предизвикателно изражение; наведена, побеляла глава, стиснати юмруци… Понякога затворниците били осъждани да работят. Осъждани? Това означава, че съдията — човек, който има власт, дадена му от Закона — им е заповядал да вършат някаква физическа работа. Заповядал ли? Ами ако не искат да работят? Принуждавали са ги: ако не я вършат са ги биели.
Напрегната тръпка премина през редицата единайсет-дванайсетгодишни деца. Те никога не са били удряни и не са виждали да удрят някого, освен във внезапен изблик на гняв.
Тирин зададе въпроса, който беше в главите на всички.
— Искате да кажете, че много хора бият един човек?
— Да.
— Защо другите не ги спрат?
— Пазачите имали оръжия, а затворниците не.
Гласът му трепереше от гняв като човек, който е принуден да говори отвратителни неща и е ядосан от това.
Някаква извратена тръпка събра заедно Тирин, Шевик и още три момчета. Без сами да знаят защо, те изключиха момичетата от техния план. Тирин беше намерил идеален затвор, точно под западното крило на учебния център. Под пода на коридора имаше ниша, образуваха от бетонните основи на сградата, които я обграждаха от три страни. От четвъртата страна, нишата можеше да се затвори с тежка каменна плоча. В нея имаше място само за един човек, който можеше да седи или да лежи. Вратата трябваше да се заключи и те откриха, че две подпори, опрени в отсрещната стена, можеха здраво да притиснат каменната плоча, така че отвътре тя да не може да се отмести.
— Ами светлина?
— Никаква светлина — каза Тирин. Той твореше убедено и властно, защото ясно виждаше всичко във въображението си. — В крепостта на Дрио с години са държали затворниците на тъмно.
— Въздухът вътре ще свърши — каза Шевик. — Тази плоча прилепва плътно. Трябва да пробием дупка в нея.
— Ще са ни нужни часове, за да пробием дупка в този камък, пък и кой ще остане вътре толкова дълго, че да му свърши въздуха! — Отвърна му цял хор доброволци.
Тирин ги погледна подигравателно.
— Вие сте откачени! Кой би искал да го заключат на такова място? Защо?
Идеята да направят затвор бе негова и тора му стигаше. Той не разбираше, че неговото въображение не е достатъчно за хората, които искаха сами да пробват; да влязат в килията; да се опитат да отворят непроницаемата врата.
— Искам да разбера какво е — каза Кадагв, едро, сериозно и високомерно дванайсетгодишно момче.
— Ами използвай въображението си! — каза Тирин с насмешка, но другите подкрепиха Кадагв. Шевик донесе бургия от работилницата и те пробиха два сантиметра дупка във „вратата“, на височината на главата. Работата им отне почти час, както предположи Тирин.
— Колко дълго искаш да останеш вътре, Кад? Един час?
— Вижте — отвърна Кадагв, — след като съм затворник, не мога аз да решавам това. Аз не съм свободен. Вие трябва да решите кога да ме пуснете.
— Това е вярно — каза Шевик, обезкуражен от логиката му.
— Не можеш да останеш твърде дълго, Кад, искам да влиза и аз! — обади се Гибеш, най-малкият от тях. Затворникът реши да не отговаря, а направо влезе в килията. Останалите сложиха плочата и ентусиазирано набиха подпорите. После се струпаха около отвора за въздух, за да видят затворника си, но тъй като отворът беше единственият източник на светлина, те не видяха нищо.
— Да не му изсмучете всичкия въздух!
— Духайте вътре!
— Хайде да се изпърдим през дупката!
— Колко ще го държим?
— Един час.
— Три минути.
— Пет години!
— До изгасяването на лампите има четири часа. Мисля, че са достатъчни.
— Искам и аз да вляза!
— Добре, ще те оставим вътре цяла нощ.
— Имах предвид утре.
След четири часа те вдигнаха подпорите и освободиха Кадагв. Той излезе, самоуверен и високомерен както при влизането си. Каза, че е гладен и че това не е било нищо особено — по-голямата част от времето прекарал в сън.
— Ще го направиш ли отново? — попита предизвикателно Тирин.
— Разбира се.
— Не, искам аз…
— Млъкни, Гиб. А сега, Кад, ще влезеш отново вътре, без да знаеш кога ще те освободим?
— Да.
— Без храна.
— Затворниците ги хранят — намеси се Шевик. — Това е най-странното в цялата работа.
Кадагв вдигна рамене. Изглеждаше непоносимо самоуверен.
— Сега — каза Шевик към двете по-малки момчета — ще отидете в кухнята и ще помолите за остатъци от вечерята. Вземете и бутилка с вода — допълни той и се обърна към Кадагв. — Ще ти дадем пяла чанта с храна и вода, за да можеш да останеш в дупката колкото искаш.
— Колкото вие искате — поправи го Кадагв.
— Добре, влизай! — строго каза Тирин. Високомерието на Кадагв събуди у него актьорската жилка. — Ти си затворник. Не говори, разбра ли? Обърни се и сложи ръце на главата си!
— Защо?
— Искаш да се откажеш ли?
Кадагв мрачно го погледна.
— Не можеш да задаваш въпроси, защото ще те набием и ги няма какво да направиш и няма кой да ти помогне. Можем да те ритнем в топките, а ти не можеш да ни отвърнеш, защото не си свободен. Решавай! Искаш ли да продължим?
— Да. Ударете ме, ако искате.
Тирин, Шевик и затворникът стояха около фенера, без да помръдват, втренчени един в друг сред солидните, мрачни основи на сградата.
— Не ми казвай какво да правя, долен използвач — каза Тирин и арогантно се усмихна. — Затвори си устата и влез в килията!
Кадагв се обърна, за да се подчини. Тирин го блъсна в гърба, той се просна на пода на дупката и изхълца от изненада или болка. После седна и започна да ближе пръста си, одраскан при падането в грубата стена. Шевик и Тирин не казаха нищо. Те стояха неподвижни, с безизразни лица, играейки ролята на надзиратели. Не те играеха ролята, вече тя ги управляваше. По-малките момчета се върнаха с малко хляб, пъпеши шише вода. Те оживено разговаряха, но странната тишина около килията ги накара да млъкнат. Те хвърлиха вътре водата и храната, вдигнаха плочата и я притиснаха здраво. Кадагв остана сам сред мрака. Останалите се събраха около фенера.
— Къде ще пикае? — прошепна Гибеш.
— В леглото — подигравателно отвърна Тирин.
— Ами другата работа? — попита Гибеш и изведнъж избухна в бурен смях.
— Защо ти е толкова смешно?
— Помислих си, че след като не вижда нищо… — започна Гибеш, но не можа да довърши, защото всички необяснимо започнаха да се смеят, докато останаха без дъх. Те добре знаеха, че заключеното момче чува техния смях.
Лампите в детското общежитие вече бяха угасени. Възрастните също спяха в техните общежития. Само
