близо до екватора имаше единствено неголеми по размер и доста плитки алкални езерца и обширни солници. Нямаше планини, през около стотина километри или повече можеше да се види по някоя верига ниски хълмове — голи, напукани, ерозирали до отделни скални късове или канари. Бяха тъмно виолетови, до червени, а отвесните им склонове бяха обрасли със скален мъх. Това упорито, сивозеленикаво растение, което вирееше при всякакви температури и издържаше на вятър и суша, чертаеше невероятни мозайки по жилките на пясъчника. Целият ландшафт ос издържан и сивокафеникави тонове, които избледняваха до мръсно бяло на отделни места, където вятърът бе напръскал пясък върху солните полета. Редки облаци се мяркаха над равнините, ослепително бели насред пурпурното небе. Те не носеха дъжд, само хвърляха шарени сенки. И пред локомотива и зад него, бляскавите релси се губеха далеч зад хоризонта, до където поглед стига.
— Нищо друго не може да се прави в Югозапада — рече шофьора — освен да го прекосиш.
Спътникът му не отговори, унесен в дрямка. Главата му се тръскаше от вибрациите на мотора. Загрубелите му, почернели от премръзвания длани лежаха отпуснати върху бедрата му. Спокойните черти на лицето му изглеждаха някак тъжни. Бе се качил на автостоп в Медните Планини и понеже нямаше други пътници, шофьорът го бе помолил да се качи в кабината при него за компания. Мъжът бе заспал веднага. Шофьорът му хвърляше от време на време по някой, разочарован, но изпълнен със съчувствие поглед. Бе виждал толкова много изтощени и грохнали от умора хора през последните няколко години, че вече го приемаше за него съвсем естествено.
Късно следобед мъжът се събули. Известно време гледа ширналата се пустош навън, после попита:
— Винаги ли изминаваш целия този път сам?
— Да, пътувам сам от три, четири години насам.
— Случвало ли ти се е да закъсаш тук в пустошта?
— Два-три пъти. Отзад винаги имам достатъчно храна и вода. Като стана дума за това, не си ли гладен?
— Не още.
— Ако не пристигна навреме, от Лоунсъм изпращат аварийната група. Най-късно до ден-два ме намират.
— Това следващото селище ли е?
— Да. От Седен Мапнс до Лоунсъм са хиляда и седемстотин километра. Това е най-дългото трасе между два града на Анарес. Вече единайсет години пътувам по него.
— И не ти омръзна?
— Никак. Обичам сам да си върна работата.
Пътникът кимна.
— Ас тази съм свикнал. Обичам я. Петнайсет дни на път, петнайсет почивам с партньора в Ню Хоуп. И тъй година след година. И в суша, и в глад, и каквото и да дойде. Нищо не се променя. Тук и без друго винаги е суша. Дааа, харесва ми тоя преход. Би ли извадил водата? Охладителят е ей тук отзад, точно под шкафа.
И двамата отпиха по една дълга глътка от бутилката. Водата имаше малко странен, алкален вкус, но бе приятно хладка.
— Ох, дойде ми много добре! — каза пътникът с благодарност. Прибра бутилката обратно и, докато се връщаше в предната част на кабината се протегна, подпрял длани в тавана.
— Значи си имаш партньор — съвсем непринудено рече той.
— От осемнайсет години — отвърна шофьора.
— Съвсем начинаещи, а?
