професията. Имаше също и работилници, в които човек можеше да нагоди вкусовете си към новите модерни материали, които се предлагаха — мед, сребро, мъниста, кристали и жълтеникавите диаманти, които се добиваха в Саутрайзинг. Садик не бе виждала много лъскави бижута, но знаеше какво е огърлица и затова оприличи причудливия предмет на нея.
— Не. Гледай тук — отвърна баща й и, с подчертана тържественост в движението, хвана края на телената жичка и вдигна нещото нагоре. Увиснало от ръката му, то сякаш оживя. Жичките и окачените по тях мъниста затрептяха и се завъртяха в кръг, отразявайки светлината на лампата.
— О, колко красиво! — възкликна детето. — Какво е то?
— Окачва се на тавана. Има ли пирон тук? И закачалката за палта ще свърши, работа, докато взема пирон от работилницата. Знаеш ли кой го е направил, Садик?
— Не. Ти ли?
— Тя. Майката, Тя го направи. — Обърна се към Таквер. — Това ми е най-любимото, дето висеше над бюрото. Другите ги дадох на Бедап. Не исках да ги оставям на дъртата вещица от дъното на коридора. Как и беше името — Мама Завист.
— О, Бунуб! — разсмя се Таквер от сърце. — Не съм се сещала за нея от години! — Загледа се в предмета сякаш се страхуваше от него. Садик продължаваше да наблюдава бавното му нестабилно въртене в търсене на равновесие.
— Бих искала — внимателно заговори тя най-сетне — да мога да го занеса някоя вечер в пансиона и да го закача над леглото, в което спя, за да мога да го споделя с другите деца.
— Ще ти направя едно, миличка. За всяка вечер.
— Наистина ли можеш да ги правиш, Таквер?
— Е, на времето можех. Мисля, че ще мога да ти направя едно и сега. — Сълзи проблеснаха в очите на Таквер. Шевик я прегърна. И двамата се умълчаха, потънали в спомени. Садик ги изгледа за момент, спокойно и изучаващо, после отново се обърна и впи очи в бляскавата дрънкулка.
Когато оставаха сами вечер, често говореха за Садик. Таквер бе някак прекалено отдадена на детето, иначе здравият й разум сега бе забулен от майчински притеснения и амбиции за чедото. Това не й бе присъщо. Конкурирането и покровителстването изобщо не бяха сред водещите житейски мотивации на Анарес. Тя бе щастлива, че може да изкаже опасенията си, да ги сподели с Шевик и така да се отърве от тях. През първите нощи говореше предимно тя, а той само слушаше така, както би слушал музика, или ромолящо поточе — без да се опитва да отговаря. През последните четири години не му се бе налагало да говори много, бе отвикнал да разговаря. Сега тя му помогна да се освободи от мълчаливостта си, както бе правила и преди. По-късно вече той беше този, който говори повече.
— Помниш ли Тирин? — попита той една вечер. Бе студено. Вече беше зима и въпреки, че парното бе усилено до край, в стаята бе доста хладно. Бяха смъкнали завивките от другото легло и се бяха омотали като какавиди, сгушени на по-близкото до радиатора легло. Шевик си бе легнал с една много стара, протъркана от пране риза, за да топли гърдите си, понеже обичаше да се надига и да сяда в леглото. Напълно голата Таквер се бе сгушила под завивките от глава до пети.
— Какво стана с онова оранжево одеяло? — попита тя.
— Ах, ти собственичка такава! — усмихна се той. — Оставих го.
— На Мама Завист? Колко жалко. Не съм собственичка. Просто съм сантиментална. Това беше одеялото, под което легнахме за първи път заедно.
— Не, не може да е било това. Трябва да сме използвали някакво одеяло онази нощ горе в Не Терас.
— И така да е, аз не си го спомням — засмя се тя. — За кого ме попита преди малко?
— За Тирин.
— Не го помня.
— В Нортсетингския Регионален Институт. Смугло момче с чии нос…
— О, да, Тирин! Помня го, разбира се. Мислех, че говориш за Абиней.
