рязко очертани в меката светлина на уличните лампи.
— Четири години оттогава — рече Шевик. — Минаха четири години, откакто се върнах в Абиней от онова място в Саутрайзинг, как му беше името — Ред Спрингс. Нощта беше също като тази, вятърът, звездите. Тичах, тичах през целия път от улица Плейнс до общежитието. А ти не беше там, бе заминала. Цели четири години!
— Още в момента, в който напуснах Абиней, знаех, че постъпвам ужасно глупаво. Независимо от заплахата от глада и сушата, независимо от всички обстоятелства. Трябваше да откажа назначението.
— Това нямаше да промени нещата. Сабул ме чакаше, за да ми съобщи, че съм изхвърлен от Института.
— Но ако аз бях останала, ти нямаше да заминеш долу в Праха.
— Може би не, но все едно, пак нямаше да можем да останем заедно или да си издействаме назначение заедно. За известно време изглеждаше като, че ли всичко се разпада, нали? В градовете на Югозапад не бяха останали никакви деца. И все още няма. Изпратиха ги на север, в регионите, които сами произвеждат храна. А големите останаха, за да поддържат работния процес в мините и заводите. Истинско чудо е, че оцеляхме след всичко това. Всички ние!… Но, дявол да го вземе, от сега нататък за известно време ще се занимавам със собствената си работа!
Тя улови ръката му. Той замръзна на място, сякаш докосването й го бе парализирало. Тя го потупа по ръката, усмихна се.
— Не си ял нищо, нали?
— Не. О, Таквер, поболях се по теб, поболях се!
Внезапно се хвърлиха един към друг с ожесточение. Притискаха се и се целуваха там, на тъмната улица, под бледата светлина на уличните лампи, под мъждукащите звездици. Откъснаха се един от друг също така внезапно. Шевик се облегна на най-близката стена.
— По-добре да хапна нещо — рече той.
— Да, иначе ще се строполиш още тук на място. Хайде, ела!
Изминаха една пресечка до столовата, най-голямата сграда в Чакар. Времето за вечеря бе минало, но готвачите се хранеха в момента и с готовност сипаха на Шевик пълна купичка топла супа и му дадоха хляб, колкото иска. Всички седяха на най-близката до кухнята маса. Останалите маси вече бяха почистени и подредени за закуската на другата сутрин. Помещението бе голямо и просторно, високият таван се губеше в сенките, далечния край на залата тънеше в сумрак, в който само тук-там върху някоя от масите проблясваше лъч светлинка, отразен в метална купичка или чаша. Готвачите и обслужващия персонал бяха доста мълчалива групичка. Уморени от целодневната работа те се хранеха бързо, почти не говореха и не обръщаха внимание на Таквер и непознатия с нея. Един след друг те приключваха с храненето, ставаха и отнасяха чиниите си отзад в миялното.
Една възрастна жена се изправи с чиния в ръце и се обърна към двамата:
— Няма нужда да бързате, другари, отзад имат още цял час да мият. — Жената имаше изпито, тъжно лице, което не изразяваше нито майчинска загриженост, нито великодушна щедрост. Думите й обаче бяха произнесени с добродушния, състрадателен глас на човек, който иска да помогне. Тя не можеше да направи нищо повече за тях, освен да им каже да не бързат и да ги погледна за момент с братска обич в очите.
Те също не можеха да направят повече за нея от това да й върнат топлия поглед. За себе си обаче можеха да направят малко повече.
