бият.
— Че на тях какво им е? Те са свикнали с мобилизацията. На тях това им е най-важната задача, скъпи ми приятелю! Да се бият за отечеството си. И трябва да знаеш, че няма по-добър войник на земята от Йотийския войник. В мирно време той може да се лигави със сантиментални глупости от рода на пацифизма, но суровата закалка си е винаги у него, скрита отвътре. Редовият солдат винаги е бил най-голямото ни национално богатство. Затова сме и стигнали до положението си на световна водеща сила, каквато сме в момента.
— Като се катерите по камари от детски трупове — промърмори Шевик, но ядът, или може би нежеланието да нарани чувствата на стареца заглушиха думите му и Атро не го чу.
— Не, — продължаваше разпалено Атро — когато над страната надвисне заплаха, решимостта на хората става твърда като стомана. Има в Нио и най-вече в някои от малките заводски градчета няколко празнодумци, дето все си търсят белята, и които вдигат доста шум, докато сме в мир, но всички дребни дрязги и различия се забравят, когато е застрашен националния флаг. Знам, че не щеш да ми повярваш. Трябва да знаеш, скъпи ми приятелю, че Одонианството има един голям недостатък — прекалено е женствено. В него просто липсва мъжкия светоглед. „Стомана и кръв, на битката яркия блясък…“, както е казал поетът. Одонианството не разбира какво е това самоотверженост, неустрашимост, любов към знамето.
Шевик замълча за момент, после меко каза:
— Това може би е вярно донякъде. Дори и само защото ние нямаме знамена.
Когато Атро си тръгна, Ефор влезе, за да изнесе подноса с остатъците от вечерята. Шевик го спря.
— Извинявай, Ефор — каза той и остави една малка бележка върху подноса. На нея бе написано: „Има ли скрит микрофон в стаята?“
Слугата бавно сведе глава и прочете написаното, вдигна поглед към Шевик и замислен го изгледа. После посочи с очи комина над камината.
— Спалнята? — запита Шевик със същите средства.
Ефор поклати глава, постави обратно подноса на масата и последва Шевик в спалнята. Затвори вратата след тях съвсем безшумно като добър и прилежен слуга.
— Открих го още първия ден, докато бършех праха — каза той с усмивка.
— Тук няма ли?
Ефор сви рамене.
— Досега не съм открил. Можете да пуснете водата да тече там вътре, сър. Като в шпионските романи.
Влязоха разкошния, изцяло издържан в злато и слонова кост, храм на тоалетната. Ефор пусна водата да тече и огледа стените.
— Не — каза — не мисля, че има. Щях да го открия, ако имаше. Научих се да го правя, когато работех за един господин в Нио. Детска работа е да ги откриеш, стига да знаеш как.
Шевик извади едно друго листче от джоба си и го показа на Ефор.
— Знаеш ли как е дошло това?
Беше бележката, която бе намерил в палтото си: „Присъедини се към нас, твоите братя.“
След известна пауза — Ефор четеше бавно, мърдайки устните си — той каза:
— Не знам как е дошло тук.
Шевик бе разочарован. Бе му хрумнало, че единствено Ефор има прекрасната възможност да пъхне каквото и да било в джобовете на „господаря си“.
— Знам, обаче, кой го е написал.
— Кой? Как мога да се срещна с него?
Настана мълчание.
— Това е много опасно работа, мистър Шевик. — Извърна се и усили струята вода от кранчето.
— Не искам да те замесвам и теб. Само ми кажи… кажи ми къде да отида. Какво да търся. За кого да питам. Просто само едно име.
Последва още по-дълго мълчание. Лицето на Ефор изглеждаше изпито и набръчкано.
— Не зн… — понечи да каже той, но млъкна. После бързо продължи да говори с нисък, тих глас. — Вижте, мистър Шевик, Бог ми е свидетел, че те искат да се срещнат с вас. Ние имаме нужда от вас, но, разберете, вие изобщо не знаете в какво се забърквате. Как ще се скриете? Човек като вас? Вярно, че тук сте като в капан, но навсякъде ще бъде все същото. Може и да успеете да избягате, но не можете да се скриете. Просто не знам какво да ви кажа. Да, мога да ви дам имена. Който и от Найотите да попитате, ще ви помогне. Вече ни е дошло до гуша. Трябва ни глътка въздух. Но как ще се чувствам аз, ако ви хванат и ви застрелят? Вече осем месеца работя за вас и започнах да ви харесвам. Да ви се възхищавам. Те през цялото време ме натискат, на аз им казвам: Не. Оставете го на мира. Той е добър човек и не трябва да го забъркваме в нашите проблеми. Нека се върне, откъдето е дошъл. Оттам, където хората са свободни. Нека някой най-после да се измъкне от проклетия затвор, в който сме наблъскани!
— Но аз не мога да се върна. Не още. Искам да се срещна с тези хора.
Ефор мълчеше. Може би именно навика му да се подчинява — нещо, което бе правил цял живот — го накара най-сетне да кимне и да прошепне:
— Туйо Маеда, това е човекът, когото търсите. На Джоукинг Лейн, в Стария Град. Ще намерите бакалията.
— Пе каза, че ми е забранено да напускам кампуса. Ще ме спрат, ако ме видят да се качвам на влака.
— Може би с такси — каза Ефор. — Ще ви извикам едно. Ще ви чака долу до стълбите. Ще се обадя на Кай Оймън, трябва да е на смяна. Той е добър приятел. Но… не знам, все пак… дали трябва.
— Всичко е наред. Нали преди малко Пе беше тук и ме видя. Той ще си мисли, че не излизам от стаята, понеже съм болен. Колко е сега часът?
— Седем и половина.
— Ако тръгна веднага ще имам цялата нощ на разположение, за да го открия. Извикай таксито.
— Ще ви приготвя чантата, сър…
— Каква чанта?
— Ще ви трябват дрехи…
— Вече съм облечен! Хайде, върви.
— Не можете просто да тръгнете ей така, без нищо — възпротиви се Ефор. Това го накара се почувства доста по-неспокоен и притеснен, отколкото преди. — Имате ли пари?
— О, вярно! Трябва да взема.
Шевик вече изгаряше от желание да действа. Ефор се почеса по главата, изглеждаше някак тъжен и унил. Излезе в салона, за да извика таксито. Върна се и откри Шевик да го чака до входната врата, с наметнато палто.
— Слезте по стълбите — дрезгаво рече той. — Кай ще бъде до задната врата след пет минути. Кажете му да излезе през улица Гроув, там няма охрана като при главния портал. Изобщо не се приближавайте до портала, там със сигурност ще ви спрат.
— Няма ли да си имаш неприятности, заради мен, Ефор? И двамата говореха шепнешком.
— Няма да знам, че сте излезли. На сутринта ще им кажа, че още не сте станали. Спите. Така ще ги забавя малко.
Шевик го прегърна и стисна ръката му.
— Благодаря ти, Ефор!
— Късмет — отвърна мъжът, когато успя да се отърси от учудването си. Шевик вече беше заминал.
Разточителния ден, прекаран с Веа бе стопил повечето от парите му в брой, а сега и пътуването с такси до Нио му струва още десет парични единици. Слезе на една от главните спирки на метрото. С помощта на картата успя да се ориентира и да стигне с метрото до Стария Град, предградие, в което никога не бе стъпвал преди. Джоукинг Лейн не бе обозначена на картата, затова той слезе на централната за Стария Град спирка. Когато се изкачи по стълбите и излезе от просторната мраморна сграда на улица, спря напълно объркан. Това изобщо не приличаше на Нио Есая.