— Видях го долу на Югозапад.
— Видял си Тирин? Как я кара той?
Шевик замълча за момент и замислено прокара длан по края на одеялото.
— Помниш ли какво ни бе разказал Бедап за него?
— Че постоянно се записвал за тежки новоназначения и все обикалял и обикалял, докато най-накрая отишъл на остров Сегвина, напи така беше? После Дап му изгубил дирите.
— Ти гледа ли пиесата, която поставил? Онази дето му донесла куп неприятности?
— На летния фестивал? Да, спомням си. Беше малко, след като ти замина. Все пак беше толкова отдавна, че ни си я спомням много добре. Мисля, че всъщност беше доста глупава. Вярно, че бе смешна, духовита, та нали самият Тирин бе много духовит. И все пак бе глупава. Беше за някакъв Урасец, да, точно така, сега си спомням. Та този Урасец се скрива в един от товарните космически кораби на Луняните. Скрива се в хидропонен контейнер, диша през една сламка и яде корените на растенията. Нали ти казах, че бе доста глупава! И така незабелязано се промъква на Анарес. После търчи насам-натам и се опитва да купува разни неща от депата и да продава разни неща на хората и да трупа златни слитъци и накрая натрупва толкова много, че го затискат и не може да се движи. Така че трябва да остане на едно място, установява се и си построява палат, започва да нарича себе си Господарят на Анарес. Имаше една страхотно забавна сцена как той и жената искат да се съвъкупляват и тя е вече готова, а той не може да го направи, преди да й е дал злато, за да й плати, а пък тя не иска златото. Наистина беше много смешно, тя се проснала по гръб и вирнала крака, а пък той ту се хвърли отгоре й, после обаче рязко скача назад като ухапан и почва да ломоти: „Не бива! Това е неморално! Това не е почтен бизнес!“ Бедничкият Тирин! Толкова беше смешен, толкова жизнен.
— Той е играл Урасеца, така ли?
— Да. Беше великолепен.
— Той ми показа пиесата. Даже няколко пъти.
— Къде се видяхте? В Гранд Вали?
— Не, преди това, в Елбоу. Беше общ работник във фабриката.
— Той ли си бе избрал това назначение?
— Не мисля, че тогава вече той изобщо имал право да избира… Бедап винаги твърдеше, че не е отишъл по собствено желание на остров Сегвина, а са го принудили. Накарали са го да поиска терапията. Не знам. Когато го видях тогава, няколко години след лечението, той вече беше един разбит човек.
— Мислиш, че са му направили нещо на Сегвина…?
— Не знам. Мисля, че в лудницата се опитват да предложат подслон, нещо като скривалище. Поне що се съди от публикациите на синдиката им, те са истински алтруисти. Съмнявам се, дали те са извадили Тир от релси.
— Но какво тогава го е пречупило? Това, че не си е намерил назначение по вкуса ли?
— Не, пиесата го е сломила.
— Пиесата ли? Шумът, дето ония дърти лайнари вдигнаха за нея? О, не! За да откачиш заради купчина морализаторски глупости, трябва и без друго да си си луд. Всичко, което е трябвало да направи е да не обръща внимание на критиците!
— Тир вече се бе побъркал. Подлудиха го самите стандарти на нашето общество.
— Как така?
— Виж, аз мисля, че Тир е артист по рождение. Той не е занаятчия, а творец. Едновременно съзидател и унищожител, от този тип творци, които непременно трябва да обърнат всичко с главата на долу и отвътре навън. Сатирик, човек, който възхвалява чрез яростно отричане.
— Чак толкова добра ли беше пиесата? — искрено се учуди Таквер и се подаде сантиметър-два над ръба на завивката, за да погледне профила на Шевик.
— Не, не мисля. Сигурно е била смешна там на сцената. В края на краищата, той бе само на двайсет, когато я написа. И досега продължава да я преправя и пише наново. Никога не е писал нищо друго.
— Продължава да пише същата пиеса?
— Да, продължава да пише все тая пиеса.
— Хм, — рече Таквер едновременно със състрадание и неприязън.
