отминало, че бъдещето не е реално, че няма промяна, няма надежда. Мислите, че Анарес е бъдещо, което не може да се достигне, както не може да се промени собственото ви минало. Така, че за вас не съществува нищо друго освен настоящето, Урас, богатото, стабилно, реално настояще, сегашният момент. И си мислите, че това е нещо, което може да се притежава! Мъничко му завиждате. Мислите, че е нещо, което бихте искали да имате. Но, знаете ли, то не е реално. Не е стабилно, не е солидно. Нищо не е вечно. Нещата се променят, и променят. Не можете да имате нищо… А най-малко от всичко можете да притежавате настоящето, освен ако не приемете заедно с него и миналото и бъдещето. Не само миналото, но и бъдещето. Не само бъдещето, но и миналото! Защото те са реални и само тяхната реалност може да направи реално и настоящето. Няма да можете да достигнете, нито дори да разберете Урас, ако не приемете реалността, суровата реалност на Анарес. Вие сте права: именно ние сме ключът към Урас. Само че, когато го казахте вие всъщност не си вярвахте. Виене вярвате в Анарес. Вие не вярвате и в мен, въпреки че аз съм в момента тук в тази стая пред вас. Моят народ беше прав, а аз сгреших. Ние не можем да дойдем при вас, защото вие няма да ни пуснете при себе си. Вие не вярвате в промяната, в еволюцията. Вие по-скоро ще ни унищожите, отколкото да признаете, че съществуваме; отколкото да признаете, че има надежда! Ние не можем да дойдем при вас. Можем само да чакаме вие да дойдете при нас.
Кенг седеше със замислено, объркано и учудено изражение.
— Не разбирам… Не мога да разбера — [прошепна тя. — Вие сте като хората от собственото ни минало, като старите идеалисти, пророците на свободата. И все пак не мога да ви разбера. Сякаш се опитвате да ми говорите за неща, които ще станат в бъдеще и все пак, както сам казахте, вие сте тук в момента, сега!… — Не бе изгубила проницателността си. След малко попита: — Тогава защо дойдохте при мен, Шевик?
— О, за да ви дам идеята. Теорията си. Да я спася от угрозата да стане собственост на Йотийците и да се превърне в доходоносна инвестиция или смъртоносно оръжие. Ако имате добрата воля да ми помогнете, най-простото нещо, което трябва да направите е да излъчите по предавателя уравненията. Да ги пратите на всички физици по всички страни в целия този свят, както и на Хейняните и на всички останали познати светове. При това колкото е възможно най-бързо. Ще го напраните ли?
— Разбира се! С огромно желание.
— Това са само няколко странички. Доказателствата и някои допълнителни разработки ще ми отнемат още малко време, но това може да се направи и по-късно. А и /фугите физици могат да работят върху тях, ако аз не успея.
— Но какво ще правите вие? Имате ли намерение да се върнете в Нио? Положението там сега е спокойно, бунтът е потушен, поне временно, но се опасявам, че Йотийското правителство ще се отнесе към вас като към един от подстрекателите на бунта. Разбира се винаги можете да отидете в Тува…
— Не. Не искам да оставам повече тук. Аз не съм алтруист! Искам да се върна у дома и вие можете да ми помогнете. Може би дори Йотийците ще искат да ме пратят вкъщи. Мисля, че за тях ще бъде доста удобно да изчезна, просто да престана да съществувам. Разбира се, могат да сметнат, че ще постигнат същото и като ме убият или като ме хвърлят в затвора доживот. А аз не искам да умирам още. Камо ли пък да умирам точно тук, в Ада. Къде ли отива душата ти, ако умреш в Ада?
Засмя се. Бе възвърнал спокойния си изискан маниер на говорене.
— Но смятам, че ще бъдат доволни, ако можете да ме изпратите вкъщи. Мъртвите анархисти се превръщат в мъченици, нали знаете, и остават живи още векове наред. Но отсъстващите лесно могат да бъдат забравени.
— А аз си мислех, че знам какво е „реализъм“ — усмихна се Кенг, но не съвсем спокойно.
— Как бихте могла да знаете какво е „реализъм“, след като не знаете какво е надежда!
— Не ни съдете прекалено строго, Шевик.
— Аз изобщо не ви съдя. Просто моля за вашата помощ, в замяна на която нямам нищо, което да ви предложа.
