понякога десет часа и затова получавах пътна дажба, макар че работата ми бе чиновническа. Заслужено си изкарвах дажбата. Изкарвах я като правех списъци на тези, които трябваше да гладуват. — Светлите очи на мъжа се зареяха напред в пустошта. — Та както ти каза, трябваше да броя хората. Да ги пресмятам.
— И си напуснал?
— Да, напуснах. Отидох в Гранд Вали. Някой друг обаче е заел моето място в Елбоу. Винаги се намира по някой, дето много обича да нрави списъци.
— Това е наистина много лошо — рече шофьорът и се намръщи. Имаше смугло лице и бе напълно плешив. Никъде по главата си нямаше нито едно косъмче, макар да бе една на четирийсет. Беше открито, волево и честно лице. — Това е направо отвратително. Трябвало е да затворят заводите. Не можем да караме хората да правят такива неща. Нима не сме Одонианци? Човек може да си изтърве нервите, това го разбирам. Също като тия дето нападат влаковете. Правят го, защото са гладни. Цената са гладни, възрастните са гладни, прекалено дълго време са гладували и изнемогват и, ето най-сетне идва някаква храна, вярно, че не е за тях, но те изгубват контрол над себе си и нападат влака. Същото важи и за онзи приятел, нападат влака, който е поверен на него, той си изтърва нервите и дава на заден. Причерняло му и не вижда какво прави. Не е седнал да брои убитите. По-късно може и да ги е броил, но само защото му е било отвратително от самия него, заради това, което е направил. Обаче това, дето са те карали да го вършиш теб! Да казваш този ще живее, а този ще умре… неее, това е работа, която никой няма право да върши, или да кара други да я вършат.
— Тежки времена бяха, братко — меко каза пътникът, загледан в пламтящата равнина, където облаците-сенки се разливаха и изтичаха във вятъра.
Старият товарен дирижабъл се спусна над планината и кацна на аеропорта в Кидни Маунтин. Трима пътници слязоха тук. Точно когато последният от тях стъпваше на земята, тя се изгърби и разтресе.
— Земетресение — отбеляза пътникът, който беше местен човек и тъкмо се прибираше вкъщи. — По дяволите, вижте само този прах! Някой ден ще се върна пате така и ще открия, че от планините не е останала и следа.
Двама от пътниците предпочетоха да изчакат, докато натоварят камионите и да тръгнат с тях. Шевик предпочете да повърви пеша, местният му бе казал, че Чакар е само на около шест километра надолу по билото.
Пътят се спускаше на серии от дълги завои, които завършваха на билото на леки възвишения. Издаващите се склонове отляво на пътя, както и спускащите се от дясната му страна бяха гъсто обрасли с холумни храсти. Имаше и редици с по-високи холумни дървета, сякаш нарочно засадени, по протежение на тънки вадички вода, които се спускаха надолу по склона. На хребета на едно от възвишенията Шевик да се полюбува на искрящото разтопено злато на залеза, разлято над многобройните, тънещи в мрачина хълмове. Наоколо нямаше друга следа от човешко присъствие, освен самият път, който се губеше надолу сред сенките. Пое надолу и в същия миг въздухът леко затрепери; бе доста странно усещане, нямаше грохот или тътен, просто леко разместване, сякаш нещата престанаха да бъдат точно такива, каквито бяха до момента. Той постави вдигнатия си крак, за да завърши крачката, която бе наченал и земята си беше там, на място, за да посрещне стъпалото му. Продължи надолу; пътят също. Не бе застрашен от непосредствена опасност, но вътре в себе си имаше чувството, че никога досега от всичките опасности, в които е бил, не е бил толкова близо до смъртта. Смъртта витаеше във въздуха, бе навсякъде около него, дори под краката му. Земята бе несигурна, ненадеждна; не можеше да й се довери. Доверието и надеждността бяха обещания, които само човешкият разум можеше да направи. Не и природата. Шевик почувства студения, свеж въздух в устата си, пое го с дробовете си. Заслуша се. Някъде далеч долу в сенките сякаш отекна планински гръм.
