догонваше самата себе си като при канон.
Той не знаеше песните им, затова само слушаше, прехласнат от хилядите гласове. Изведнъж от началото на колоната като мощна вълна надолу по реката от хора се разнесе мелодия, която му бе позната. Той изправи глава и запя с тях, запя на своя си език, както я бе учил. Това бе Химнът на Революцията. Той бе пят на същите тези улици преди двеста години от същите тези хора, от неговия народ.
Хората около него замълчаха, за да го чуят, а той запя още по-силно, щастлив и усмихнат, вперил поглед напред.
На площад Капитол имаше може би сто хиляди човека, ако не и двойно повече. Индивидите, също както и елементарните частици в атомната физика, не можеха да бъдат преброени, нито можеше да се установи мястото им с точност, нито пък да се предвиди поведението им. И все пак, като маса, тази огромна маса от хора правеше точно това, което очакваха от нея организаторите на стачката. Събра се, премина под строй и с песен на уста по улиците, изпълни площад Капитол и всички околни пресечки и остана така, вълнуваща се, неспокойна, но все пак търпелива, заслушана в ораторите, чиито самотни гласове, усилени от микрофоните, се извисяваха и кънтяха по огрените от слънцето фасади на Сената и Директората, спускаха се и ромоляха по несекващия, глух ропот на самата тълпа.
Тук на площада има повече хора, отколкото изобщо живеят в Абиней, помисли си Шевик, но самото съждение бе безсмислено. Знаеше, че не можа така да сравнява нещата. Стоеше заедно с Маеда и останалите на стъпалата пред Директората, точно пред колоните и високия бронзов портал. Гледаше ширналото се пред него бушуващо море от лица и слушаше речите на ораторите, заедно с всички. Не слушаше и не разбираше по начина, по който рационалният човешки мозък възприема и разбира, а по- скоро, по начин, по който индивида се вслушва в собствените си мисли. Когато заговори, това се оказа по- различно от слушането. Не някакво съзнателно желание го водеше, думите сами извираха от устата му. Многобройните отражения на собствения му глас от далечните високоговорители и ехото от каменните фасади на огромните постройки, все пак, го объркваха донякъде и го караха да се колебае на моменти и да говори съвсем бавно. Но и той не се колебаеше, защото търси нужните думи. Не. Говореше на множеството с техния език, изразяваше техните мисли и едновременно с това, просто разкриваше това, което винаги бе мислил и знаел, самия себе си.
— Страданието е това, което ни сплотява. Не любовта. Любовта не се подчинява на разума и може да се превърне в омраза, ако я насилят. Ние не избираме сами това, което ни свързва. Ние сме братя. Братя сме, защото споделяме всичко по братски. Споделяме болката, която всеки от нас трябва да изстрада сам, споделяме глада и нищетата. Споделяме надеждата. Затова и се научихме да бъдем братя. Научихме се, че никои друг няма да ни помогне, ако не си помогнем един на друг. Няма да срещнем протегната за помощ ръка, ако първи не протегнем своята. А ръката, която вие протягате, е празна, също като моята. Вие нямате нищо. Не притежавате нищо. Затова и сте свободни. Всичко, което имате, е това, което сте и това, което давате.
— Аз съм тук, защото вие виждате в мен обещанието. Обещанието, което направихме преди двеста години в същия този град. Обещанието, което ние спазихме на Анарес. Там ние нямаме нищо, освен свободата си. Ние нямаме какво друго да ви дадем, освен вашата свобода. Ние нямаме закони. Ние спазваме само простото правило на взаимопомощ между индивидите. Ние нямаме правителство, а простото нравило на доброволно съжителство. Нямаме държави, нямаме нации, нямаме президенти. Нямаме премиери, нито началници, нито генерали. Нямаме командири, нямаме банкери, нямаме господари. Нямаме заплати, нямаме благотворителност, нямаме полиция, нито войници, нито пък войни. Нямаме още много други неща. Ние не сме собственици. Не сме имотни. Никой от нас не е богат. Никой не е властен. Ако Анарес е това, което искате, ако това е бъдещето, за което мечтаете, тогава где ви кажа, че трябва да влезете в него с празни ръце. Трябва да дойдете сами, голи така, както новороденото идва на този свят направо в своето бъдеще, без минало, без собственост, напълно зависимо от другите, които му дават живот. Не можете да вземете това, което не са ви дали. Трябва сами да давате. Не можете да си купите Революцията. Не можете да направите Революцията. Можете единствено да бъдете Революцията. Тя или е в душите ви, или никъде.
