попита:
— Чудя се как ли се чувствате, доктор Шевик?
Шевик протегна краката си и се наведе напред, за да поеме топлината на огъня с лицето си.
— Чувствам се натежат.
— По-тежък?
— Сигурно е заради гравитацията или просто съм уморен.
Той погледна към мъжа отсреща, но през пламъците лицето му не се виждаше ясно, само златното му огърлица проблясваше върху диамантено-червената мантия.
— Не знам името ви.
— Сайо Пе.
— О, да, Пе. Чел съм статиите ви върху Парадокса — каза Шевик замислено.
— Тук ще сложат барче. В стаите на старшите преподаватели винаги има барче за алкохол. Желаете ли нещо за пиене?
— Да, вода.
След малко младежът се появи с чаша вода, а другите двама се присъединиха към тях. Шевик жадно изпи водата и се втренчи в празната чаша. Беше крехка и красива, а позлатения й ръб отразяваше светлината на пламъците. Шевик разбираше тримата мъже, усещаше тяхното отношение към него — покровителствено, уважително, собственическо.
Той се взря в лицата им, едно по едно. Те също го гледаха и очакваха да заговори.
— Е, вече съм тук — каза той и се усмихна. — Получихте си анархиста. Сега какво ще правите с него?
Глава втора
Анарес
На бялата стена има прозорец. През него се вижда ясното небе. Слънцето е в центъра на небето.
В стаята има единайсет бебета и повечето от тях спят следобеден сън, сложени по две или по три в широки детски легла. Двете най-големи деца в стаята не спят. Едното — по-активно и по-дебело, се занимава с една дъска за крибидж, а другото — по-слабо, е седнало на пода, в квадрата от слънчева светлина под прозореца и гледа слънцето с глуповато и сериозно изражение. В преддверието възпитателката — едноока жена с посивели коси, разговаря с висок, около тридесетгодишен мъж, със скръбно изражение.
— Майка му е назначена в Абиней — каза мъжът. — Тя иска той да остане тук.
— Значи ще го вземем в яслата на пълен пансион, нали Палат?
— Да, аз пак се връщам в общежитието.
— Не се тревожи, той познава всички тук! Но сигурно „Трудова заетост“ и теб ще изпрати там, при Рулаг? Вие сте родители, а и двамата сте инженери.
— Да, но тя… Разбираш ли, нея я искат от Централния Инженерен Институт. Аз не съм толкова добър. Рулаг ще има много работа там.
Възпитателката кимна с въздишка.
— Дори и така да е… — енергично започна тя, но изведнъж спря.
Бащата гледаше детето под прозореца. Загледано в светлината, то не беше забелязало присъствието му в преддверието. В същия момент по-дебелото дете бързо се насочи към другото, макар че придвижването му бе силно затруднено от провисналите мокри пелени. То дойде от скука или просто искаше да си играе, но веднъж влязло в слънчевия квадрат, то усети топлината и тежко се намести до по-дребното, изблъсквайки го в сянката.
Изтръгнато от унеса си, детето се намръщи ядосано. То блъсна дебелото дете и извика:
— Махай се!
Възпитателката се намеси веднага и вдигна дебелото дете.
— Шев, не трябва да блъскаш хората.
Той стана. Лицето му, огряно от лъчите на слънцето се изкриви в гневна гримаса. Пелената му щеше да падне всеки момент.
— Мое е! — извика той със звънлив глас. — Слънцето е мое!
— Не е твое — каза еднооката жена с мек, убедителен тон. — Нищо не е твое. Всичко е общо и трябва да се споделя с другите. Ако не споделиш нещо, не можеш да го използваш — продължи тя, после нежно, но безпрекословно вдигна детето и го премести далеч от слънцето.
Дебелото дете седеше и апатично наблюдаваше сцената. Шев нищеше „Слънцето е мое!“, а после избухна в сълзи.
Баща му го вдигна и го прегърна.
— Стига Шев — каза той. — Хайде, знаеш, че не можеш да притежаваш нещата. Какво ти става?
Гласът му беше мек и потрепваше, сякаш и той щеше да се разплаче всеки момент. Слабото, високо и леко дете в ръцете му се разкъсваше от ридания.
— Някои деца просто не могат да приемат нещата такива, каквито са — каза еднооката жена и погледна детето със симпатия.
— Тази вечер ще го взема в общежитието. Майка му заминава довечера, нали разбирате.
— Да, разбира се. Надявам се скоро и вас да назначат — отвърна възпитателката и с една ръка вдигна дебелото дете от пода. Лицето й стана тъжно и тя премигна с единственото си око. — Мъничкият ми Шев! Довиждане. Утре ще си играем на камион и шофьор.
Детето още не й беше простило. То ридаеше, обхванало раменете на баща си, скрито в сянката на изгубеното слънце.
Тази сутрин оркестърът зае всички пейки за репетицията си, а групата по танци топуркаше из голямата стая на училищния център и затова децата от курса по разговор отидоха в работилницата и се настаниха в кръг. Първо стана по желание едно източено осемгодишно момче с дълги ръце и едри стъпала на краката. Той стоеше изпънат, като всички здрави деца. Бледото му лице се изчерви, докато чакаше другите деца да млъкнат.
— Започвай, Шевик — каза груповият наставник.
— Ами, аз имам една идея.
— По-високо — каза наставникът, едър младеж на около двайсет години. Момчето притеснено се усмихна.
— Вижте, аз мислех, да речем, че хвърлям камък по нещо. Например дърво. Когато го хвърля, той преминава през въздуха и удря дървото, нали така? Но това всъщност не може да стане. Може ли да ми дадете плочата за писане? Ето, тук съм аз, а там е дървото — каза той и ги надраска на плочата. — Ето дървото, а това е камъкът, на половината разстояние между мен и дървото.
Децата се захилиха на изображението на дървото и той също се усмихна.
— За да стигне от мен до дървото, камъкът трябва първо да стигне на половината път до него, нали? После трябва да стигне на половината път между половината и дървото, а след това и на половината път от тази втора половина. Няма значение колко далеч е стигнал камъка. Винаги ще има точка, всъщност време, която е на половината път между последната точка и дървото.
— Мислите ли, че това е интересно? — прекъсна го наставникът, обръщайки се към другите деца.
— Защо да не може да стигне до дървото? — попита едно момиченце на десет години.
— Защото камъкът винаги ще трябва да изминава половината от пътя, която остава — обясни Шевик — и винаги ще има още половин разстояние, който трябва да се измине. Разбираш ли?
— Да кажем, че лошо си се прицелил в дървото — каза наставникът и устните му се разтегнаха в усмивка.
— Прицелването няма никакво значение. Просто камъкът не може да стигне до дървото!
— От кого чу тази идея?
— От никого. Аз някак си я видях. Видях как камъкът всъщност…
— Достатъчно.
Децата бяха започнали да си приказват помежду си, но изведнъж млъкнаха като онемели. Малкото момче с плочата също замълча. Изглеждаше изплашен и начумерен.