Когато пристигна в Чакар вече съвсем притъмняваше. Небето над черните хребети на хълмовете бе наситено тъмновиолетово. Уличните лампи светеха, ярки и самотни, фасадите на къщите изглеждаха гротескни под изкуствената светлина, на фона на дивата природна тъма. Имаше много самотни къщи, сред празни, оголени терени. Градът бе стар, изолиран и разпръснат, град на границата между човека и дивата пустош. Една минаваща по улицата жена го упъти към Общежитие Осем.
— Оттук, братко, покрай болницата, в дъното на улицата. Самата улица тънеше в мрачните сенки на планинския склон и свършваше пред вратата на ниска постройка. Влезе във фоайето и обстановката го върна в детските му години, когато двамата с баща му бяха живели в подобни малки общежития в затънтени градчета из Либърти, Дръм Маунтинс и Широките Равнини. Приглушено осветление, позакърпени матраци; на таблото за съобщения се мъдреха една обява за местен тренировъчен курс за механици, съобщение за синдикално събрание и покана за театрална постановка отпреди три декади; над дивана в общата всекидневна висеше окачена в рамка аматьорска рисунка на Одо в затвора; в ъгъла имаше един саморъчно направен хармониум; до вратата бе окачен списък на живущите, както и таблица с часовете, през които се пуска топла вода в градските бани.
Шерут, Таквер, №3
Почука, загледан в отражението на светлината от фоайето върху тъмната матова врата, която бе леко изместена от пантите.
— Влез! — чу се отвътре женски глас. Той отвори вратата. Източникът на силното осветление в стаята се намираше точно зад гърба на жената и за момент той не можа да различи лицето й, за да бъде сигурен, че това е Таквер. Тя се изправи и се приближи към него. Протегна ръце сякаш да го отблъсне или да го вземе в прегръдките си, един доста неуверен, незавършен жест. Той взе ръката й в своята, после се прегърнаха и останаха така прегърнати на прага, върху несигурната земя.
— Влизай — рече Таквер — о, влизай, влизай.
Шевик отпори очи. В далечния край на все така ярко осветената стая видя сериозното, наблюдателно изражение върху лицето на едно малко дете.
— Садик, това е Шевик.
Детето се приближи до Таквер, притисна се в крака й и избухна в сълзи.
— Недей, защо плачеш, душичката ми?
— Ами ти защо плачеш? — прошепна детето.
— От щастие! Защото съм много щастлива. Ела седни в скула ми. О, Шевик. Шевик! Едва вчера получих писмото ти, щях да отида да чакам на телефона, след като сложа Садик да спи. Ти пишеш, че ще се обадиш довечера, а не че ще дойдеш! О, недей да плачеш. Садики, виж аз вече на плача, нали?
— Мъжът също плаче.
— Разбира се, малката ми.
Садик го изгледа е недоверчиво любопитство. Беше четири годишна. Имаше овално личице, цялата бе закръгленичка, смугла, нежна.
В стаята нямаше други мебели освен двете легла. Таквер бе седнала на едното със Садик в скута. Шевик седна на другото и протегна крака. Избърса очи с опакото на дланта си, после протегна ръце, за да ги покаже на Садик.
— Виждаш ли — попита — мокри са. И носът ми протече. Ползваш ли носна кърпичка?
— Да. А ти нямаш ли си?
— Имах, но се изгуби в една обществена пералня.
— Можеш да използваш тази, която ползвам и аз — рече Садик след известна пауза.
— Той не знае къде е — каза Таквер.
Садик скочи от скута на майка си и донесе една носна кърпа от едно чекмедже в стенния гардероб. Даде я на Таквер, която от своя страна я подаде на Шевик.
— Чиста е — усмихна се с привичната си широка усмивка Таквер. Садик с любопитство наблюдаваше Шевик, докато той си избърса носа.
— Нямаше ли земетресение преди малко? — попита той.
— Тресе през цялото време. Дотолкова свикнахме, че престанахме да ги забелязваме — отвърна Таквер.
Очарована от възможността да съобщи нещо важно, Садик се намеси с детинския си, леко шептящ