— Ей, Бога ми, така си е, ха, ха! Ей туй е нещо, дето някои не могат да го разберат. Според мене, ако си се съвъкуплявал наляво и надясно, преди да станеш на двайсет, просто вече ти омръзва да хойкаш, а пък и разбираш, че то си е все едно и също, да го вземат дяволите. И много гот, разбира се! И все пак, самото съвъкупляване си е едно и също. Хората са важното! Те са различни. И наистина, като се замислиш, то осемнайсет години са си само едно начало, ако искаш да си изясниш точно тази разлика. Или поне, ако този, дето искаш да го разбереш, е жена. Щото за една жена, мъжът не е нещо загадъчно, или поне жените се преструват, че е така… Както и да е, точно в това е и цялото удоволствие. Загадките, преструвките и всичко останало. Това е то разнообразието. А това разнообразие не можеш го намери като се местиш непрестанно. Като млад съм обиколил целия Анарес. Карал съм товари в абсолютно всички Райони. Трябва да съм имал над сто момичета в най-различни градове. Накрая ми писна. Върнах се тука и сега на всеки три декади правя едно и също в продължение на единайсет години. Пресичам тая пустиня, дето не можеш да различиш единия от другия хълм в нея и, дето си е все една и съща цели триста хиляди километра, независимо в коя посока ще я погледнеш, а после се връщам вкъщи при същия партньор. И досега нито веднъж не ми е било скучно. Нито един път. Та казвам ти, не постоянното местене от място на място ти поддържа живеца, а нещо съвсем друго. Трябва да накараш времето да работи за тебе. Трябва да работиш с него, а не против него.
— Така си е — съгласи се пътникът.
— Къде е партньорът ти?
— В Североизток. Вече четири години.
— Това е много дълго — рече шофьора. — Трябвало е да ви назначат заедно.
— Не и там, където бях.
— Къде е това?
— Първо в Елбоу, после в Гранд Вали.
— Чух за Гранд Вали — бавно изрече шофьорът й погледна пътника със страхопочитанието, дължимо на човек, избавил се от сигурна смърт. Видя изсъхналата, сякаш обгорена до кокал кожа на лицето му. Бе виждал подобни лица на хора, едва отървали се от ужаса на гладната смърт далеч долу в Праха.
— Изобщо не трябваше да се опитваме да поддържаме ония заводи работещи.
— Трябваше ни фосфата.
— Казват, че по времето, когато спрели влака с провизиите в Портал, заводите продължавали да работят. Хората умирали от глад направо на работното си място, до включените машини. Само се дотътряли малко настрани, колкото да не пречат, после лягали и издъхвали на място. Толкова зле ли беше наистина?
Мъжът мълчаливо кимна. Шофьорът не продължи да го разпитва и също замълча.
— Чудя се, — продължи след малко той — какво ли бих направил аз самия, ако някога ми нападнат влака и го спрат.
— Досега не са ли?
— Не. Аз не возя хранителни провизии, най-много по един вагон за Анър Седен. Целият товар е само руда. Но, какво ли бих направил, ако бях на продоволствен влак и ме нападнеха? Да ги прегазя и да откарам храната до местоназначението? По дяволите, та може да се наложи да газиш дена и старци? Те правят зло, но нима трябва да ги избивам заради това? Просто не знам!
Опнатите, лъскави релси чезнеха под колелетата. На запад облаците трепкаха над пустошта като гигантски миражи, като сенки от сънища на пресъхнали преди десет милиона години езера.
— Има един синдик, отдавана се знаем с него, та той направил точно това на север оттук в ’66. Опитали се да откачат един вагон с жито от композицията. Той дал на заден, премазал двама-трима, преди да разчистят линията. Каза, че били плъзнали като червеите по вмирисана риба. (Осемстотин души чакаха този това жито, каза той, колко ли от тях могат да умрат, ако не го получат? Не само двама-трима, много повече. Изглежда, е бил нрав. Но, дявол да го вземе! Аз не мога просто така да ги пресмятам! Не знам дали е редно да броиш хора така, все едно смяташ цифри. От друга страна пък, какво може да се направи? И в двата случая някой умира. Кой да е той?
— Втората година в Елбоу работех като счетоводител. Заводският синдикат намали дажбите. Тези, които работеха по шест часа в завода получаваха пълна дажба, която едва им бе достатъчна да преживяват при тая тежка работа. Тези, които работеха по три часа — половин смяна — получаваха по три четвърти дажба. А болните и прекалено изтощените, за да работят получаваха по половин дажба. С половин дажба един болен не може да оздравее. Така не можеше и да се върне на работа. Все пак би могъл да оцелее. Аз трябваше да правя оставям списъците и да слагам болните на половин дажба. Работех пътна смяна, осем,
