умората или от артрита, или от някаква деформация на гръбначния стълб. Но съвсем не бе стара, както си бе помислил в началото. Нямаше дори и трийсет.
— Бихте ли ми казали къде е Джоукинг Лейн? — попита я той като заекна от учудване. Тя го изгледа с безразличие, ускори крачка и го подмина, без да пророни и дума.
Той тръгна напосоки надолу по улицата. Вълнението от внезапното решение да избяга от Ю Уи сега се бе уталожило. Отново разсъждаваше трезво за нещата. Имаше чувството, че е преследван, че го гонят. Заобиколи групата мъже край осветената врата, инстинктът му подсказа, че самотен непознат не бива да се приближава до такава група. Видя един мъж, който вървеше сам малко по-напред от него. Настигна го и повтори въпроса си.
— Не знам — отвърна мъжът и продължи, без да спира.
Нямаше какво друго да направи, освен да продължи напред. Стигна до едно по-осветено кръстовище. Пресечката бе доста по-осветена и, далеч додето поглед стигаше, под ситния дъждец просветваха ярките светлинки на най-различни надписи и реклами. По цялата улица се редяха кръчми и заложни къщи, някои от които още отворени. Тук имаше сравнително доста хора, които се мотаеха напред-назад и влизаха и излизаха от кръчмите. В канавката лежеше някакъв мъж. Палтото му бе заметнато над главата, лежеше си ей така под дъжда, заспал, болен или мъртъв. Шевик го гледаше с ужасени очи. Гледаше и другите, които го подминаваха с безразличие.
Както си стоеше там и го гледаше, вцепенен от ужас, някой се спря до него и навря лице в неговото. Беше нисък, брадясал мъж на около шейсет, със сбръчкан врат, кръвясали очи и беззъба, ухилена уста. Седеше и се хилеше беззвучно, сочейки с пръст едрия, скован от ужас мъж пред себе си.
— Отде я зе синката тая коса, бе, а? А, толкоз коса, от де я зе? — ломотеше той.
— Мо-можете ли да ми кажете как да стигна до Джоукинг Лейн?
— Да, бе, шегичка. Майтап! Без шегички, без парички, ха, ха, ха. Ей, нямаш ли малко мънгизи за една пиячка в студената нощ? Тряа да имаш малко мънгизи.
Пристъпи към него. Шевик се отдръпна назад, загледан неразбиращо в протегнатата му длан.
— Айде бе, гус’ине, малко майтап. Дай малко мангиз — ломотеше мъжът механично, без следа от заплаха или молба в гласа с все същата идиотска усмивка и протегната напред длан.
Шевик най-сетне разбра. Затършува из джобовете си, откри последните пари, които имаше и ги набута в ръката на просяка. После отмести мъжът, който продължаваше да ломоти и се опитваше да го улови за палтото, и, подгонен от някакъв страха, но не страх за самия себе си, се затича и хлътна в първата изпречила се насреща му, отворена врата. Над вратата имаше табела: „Стоки втора употреба на изгодни цени“. Вътре се спря задъхан и се опита да се овладее сред камарите от рафтове с износени палта, обувки, шалове, инструменти, счупени, лампи, стари чинии, лъжици, мъниста и всякакви други парчетии и боклуци с прилежно закачени върху им етикети.
— Търсите ли нещо специално?
Още един път повтори въпроса си.
Магазинерът, мургав мъж, висок колкото Шевик, но прегърбен и доста го кльощав, го изгледа от глава до пети.
— И защо искаш да стигнеш там?
— Търся един човек, който живее там.
— Откъде си?
— Трябва да стигна до тази улица, до Джоукинг Лейн. Далеч ли е оттук?
— Откъде си, мистър?
— От Анарес — избухна ядно Шевик. — От Луната! Трябва да отида на Джоукинг Лейн сега, веднага!
— Ама, ти си оня? Ученият? Какво, по дяволите, правиш тук?
— Бягам от полицията! Искаш ли да им кажеш къде съм, или ще ми помогнеш?
— Проклет да съм — промърмори мъжът. — Дявол да го вземе. Виж… — Поколеба се, понечи да каже нещо, после размисли. — Върви си по пътя… — каза, и още недоизрекъл думите сякаш промени решението си и продължи: — Е, добре де! Да става каквото ще! Чакай. Затварям. Ще те заведа. По дяволите!
Шмугна се отзад, порови нещо, върна се, изключи осветлението, излезе навън при Шевик, спусна металната решетка и заключи входната врата.
— Хайде! — рязко изрече и забърза напред.
Изминаха двайсетина пресечки, навлизайки все по-навътре в лабиринта от криви улички и алеи в сърцето на Стария Град. Ситният дъждец продължаваше да ръми в полумрака, отвсякъде миришеше на гнило, на мокър камък и метал. Свиха в една съвсем тъмна и глуха пресечка, от двете страни на която се издигаха стари няколко етажни постройки, чиито приземни етажи бяха предимно магазини. Водачът на Шевик спря пред спуснатите кепенци на един от тях. „В Маеда, Бакалия“ пишеше над вратата. Почакаха доста преди тя да се отвори. Мъжът поговори известно време с някой от вътрешната страна, след което махна с ръка на Шевик и двамата влязоха вътре. Момичето, което ги бе пуснало залости вратата след тях.
— Туйо е отзад, елате — каза то, загледано изпитателно в лицето на Шевик. — Това вие ли сте? — Гласът й бе тих и настойчив, усмивката — странна. — Наистина ли сте вие?
Туйо Маеда беше мургав мъж на около четирийсет. Благородните, изопнати черти на лицето му имаха интелигентно изражение. Затвори някаква книга, в която тъкмо записваше нещо, когато влязоха и се изправи на крака. Поздрави магазинера по име, без да сваля очи от Шевик.
— Дойде в магазина ми и попита как да стигне при теб, Туйо. Казва, че е онзи де, човекът от Анарес.
— Да, това сте вие без съмнение — бавно изрече Туйо. — Шевик. Какво търсите тук? — Не откъсваше пронизителния си, предпазлив поглед от лицето му.
— Търся помощ.
— Кой ви изпрати при мен?
— Първият, когото попитах. Не знам кой сте вие. Попитах го къде мога да отида и той каза да дойда при вас.
— Някой друг знае ли, че сте тук?
— Не знаят, че съм излязъл. Утре, обаче, ще разберат.
— Иди се обади на Римейви — обърна се Маеда към момичето. — Седнете, мистър Шевик. Най-добре ми кажете какво става.
Шевик седна на един дървен стол, но не разкопча палтото си. Бе толкова уморен, че потръпваше.
— Избягах — каза той. — От университета, от затвора. Не знам къде да отида. Може би тук навсякъде са само затвори. Дойдох тук, защото те ми разправяха за безимотната класа, за работническата класа и си помислих, че това прилича твърде много на собствения ми народ. Помислих си, че можем да си помогнем едни на други.
— Какъв вид помощ търсите?
Шевик направи усилие да се стегне. Огледа малката, осветена стая, после спря очи на Маеда.
— Имам нещо, което те искат — каза. — Една идея. Една научна теория. Дойдох тук от Анарес, защото си мислех, че именно тук ще мога да завърша труда си и да го публикувам. Нямах ни най-малка представа,
