че тук една идея трябва да бъде собственост на Държавата. Аз не работя за никоя Държава. Не мога да взема парите и нещата, които ми дават. Искам да се махна, но не мога да си отида вкъщи. Затова дойдох тук. Вие не искате моя научен труд и, вероятно, също не харесвате своето правителство.
Маеда се усмихна:
— Така е. Не го харесвам. Но и правителството, не ме обича особено. Не сте избрали най-безопасното място, където да дойдете. Нито за себе си, нито за нас… Не се притеснявайте. Имаме време. Ще обмислим и ще решим какво да правим.
Шевик извади бележката, която бе намерил в джоба на палтото си и я подаде на Маеда.
— Това ме доведе при вас. Някой, когото познавате ли я е писал?
— „Присъедини се към нас, твоите братя…“ Хм, не знам. Възможно е.
— Вие Одонианци ли сте?
— Донякъде. Синдикалисти, либертарианци. Работим заедно е Тувийците, Съюза на Социалистическите Работници. Само, че ние сме антицентралисти. Знаете ли, идвате в твърде неподходящ момент. Положението е напечено.
— Заради войната ли?
Маеда кимна:
— Обявена е демонстрация за след три дни. Против общата мобилизация, против военните такси и против покачването цените на хранителните стоки. В Нио Есая има четиристотин хиляди безработни, а ония пак вдигат цените и данъците. — Досега неотклонно и внимателно бе следил Шевик, докато говореха; сега вече, сякаш проучването му бе завършило, той отмести поглед встрани и се облегна назад в стола си. — Градът вече ври и кипи. Моментът е назрял за действие. Трябва ни една стачка, една всеобща стачка и масови, многолюдни демонстрации. Като девет месечната стачка, предвождана от Одо — добави той със суха, напрегната усмивка. — И сега би ни свършила работа една Одо, но този път, ония нямат Луна, за да ни подкупят с нея. Справедливостта трябва да възтържествува тук, или никъде… Погледна отново към Шевик и продължи по-меко. — Знаете ли какво означаваше за нас тук вашето общество, за последните сто и петдесет години? Знаете ли, че когато хората тук искат да пожелаят някому късмет, те казват: „И дано се преродиш на Анарес!“? Ех, да знаете колко много означава за нас това, че този мираж, тази мечта, този идеал съществува! Съществува общество без правителство, без полиция, без икономическо експлоатиране и потисничество и ония не могат да го отрекат, защото то наистина съществува! Чудя се дали изобщо разбирате, защо ви криеха толкова ревностно в Ю Уи, доктор Шевик. Защо никога не ви позволиха да се появите пред обикновените хора, на открито. Защо в момента, в който разберат, че сте избягали, ще се втурнат по петите ви като хрътки след заек. Просто защото вие самият сте една идея. Много опасна идея, при това. Вие представлявате идеята за анархизма облечена в плът и кръв. И се разхождате сред нас.
— Значи все пак имаш твоята Одо — намеси се момичето с тихия си, настойчив глас. Бе се върнала, докато Маеда говореше. — В края на краищата, Одо бе само една идея. А доктор Шевик е живото доказателство.
Маеда замълча за момент.
— Да, неопровержимото доказателство — рече той — което обаче, не можем да им покажем, за съжаление.
— Защо?
— Ако хората разберат, че е тук, полицията също ще разбере.
— Нека само дойдат и се опитат да, го вземат — усмихна се момичето.
— Демонстрацията ще бъде абсолютно мирна — отсече Маеда с внезапна ярост. — Дори ССР се съгласи на това!
— Аз обаче не съм се съгласила, Туйо. Няма да се оставя на черните якета да ми смачкат физиономията или да ми пръснат черепа. Ако посегнат, ще им отвърна.
— Присъедини се към тях, щом ти харесват методите им. Справедливостта не може да се постигне със сила!
— А властта не може да се завземе с пасивно бездействие.
— Ние не се борим за власт. Ние се борим за края на всяка власт! Как го казвахте вие? — обърна се Маеда към Шевик. — „Нашата цел са средствата“, Одо е повтаряла това през целия си живот. Само с мирни средства се постига мир, само със справедливи действия се постига справедливост! Не можем да имаме разногласия по това точно сега, когато ни предстои да действаме!