— Нищо? Вие наричате своята теория нищо?
Той се обърна и я погледна.
— Поставете я на едната страна на везните, а на другата сложете свободният дух дори само на един- единствен човек. Кое ще натежи повече според вас? Можете ли да кажете? Аз не.
Глава дванадесета
Анарес
— Искам да ви представя един проект — започна Бедап — от името на Инициативния Синдикат. Всички знаете, че през последните двайсетина декади поддържаме радио контакти с Урас…
— В пълно противоречие с препоръките на този съвет, както и на федерацията по Защитата, а и на болшинството от гласувалите по списъка!
— Да, така е — спокойно отвърна Бедап, оглеждайки говорещия отгоре до долу. Събранията на КПР не се провеждаха по установени парламентарни правила и процедури. Прекъсванията бяха понякога повече от самите изказвания. Да сравняваме това събрание с една умело ръководена конференция бе все едно да сравняваме мрежа от оголени нерви с електрическа инсталация. Системата от нервни окончания, обаче, функционира много по-добре от една електрическа инсталация, ако е поставена на точното си място — вътре в един жив организъм.
Бедап познаваше много добре всичките си стари в момента обаче беше нов, млад мъж, вероятно съвсем от скоро и случайно членуващ в КПР. Бедап великодушно го изгледа и продължи:
— Хайде да не предъвкваме пак старите спорове, а? Предлагам ви една нова тема за кавги. Получихме едно твърде интересно съобщение от някаква групичка от Урас. Бе излъчено на честотите, които използват Йотийците за връзка с нас, но не дойде в определеното за емисията време, а и сигналът бе доста слаб. Изглежда, е изпратено от една страна, която се нарича Бенбили, не от А-Йо. Групичката нарича себе си „Одонианска Общност“. Изглежда, че става въпрос за Одонианци от пост-Заселническия период, които са успели да оцелеят по някакъв начин сред примките и клопките от закони и управленски структури на Урас. Съобщението им бе адресирано към „Нашите братя на Анарес“. Можете да го прочетете в синдикалния бюлетин, интересно е. Питат дали ще им позволим да изпратят свои хора тук.
— Да пратят хора тук? Да пуснем Урасци на Анарес? Като шпиони?
— Не, като заселници.
— Искат второ Заселничество, това ли е, Бедап?
— Казват, че са преследвани от правителството и се надяват…
— Повторно Заселничество! Да пуснем тук всеки гаден собственик, който нарича себе си Одонианец?
Сега говореше опонентът, от който Бедап се страхуваше най-много — студена, интелигентна жена на име Рулаг. Тя бе най-умният му противник в съвета, вече от цяла година. Хвърли поглед към Шевик, който за пръв път присъстваше на заседание на съвета, за да му привлече вниманието върху нея. Някой бе казал на Бедап, че жената е инженер и той наистина бе открил в приказките й характерният за инженерите прагматизъм и опростеност на изразяването, съчетани е омразата, която всички занимаващи се с машини изпитваха към сложните и нестандартни неща.
Тя опонираше на всяко предложение на Инициативния Синдикат, включително и на правото му да съществува изобщо. Говореше точно и аргументирано и Бедап я уважавате за това. Понякога, когато говореше за силата на Урас и за опасността, която се криеше за Анарес, ако почне да преговаря с нея от позицията на слабия, Бедап й вярваше.
Имаше дори моменти, в които самият Бедап се питаше дали не бяха изтървали събитията от контрол, когато се събраха с Шевик през зимата на 168-ма и се заеха да измислят начин, но който физикът да се свърже с колегите си от Урас. Когато най-сетне успяха да установят радиовръзката, се оказа, че Урасците са много по-нетърпеливи да говорят и да обменят информация, отколкото те самите. Когато отпечатаха доклади за размяната на информация с Урас, на Анарес срещу тях се вдигна такава мощна вълна от опозиция, която изобщо не бяха очаквали. Хората и от двата свята им обръщаха много повече внимание, отколкото им бе необходимо, за да се чувстват спокойни. Когато врагът те прегръща ентусиазирано, а собствените ти братя жестоко те заклеймяват, не е никак трудно да почнеш да се съмняваш дали пък, в крайна сметка, не си се превърнал в предател.
— Предполагам, че ще дойдат с някой от товарните кораби — отговори Бедап. — Като добри Одонианци
