— Речта е споделяне, колективно действие. Ти не споделяш, ти се самоизтъкваш.
От коридора се чу мелодията на оркестъра.
— Ти не си видял това и въобще не е било спонтанно. Спомням си, че съм чел нещо такова в една книга.
Шевик се втренчи в наставника.
— Каква книга? Тук има ли я?
Наставникът се изправи. Беше почти два пъти по-висок и три пъти по-тежък от своя опонент. По лицето му се четеше дълбока омраза към детето. В позата му нямаше физическа заплаха, а по-скоро желание да наложи авторитета си, въпреки че гневния отговор на странния, детски въпрос развали това впечатление:
— Не! И престани да се самоизтъкваш! — извика той и веднага възвърна предишния си педантичен тон. — Това, което правиш, е в пълен разрез с целите на курса по разговор. В разговора винаги има две страни, но Шевик не разбира това, за разлика от останалите и неговото присъствие проваля работата на групата. Ти сам разбираш това, нали Шевик? Предлагам ти да си потърсиш друга група.
Останалите мълчаха и единствено далечната мелодия на оркестъра нарушаваше тишината. Шевик върла плочата за писане и бавно излезе от кръга. В коридора той спря. Под ръководството на наставника, децата едно след друго започнаха да разказват някаква обща история. Шевик стоеше, заслушан в приглушените гласове и в бързите удари на сърцето си. Ушите му пищяха, но не от звуците на оркестъра — така се бе чувствал и преди, когато искаше да потисне сълзите си. Той не искаше да чува писъка в ушите си, нито да мисли за камъка и дървото и затова насочи мислите си към Квадрата. Той беше съставен от числа, а те винаги са студени и солидни и когато той грешеше, винаги мислеше за тях, защото те никога не грешаха. Той виждаше Квадрата в съзнанието си — една проекция в пространството, каквато музиката създаваше във времето. Квадратът се състоеше от деветте цифри, а 5 беше в средата. Както и да събираш колонките, резултатът винаги е един и същ. Беше му приятно да вижда Квадрата. Само ако можеше да направи група, в която да се разговаря за такива неща! Имаше само няколко по-големи момичета и момчета, които се интересуваха от това, но те бяха винаги заети. Ами книгата, за която наставникът спомена? Дали е книга с числа? Дали в нея е показано как камъка стига до дървото? Беше глупаво да разказва шегата за камъка и дървото. Наставникът бе прав: никой дори не разбра, че това е шега. Главата го болеше. Той отново се върна в своя вътрешен свят, при спокойствието на числата.
Ако една книга бе написана само с числа, то тя щеше да е вярна и истинска. Думите винаги изкривяваха и объркваха нещата, вместо да ги свързват и изясняват. Но зад думите, в центъра, както в центъра на квадрата, всичко се получаваше точно. Можеш да промениш всичко, но в крайна сметка нищо няма да се изгуби. Ако виждаш числата, можеш да видиш баланса, схемата. Виждаш основите на света. Те бяха стабилни.
Шевик се бе научил да чака. Беше станал специалист в чакането. Първо се научи да чака майка си, Рулаг, да се върне, но това беше толкова отдавна, че вече не си го спомняше. После привикна да изчаква реда си и подходящия момент. На осем години той непрекъснато питаше „защо“, „как“ и „ами ако“, но много рядко задаваше въпроса „кога“.
Той изчака баща си да дойде да го вземе. Чакането беше дълго: шест декади. Палат бе получил временна работа по поддръжката на Завода за пречистване на води в планината Дръм и след това щеше да прекара една декада по плажовете на Маленин, където щеше да плува, да почива и да се съвъкуплява с една жена на име Пипар. Той бе обяснил всичко това на сина си. Шевик му вярваше, а и той заслужаваше това доверие — когато шестдесетте дни изтекоха, той пристигна в детските общежития в Уайд Плейнс. Беше висок и слаб, а погледът му бе по-тъжен от всякога. Той не желаеше да се съвъкупяване. Искаше Рулаг. Когато видя момчето, той се усмихна, но челото му болезнено се набърчи.
Срещата достави голямо удоволствие и на двамата.
— Палат, виждал ли си книга, написана само от числа?
— Математика ли имаш предвид?
— Мисля, че да.
— Като тази ли?