Върнаха се в Общежитие Осем, Стая №3, и тук най-после се изпълни това, за което бяха копнели толкова години. Дори не включиха осветлението, и двамата обичаха да се любят на тъмно. Първият път и двамата свършиха още, когато Шевик влезе в нея. Вторият път се гърчеха и извиваха в яростните тръпки на щастието, опитвайки се да удължат времето до оргазма, сякаш отлагаха момента на смъртта. Третият път, вече полуунесени, бавно се въртяха около центъра на безкрайното блаженство като планети, които се въртяха по тихите си, слънчеви орбити около общия си гравитационен център, плавно, леко, безкрайно…
Таквер се събуди призори. Надигна се на лакти и се загледа над Шевик, в дрезгавата синева на прозорчето, после сведе очи към него. Той лежеше по гръб, дишаше толкова леко, че гърдите му едва се надигаха, главата му бе леко отметната назад, чертите на лицето му — кротки и далечни под оскъдната светлина. И двамата изминахме огромно разстояние, за да се съберем, помисли си Таквер. Винаги сме го правили. Изминавали сме огромни разстояния, дълги години, бездни от обстоятелства. И точно защото той идва от толкова далеч, вече нищо не може да ни раздели. Нищо, нито най-далечното разстояние, нито изминалите години могат да бъдат по-големи от разстоянието между нас самите. Разликата в нашите полове, в нашите същества, в нашите мисли. Именно над тази пропаст, над тази бездна ние хвърляме мост само с една дума, с един поглед, с едно докосване. Само колко далеч е сега, заспал. Винаги е бил далеч, далеч. Но винаги се е връщал, винаги се връща и винаги ще се връща…
Таквер направи заявление в болницата, че иска да напусне Чакар, но остана да работи, докато й намерят заместник в лабораторията. През деня работеше осем часовата си смяна. В края на 168-ма много хора продължаваха да работят по удължените смени, заради назначенията по спешност, защото макар, че сушата бе престанала още през зимата на 167-ма, икономиката още не бе възстановена напълно. За квалифицираните работници продължаваше да важи правилото: „Дълги назначения, кратки почивки“, но поне храната вече беше достатъчна за целодневната работа, което не можеше да се каже за положението отпреди година или две.
За известно време Шевик не се занимава с нищо определено. Не, че се мислеше за болен; след четирите тежки и гладни години всичко дотолкова бяха свикнали с лишенията и недохранването, че ги смятаха за нещо съвсем естествено. Не го притесняваше и „прашната кашлица“, широко разпространено заболяване в южните, пустинни райони — хронично възпаление на бронхите подобно на силикоза и някои други професионални миньорски заболявания. Така, че това също бе нещо, което човек възприема като даденост за района, в който живее. Той просто се наслаждаваше на това, че ако не изпитваше желание да върши нищо конкретно, то просто нямаше нищо конкретно за вършене.
Няколко дни деляха през деня стаята с Шерут, и двамата просто спяха до късно следобед. После Шерут, приятна жена на около четирийсет, се премести при една друга жена, която също работеше нощна смяна и така стаята остана изцяло за Шевик и Таквер за последните четири декади, които прекараха в Чакар. Докато Таквер ходеше на работа, той спеше или се разхождаше из поляните и сухите голи хълмове в околностите на градчето. Следобедите ходеше до училищния център и наблюдаваше Садик и останалите деца, които си играеха на площадката, или си измисляха разни детски игри — както впрочем и възрастните често правеха — като отрядът на лудите седемгодишни дърводелци или двойката мрачни дванайсет годишни земемери, които явно имаха проблеми с триангулацията. После влизаше със Садик в стаите. Двамата посрещаха Таквер от работа и отиваха заедно на баня и в столовата. Час или два след вечеря той и Таквер завеждаха детето обратно в пансиона и се прибираха в стаята си. Дните минаваха тихи и кротки, сред есенните лъчи на слънцето и смълчаните хълмове. За Шевик това бе време извън времето, на брега на реката на времето; нереално, омайно и блажено. Понякога двамата с Таквер разговаряха до късно през нощта. Друг път, си лягаха почти веднага след мръкнало и спяха по единайсет-дванайсет часа в дълбоката, кристална тишина на планинската нощ.
Той бе пристигнал с багаж: очукана, неголяма кутия от пластмаса, върху която с големи, черни мастилени букви бе изписано името му. Всички на Анарес ползваха подобни кутии от яркооранжева пластмаса, доста поизтъркани и зацапани. В тях носеха вестници, тоалетни принадлежности и по някой резервен чифт обувки. В неговата имаше една нова риза, която бе взел, минавайки през Абиней, две книги, разни други книжа и един доста странен предмет, който бе изработен от сплетени жички тел и няколко стъклени мъниста. Още на втората вечер, той го показа на Садик със загадъчна усмивка.
— Огърлица! — прошепна детето със страхопочитание. Хората в малките градчета обичаха да носят повечко бижута. Жителите на образования Абиней усещаха несъответствието между основния принцип на не-притежанието и вътрешния импулс да се понакичиш с разни дрънкулки. Там добрият тон изискваше да се носи най-много по някой пръстен или игла за риза. Но навсякъде другаде хората изобщо не се тревожеха за силната връзка между естетичното и алчността и с чиста съвест се гиздеха колкото им душа иска. В повечето райони дори имаше професионални бижутери, които работеха само за славата и от любов към