Последните, заключителни думи от речта му бяха заглушени от усилващия се грохот на приближаващи полицейски хеликоптери.
Той отстъпи от микрофоните и вдигна очи към небето, примижавайки от силното слънце. Хората от тълпата започнаха също да вдигат глави, сякаш полъх на вятъра браздеше огряно от слънцето житно поле.
Грохотът на въртящите се витла над каменния кладенец, който представляваше площад Капитол, бе нетърпим като дрезгавото боботене на чудовищен робот. Той заглушаваше трясъкът на картечните откоси, сипещи се от хеликоптерите. Дори, когато ропотът на тълпата се извиси неистов кански рев, грохотът от хеликоптерите продължаваше да се чува през него — безумния писък на оръжието, безсмислената реч на метала.
Хеликоптерите насочиха огъня си към хората, които стояха на, или около, стълбите на Директората. Издаденият свод на колонадата предлагаше моментно укритие и само за броени секунди под него гъмжеше от хора. Ревът на тълпата, която панически се блъскаше към изходите на осемте улици, които извеждаха от площада, се извиси до ураганен вой. Хеликоптерите висяха съвсем ниско над тълпата, но не можеше да се разбере дали бяха прекратили огъня; мъртвите и ранените из тълпата бяха плътно притиснати и не можеха да се свлекат.
Обкования в бронз портал на Директората поддаде с трясък, който никой не чу. Хората се блъскаха и тъпчеха да се доберат до него и да се скрият от стоманения дъжд. Нахълтаха със стотици в просторните мраморни зали. Някои се втурваха да се крият в първото попаднало им убежище, други се провираха напред, за да намерят някакъв изход в задната страна на сградата, трети оставаха и се стремяха да потрошат каквото могат преди идването на войниците.
Когато войниците дойдоха, марширувайки в черните си якета нагоре по стълбите, през трупове и тела на умиращи мъже и жени, видяха на високата, сива, мраморна стена на централното фоайе една дума, изписана на височината на човешки бой, с големи, разкрачени, кървави букви: ДОЛУ.
Веднага простреляха вече мъртвото тяло на мъжа, който лежеше до стената. По-късно, когато разчистваха пораженията в Директората, думата бе изтрита от стената с парцали, вода и сапун. Но тя все пак остана. Вече бе произнесена. Вече не можеха да я унищожат.
Разбра, че не може да продължи по-нататък със спътника си, който отслабваше все повече и повече и едва се влачеше. Нямаше къде другаде да отидат, освен да се стремят да се отдалечат колкото се може повече от площад Капитол. Нямаше и къде да отседнат. По тълпата на два пъти се бе организирала в опита си да даде отпор на полицията, но след кордона от полицаи настъпваха военни бронетранспортьори, които изтласкваха тълпата все по-назад към Стария Град. Черните якета не бяха стреляли и в двата случая, макар, че откъм другите улици долиташе тракането на картечници. Хеликоптерите шетаха нагоре-надолу по улиците и никой не можеше да се скрие от тях.
Спътникът му дишаше на пресекулки, поемаше си дъх с мъка и едва се тътреше напред. Вече от няколко пресечки насам Шевик почти го носеше. Бяха изостанали много от основната част на тълпата. Нямаше смисъл де се опитват да я настигнат.
— Ето, поседни тук — каза той на мъжа и му помогна да седне на най-горното стъпало на входа към някакво мазе. На приземния етаж очевидно имаше магазин. Върху затворените капаци на прозорците, с бял тебешир бе изписано с едри букви: СТАЧКА! Спусна се по стъпалата и се опита да отвори вратата на мазето.
