— Поне за тази.
— Не е така. Всъщност никой от нас не е решавал сам за себе си. Никой не могъл да избира. Оставихме Сабул да направи избора вместо нас. Нашия си, вътрешен Сабул — общоприетото, моралното, страха от обществената неприязън, страхът от това да бъдем различни, страхът от това да бъдем свободни! Е, това няма да се повтори никога вече. Може да се уча бавно, но се уча. И не повтарям грешките си.
— И какво ще правиш сега? — попита Таквер със загриженост и вълнение в гласа.
— Ще се върна в Абиней заедно с теб и ще създам синдикат, печатарски синдикат. Ще публикувам оригиналния, неорязан вариант на „Принципите…“. Ще издадем и всичко друго, което ни харесва. Като например „Свободното образование н науката“ от Бедап, което КПР не пожела да публикува. Също и пиесата на Тирин. Дължа му го. Той ме накара да разбера какво са затворите и кой ги строи. От него разбрах, че тези, които строят стени се превръщат в затворници в собствените си затвори. Ще изпълня истинската си функция в обществения организъм. Ще разрушавам стените.
— Ще стане много ветровито — усмихна се Таквер и се сгуши в него.
— Да, ще стане — отвърна той и обгърна с ръка раменете й.
Дълго след като Таквер заспа, той стоя буден, е ръце под главата, загледан в тъмнината, заслушан в тишината на нощта. Мислеше за дългото си пътуване от Праха до тук. Спомни си за миражите в безбрежната пустош и за шофьора на локомотива, плешивият мъж с честните очи, който бе казал, че човек трябва да работи заедно с времето, а не против него.
През тези последни четири години. Шевик бе научил нещо за собствената си воля. Бе опознал силата й в трудностите. Никакви обществени или морални норми не можеха да бъдат по-силни от нея. Дори гладът не можеше да я сломи. Колкото по-малко получаваше, толкова по-силно ставаше желанието му да бъде, да съществува.
Осъзна това желание като своя „функция на клетката“ — спорен Одонианската терминология — като аналог на индивидуалността си. Това бе работата, която той можеше да върши най-добре. Следователно именно чрез нея той щеше да бъде най-полезен на обществото. Едно истински справедливо и хуманно общество би го оставило свободно да се изяви там, където чувства своето призвание, защото именно чрез координация на всички свободни волеизяви, които в пълна степен разкриват най-доброто в индивида, същото това общество укрепваше и ставаше силно и приспособимо.
Точно това бе централната философска идея в „Аналогиите…“ на Одо. А това, че Одонианското общество на Анарес не оправдаваше именно този идеал на Одо, не можеше да бъде причина за Шевик да избяга от отговорността си пред същото това общество. Точно обратното. С отстраняването на мита за Държавата, истинската взаимовръзка и взаимозависимост между обществото и индивиди ставаше напълно ясна. Обществото можеше да иска от индивида да се жертва, но не и да прави компромиси. Защото, въпреки че единствено обществото бе способно да осигури стабилност и закрила на индивида, то единствено индивида, личността, притежаваше силата на моралния избор; силата да променя, която е най- съществената функция на живота му. Одонианското общество бе зачената като една перманентна революция, а революцията започва именно в мислещия разум, в съзнанието на личността.
Като истински Одонианец Шевик разсъждаваше за нещата от гледна точка на Одонианската философия.
И затова вече бе убеден, че страстното му желание за съзидание, за радикална промяна е точно неговото обществено призвание, според Одонианските представи. Съзнанието му за първостепенната важност и отговорност на работата му, съвсем не го противопоставяше на близките му, на цялото общество, както бе мислил по-рано. Напротив, то го обвързваше още по-здраво с тях.
Съзнаваше още, че щом един човек има такова високо чувство за отговорност към определено нещо, то той е длъжен да се отнася със същата отговорност към всичко останало, което го заобикаля. Беше грешка да се отдава изцяло само на най-значимото и да изоставя другите си задължения, да жертва всичко останало в името на отговорното си призвание.