Палат извади от външния джоб на куртката си една книга. Беше малка, в джобен формат и както повечето книги имаше зелена подвързия, с отпечатан Кръг на Живота върху нея. Знаците вътре бяха отпечатани нагъсто, е малки интервали между тях, защото производството на хартия изисква много дървета и човешки труд, както повтаряха от „Снабдяване“ към учебния център всеки път, когато някой скъсаше страница от книга. Палат разтвори книгата и я подаде на Шевик. Страниците бяха изпълнени с колони от числа, точно така, както Шевик си ги представяше. В ръцете си държеше завета на вечната истина. На корицата, над Кръга на Живота пишеше „Логаритмични таблици“.
Малкото момче внимателно изучи първата страница.
— За какво служат те? — попита той, защото тези таблици очевидно не бяха отпечатани само заради красотата им. Инженерът, седнал до него на твърдото канапе в студената, мрачна обща стая на общежитието, се зае да му обяснява логаритмите. В другия край на помещението двама старци се кискаха над някаква игра. В стаята влезе млада двойка, за да попита дали самостоятелната стая е свободна тази вечер и после се оттегли в нея. По ламаринения покрив на едноетажното общежитие забарабаниха дъждовни капки, но дъждът бързо спря. Никога не валеше дълго. Палат извади логаритмичната си линийка и показа на момчето как се работи с нея. В отговор Шевик нарисува Квадрата и обясни смисъла му. Когато осъзнаха, че са закъснели, вече беше много късно. Те хукнаха през влажния, хладен мрак към детското общежитие. Миришеше на дъжд. Нощният дежурен здраво ги нахока. Двамата се разсмяха и се целунаха за довиждане. Шевик се затича към голямото спално помещение, залепи лицето си до прозореца и видя как баща му се връща обратно по единствената улица на Уайд Плейнс, обгърнат от влажната нощ.
Както беше изкалян той си легна и засънува. Сънуваше, че върви през някаква пустош. Далеч пред него той видя линия, която пресичаше пътя. Приближи се и разбра, че това бе стена. Тя се простираше от хоризонт до хоризонт и обхващаше цялата пустош наоколо. Беше широка, черна и много висока. Пътят свършваше до нея.
Той трябваше да продължи, а не можеше. Стената го спираше. В него се надигна болезнен, гневен страх. Той трябваше да продължи, за да се прибере вкъщи, но стената препречваше пътя му, нямаше никакъв изход.
Той започна да крещи и да блъска с юмруци по стената. Не можеше да говори, само грачеше. Изплашен от звука на собствения си глас, той притихна и тогава чу друг глас да казва: „Погледни“. Беше гласът на баща му. Стори му се, че майка му Рулаг също е там, въпреки че не можеше да я вида (той не помнеше лицето й). Сякаш тя и Палат лежаха в мрака под стената. Бяха някак по-едри и по-различни от човешките същества. Те му показваха нещо, назад в пустинята, където нищо не поникваше. Там имаше камък. Беше черен като стената, но върху него или вътре в него се виждаше една цифра. Отначало той реши, че това е 5; после, че е 1 и накрая разбра. Това беше изначалната цифра, която означаваше и единство и многообразие. „Това е крайъгълният камък“ — каза скъпия, близък глас и Шевик бе пронизан от неописуема радост. Стената я нямаше и той разбра, че се е върнал, че отново е вкъщи.
По-късно той вече не си спомняше подробностите от съня, но никога не забрави ликуващата радост, която изпита. Никога не бе усещал нещо подобно. Чувството за вечност беше толкова силно и убедително, сякаш за момент бе зърнал блясъка на извечната светлина. Той никога не мислеше за този сън като нещо нереално, но колкото и истински да беше, той не можеше да го преживее отново, а само си го спомняше. Случваше се да сънува стената, но сънят беше объркан и блед.
Понятието „затвор“ им бе станало известно от „Живота на Одо“ — книга, която четяха всички избрани да изучават история. В книгата имаше много неясни неща, но в Уайд Плейнс нямаше историк, който да ги разясни. Когато стигнаха до годините, прекарани от Одо в крепостта в Дрио, в града пристигна пътуващ лектор по история, който им разтълкува понятието „затвор“, макар и с нежеланието на почтен възрастен човек, който е принуден да говори неприлични неща пред деца. Затворът, обясни им той, е място, където Държавата вкарва хората, който не се подчиняват на законите й. Но защо те просто не си тръгнат от там? Те не могат да излязат, защото вратите са заключени. Заключени ли? Да, глупачета, като вратите на движещо се превозно средство! Но какво правят тези хора в една стая през цялото време? Нищо. Просто нямат какво да правят. Нали сте виждали картини на Одо в затворническата килия в Дрио? Търпеливо, но
