гласен:
— Да, имаше едно много силно преди вечеря. Когато има земетресение и прозорците дрънчат, а пък земята се гърчи на вълни и трябва да се застане в рамката на вратата или да се излезе навън.
Шевик и Таквер се спогледаха. Тя бе остаряла доста за тези четири години. Никога не бе имала много хубави зъби, а сега два от тях липсваха и празните места се показваха, когато се усмихваше. Кожата й бе изгубила нежната, копринена еластичност на младостта, а опънатата й назад коса бе посивяла.
Шевик ясно видя, че Таквер е изгубила младежката си грациозност и сега изглеждаше една обикновена, жена, която наближава средата на житейския си път. Видя това по-ясно, отколкото всеки друг, защото гледаше на всичко свързано с Таквер по начин, по който никой друг не можеше да го направи: от гледната точка на изминалите години на интимност и копнеж. Видя я такава, каквато беше.
Очите им се срещнаха.
— Как… как вървят нещата тук? — внезапно се изчерви той, очевидно казвайки първото нещо, което му е хрумнало. Тя почувства почти осезаемата вълна на желанието му, също се изчерви и се усмихна.
— А, постарому. Нищо не се е променило, откакто говорихме по телефона.
— Но това беше преди шест декади!
— Тук почти нищо не се променя. Всичко си е все същото.
— Много е красиво… с тези хълмове. — В очите на Таквер съзря сенчестата тъма на планинските долини. Сексуалното му желание рязко се засили така, че за момента се почувства замаян, после преодоля временно кризата и се опита да заповяда на ерекцията си да спадне. — Мислиш ли, че… че ще искаш да останеш тук? — попита.
— Безразлично ми е — отвърна тя със странния си, нисък, дрезгав глас.
— Носът ти още тече — вметна Садик угрижено.
— Радвай се — отвърна Шевик.
— Мълчи, Садик — намеси се Таквер. — Не бъди егоистка! И двамата възрастни се засмяха. Садик продължи да изучава Шевик.
— Градът наистина ми харесва, Шев. Хората са добри — големи скици са всички. Работата обаче не е много. Просто лабораторна работа в болницата. Недостигът на техници вече приключва. Мога да си тръгна оттук съвсем скоро. Бих искала да се върна обратно в Абиней, ако това имаш предвид. Получи ли ново назначение?
— Не съм питал за нова работа, а и не съм проверявал дали не са ме записали някъде. От една декада съм на път.
— И какво правиш на този път?
— Пътувам по него, Садик.
— Той е пропътувал половината свят. Тръгнал е далеч долу от юг и е прекосил пустинята, за да дойде при нас — рече Таквер. Детето се усмихна, намести се по-удобно в скута й и се прозя.
— Ял ли си, Шев? Изморен ли си? Трябва да заведа детето да си ляга. Тъкмо щяхме да тръгваме, когато ти почука.
— Нима вече спи в пансиона?
— От началото на сезона.
— Бях вече на четири — важно рече Садик.
— Вече съм на четири, а не вече бях на четири — поправи я Таквер и я пусна да стъпи на пода, за да вземе палтото й.
Детето застана с профил към Шевик и всъщност заговори на него, макар да не го гледаше.
— Но аз тогава бях на четири, а сега вече съм на повече от четири години.
— Истинска темпоралистка, също като баща си!
— Не може да бъдеш едновременно на четири и на повече от четири, нали? — обърна се детето директно към Шевик, очаквайки потвърждение.
— О, напротив, можеш, при това съвсем лесно. Можеш също така да бъдеш едновременно на четири и почти на пет.
— Седнал на ниското легло, лицето му бе на една височина с това на детето така, че не й се налагаше да гледа нагоре, за да го види. — Но аз бях забравил, че ти наближаваш да станеш на пет. Когато те видях за последен път ти беше много, много мъничка.
— Наистина ли? — в гласа й определено се доловиха нотки на флирт.
— Да. Беше горе-долу ей толкова голяма — постави длани той близо една до друга.