Точно това имаше предвид Таквер, когато говореше, че по време на бременността е чувствала, че жертва всичко друго в интерес на плода, който носи в себе си. Бе говорила за това с неприкрит ужас от собственото си поведение, отвращение от самата себе си, защото тя също бе истинска Одонианка и за нея разделението между средства и цел бе изключително голямо зло. За нея, както и за него самия, не съществуваше крайна цел. Съществуваше единствено процес. Процеса на непрестанното продължаване напред. Човек можеше да тръгне в обещаваща посока или да сбърка и да тръгне надругаде, но никога не тръгваше със съзнанието, че ще спре на определено място. Разглеждана единствено по този начин цялата всеотдайност и отговорност придобиваха смисъл, придобиваха плът.
Точно това бе станало с тях двамата, с него и Таквер. Дотолкова бяха отдадени един на друг, че връзката им оцеля по време на дългата и трудна четиригодишна раздяла. И двамата бяха страдали, бяха страдали много, но на никой от двамата дори и през ум не му мина да избяга от страданието като се отрече от другия, като престане да бъде отдаден на другия.
Защото, в крайна сметка, мислеше си той, притиснат до топлото тяло на спящата Таквер, те и двамата търсеха щастието, завършеността на съществуването. Човек, който бяга от страданието, бяга и от щастието. Може и да получиш някакво дребно удоволствие, но никога няма да се почувстваш напълно щастлив, удовлетворен от себе си. Няма да знаеш какво с това да се прибереш вкъщи.
Таквер тихичко въздъхна в съня си, сякаш се съгласи с него, и се обърна на другата страна.
Вътрешното удовлетворение, разсъждаваше Шевик, е функция от времето. Простото пресне на удоволствия е кръговрат, нещо затворено, повтарящо се, атемпорално. Алчният за разнообразие, търсачът на силни усещания, жадният за безразборен секс, винаги стига до едно и също място. До там, откъдето е тръгнал. Той има крайна цел. Постига я и трябва да започна отначало. Неговото не е пътуване и връщане, а въртене в затворен кръг, в заключена стая, в затворническа килия.
А зад стените на заключената стая се простира необятното поле на времето, в което човешкият дух, с достатъчно кураж и късмет, е способен да прокара и сътвори крехките, уязвими невероятни пътища и фалове на верността: пространството населено с истински човешки същества.
Единствено действието, което се извършва едновременно и в полето на миналото и това на бъдещето, може да се смята за човешко действие. Верността, която представлява последователен преход от миналото към бъдещето и която обединява времето в едно, е първоизточникът на човешката сила. Без нея не може да се сътвори никакво добро.
И тъй, припомняйки си последните четири години, Шевик ги видя не като пропилени и изгубени, а като част от огромното здание, в което двамата с Таквер съзиждаха собствения си живот. Да работиш заедно с времето, а не против него, реши той, просто означава, че няма изгубено и пропиляно време. Дори годините на страдание се броят.
Глава единадесета
Урас
Родаред, старата столица на провинция Аван бе много красив град, разположен сред гъста борова гора. Над върховете на боровете се извисяваха островърхи кули. Уличките бяха тесни и сенчести, често мъгливи. Единствено ако застанеше на открито върху някой от седемте моста над реката, човек можеше да зърне върховете на кулите. Някои от тях бяха по трийсет-четирийсет метра високи, други — съвсем ниски, не по- високи от къщурка, просто точици сред зеленината, някои бяха от камък, други от порцелан, мозайка, цветни стъкла, медни плочи или тънки листи от метал, злато и сребро, с фини орнаменти, проблясващи под слънчевите лъчи. Сред тези очарователни, забулени във вълшебство улици, се намираше седалището на Съвета на Световните Правителства от самото си създаване преди триста години. Тук, сред това чудно кътче, само на час път от Нио Есая, се намираха и много от посолствата и консулствата на чужди страни и планети в А-Йо. Теранското посолство към ССП се помещаваше в Крайречния Замък — невисока кула с плосък покрив, сгушена в ъгъла, където магистралата за Нио пресичаше реката. Стените й бяха удържали на разрухата на времето и атаките на оръжията в продължение на хиляда и четиристотин години. Замъкът се намираше сред неголяма гора от високи дървена и бе опасан с ров, пълен с вода. Подвижният мост бе спуснат и портата бе широко отворена. Ровът, реката, зелената трева, потъмнелите стени, знамето на върха на кулата — всичко проблесна за миг, обляно от слънчевите лъчи, които разкъсаха тайнственото було на