Шевик го погледна, после момичето, после магазинера, който все още стоеше прав до вратата и слушаше внимателно. Проговори съвсем тихо и уморено:
— Ако мога да ви бъда от някаква полза, използвайте ме. Например, мога да публикувам становището си по въпроса в някой от вашите вестници. Не съм дошъл на Урас, за да се крия. Ако всички хора научат, че съм тук, може би правителството няма да посмее да ме арестува открито? Не знам.
— Така е, разбира се — отвърна Маеда и черните му очи проблеснаха възбудено. — Къде, по дяволите, е Римейви? Иди се обади на сестра му, Сиро, кажи да го открие където и да е и да го доведе веднага тук… Напишете защо сте дошли тук, напишете за Анарес, напишете, защо няма да се продадете на правителството, напишете каквото искате, каквото ми хрумне — ние ще го отпечатаме. Сиро! Извикай и Мейсти… Да, ще ви скрием, но Бога ми, ще накараме всеки човек на А-Йо да разбере, че сте тук, че сте с нас! — Думите просто струяха от устните му, жестикулираше възбудено, крачеше неспокойно напред-назад из стаята. — А после, след демонстрацията, след стачката,… тогава ще видим. Може би нещата ще са други тогава! Може би тогава вече няма да е нужно да се криете!
— Може би вратите на всички затвори ще се отворят широко — рече Шевик. — Е, дайте ми някакъв лист хартия.
Имам доста да пиша.
Момичето, Сиро, се приближи към него. Спря пред него усмихната, леко се наведе над него сякаш му се покланяше и бавно и срамежливо го целуна по бузата. После се обърна и излезе от стаята. Устните й бяха хладни и Шевик дълго после усещаше докосването им.
Прекара един ден в таванското помещение на една къща на Джоукинг Лейн. После още две нощи и един ден в мазето под един стар склад за мебели, странно сумрачно помещение, пълно с рамки за огледала и счупени табли за легла. Пишеше. Само няколко часа след като свърши му донесоха това, което бе написал, отпечатано. Първо във вестник „Съвременник“, а после, след като печатницата на вестника бе затворена, а редакторите му арестувани, на обикновени листовки, отпечатани нелегално, заедно с позивите за демонстрацията и всеобщата стачка. Той не пожела да прочете отново това, което вече бе написал. Слушаше с половин ухо Маеда и останалите, които въодушевено му описваха ентусиазма, с който вестниците бяха разграбени и изчетени, всеобщото одобрение за плана на стачката, както и огромният ефект, който неговото присъствие на демонстрацията ще има върху цялата планета. Когато го оставяха сам, той вадеше понякога малкия си бележник от джоба на ризата си и преглеждаше кодираните записки и уравнения за Общата Теория на Темпоралността. Гледаше ги и не можеше да ги разчете. Не можеше да ги разбере. Тогава отново прибираше бележника си и просто оставаше да седи така, с лице заровено в шепите.
Анарес нямаше собствено знаме, но сред плакатите, приветстващи всеобщата стачка и сред синьо- белите флагчета на Синдиката и на ССР, тук-там се мяркаха саморъчно изработени знаменца с нарисуван на тях зеленият Кръг на Живота — символът на Одонианското Движение отпреди двеста години. Всички плакати и знамена се вееха смело и гордо под слънчевите лъчи.
Хубаво бе да е най-после навън, след времето прекарано по разни скривалища, тавани и мазета със залостени врати. Хубаво бе да върви по улицата и да вдишва свежия дъх на пролетното утро. Да бъде сред всичките тези хора, сред тази многолюдна тълпа, сред хилядите, крачещи рамо до рамо и изпълващи не само главната улица, но и страничните пресечки, докъдето поглед стига. Бе едновременно и страшничко и вълнуващо. Когато запяха и вълнението и страхът се сляха и се претопиха в мощен екстаз. Очите му се наляха със сълзи. Хилядите гласове се сливаха в един дълбок, мощен и завладяващ хор, който кънтеше над улиците и цепеше простора. Пеенето от най-предните редици на манифестацията, далеч напред по улицата и това от най-задните колони на тълпите, които прииждаха все повече и повече, се сливаха, заради разстоянието, което трябваше да измине звукът. Така че мелодията сякаш непрекъснато се преливаше и