— Можех ли вече да говоря?
— Казваше уаа и няколко други нещица.
— Будех ли всички в общежитието като бебето на Чебен? — поиска да узнае тя с широка подкупваща усмивка.
— Разбира се.
— Кога се научих да говоря истински?
— На около година и половина — отговори й Таквер. — И от тогава не си млъкнала нито за миг. Къде ти е шапката, Садикики?
— В училище. Мразя тази шапка — довери тя на Шевик. Изпроводиха детето през ветровитите улици до пансиона на училищния център и я въведоха във фоайето. То бе също така малко и схлупено, но бе много по-приветливо, заради детските рисунки, окачени по стените, няколкото лъскави моделчета на камиони и влакове и пръснатите тук-там къщички-играчки с изрисувани човечета от дърво. Садик целуна майка си за лека нощ, после се обърна към Шевик и протегна ръце. Той се наведе към нея и тя го целуна по бузата, формално наистина, но някак по детски искрено.
— Лека нощ! — рече им, прозя се и тръгна с нощния помощник. Завиха в страничния коридор, откъдето продължаваха да долитат детското й гласче и тихите шъткания на помощника.
— Тя е много красива, Таквер. Красива, интелигентна и жизнерадостна.
— Страхувам се, че е доста разглезена.
— Не, не. Ти си се справила блестящо, фантастично добре, като се има предвид в какви времена…
— Тук нещата не бяха чак толкова зле, поне не такива като долу на юг — каза тя, докато излизаха навън. — Тук децата бяха хранени добре. Не, кой знае колко добре, но все пак достатъчно. Комуната сама може да отглежда храна. Ако не друго, то поне винаги могат да се събират шушулките на дивите холумни храсти и да се приготви нещо. Тук никой не е умирал от глад. Аз обаче разглезих Садик. Задържах я при себе си, докато стана на три години. И защо не като нямаше подходяща ясла, в която да я оставя? В Ролни, в опитната лаборатория не одобряваха това. Искаха да я оставям там в денонощната бавачница. Казаха, че съм се държала като собственик по отношение на детето и по този начин не допринасям достатъчно към усилията на обществото да превъзмогне тежката криза. Бяха прави, разбира се. Всъщност, бяха прекалено праволинейни. Никой от тях не разбираше какво значи да си самотен. Те всичките бяха групари, хора на колектива, никой от тях не блестеше с особен интелект. И точно жените ми натякваха постоянно, че трябва да дам детето в забавачницата. Долни плътособственички. Задържах се там единствено, защото храната бе добра — докато опитвах водораслите и планктона дали са достигнали нужната степен на хранителност, понякога изяждах доста повече над обичайните дажби, ако и да имаха вкуса на лепило. Накрая ме замениха с по-подходящ за тях човек. Оттам отидох за около десет декади във Фреш Старт. Беше през зимата преди две години. Там пощите не бяха никак редовни, заради тежкото положение и изобщо не получавах писмата си. Във Фреш Старт видях обява за това място и дойдох тук. Садик остана с мен в общежитието до тази есен. Все още ми липсва. Стаята е толкова тиха и тъжна без нея.
— Нямаш ли съквартирант?
— Имам. Шерут, тя е много добра, но работи нощна смяна в болницата и почти не се засичаме. Беше време да пратя Садик да живее с другите деца. За нейно добро. Бе започнала да става срамежлива. Стоически понесе раздялата. Малките деца са големи стоици. Могат да се разплачат за някоя синина или цицина, но приемат с твърдост големите неща, без да хленчат като от някои възрастни.
Вървяха бавно, един до друг. Есенните звезди бяха изгрели в небето, многобройни и бляскави, трепкащи сякаш премигваха от прашинките вдигнати от вятъра и земните трусове. Целият небосвод сякаш леко потрепкваше, проблясващите светлинки в диаманта, играта на слънчевите лъчи по тъмната повърхност на морето. Под това неспокойно великолепие хълмовете изглеждаха грамадни и мрачни, покривите на къщите
