произвеждаха такъв огромен ефект, сякаш човекът ги съчиняваше в момента и те се изливаха направо от сърцето му дума по дума, бавно, мъчително, както водата в пустинята бавно и мъчително се надига от пясъка.
Рулаг слушаше с изправена глава и каменно изражение като човек, който се опитва да потисне силна болка. От другата страна на масата, точно срещу нея Шевик седеше с наведена глава. Човекът замълча и над стаята надвисна тежка тишина. Шевик вдигна глава и заговори:
— Вижте — започна той — трябва да припомним на самите себе си, че не сме дошли на Анарес, за да търсим сигурност, а да търсим свобода. Ако трябва всички да сме съгласни, всички да сме на едно мнение, всички да работим заедно, то тогава ние не сме нищо повече от една машина. Щом една личност не може да работи в солидарност със своите другари, негово задължение е да работи сам. Негово задължение и негово прано. Досега ние отричахме на хората това тяхно право. Повтаряхме си все по-често и по-често, че трябва да работим заедно с другите, и да приемаме мнението наложено ни от мнозинството. Но всяко наложено мнение е чиста тирания. Задължение и право на индивида е да не допуска да му налагат мнения, с които не е съгласен. Да бъде инициатор на собствените си постъпки. Да бъде отговорен. Само ако всеки от нас постъпва така, обществото ще живее, ще се променя, ще се адаптира и ще оцелее. Ние не сме поданици на Държава, крепяща се на закони, а членове на общество, създадено и крепящо се на революцията. Революцията е нашето задължение, нашата надежда за развитие. „Революцията е в самия човешки дух, или никъде другаде. Тя е за всички, или е нищо. Ако се гледа на нея като на нещо, което има край, то тогава тя никога няма да започне“. Ние не можем да спрем тук, сега. Трябва да продължим. Трябва да поемем риска.
Рулаг му отговори със също така тих, но леден глас:
— Нямаш право да замесваш всички ни в риска, който си готов да поемеш поради личните си подбуди.
— Никой, който няма намерение да стигне толкова далеч, колкото мен самия, няма право да ме спира — отвърна Шевик. За секунда погледите им се срещнаха. После и двамата сведоха очи.
— Рискът от отиването на Урас се поема единствено то този, който ще отиде и от никой друг — рече Бедап. — Това отиване няма да промени нищо от условията на Заселничеството и нищо в отношенията ни с Урас, освен, може би, че ще ни даде морално превъзходство над тях. Но аз не мисля, че в момента който и да е от нас е готов с решението на въпроса. Затова, за момента го оттеглям от разискванията, ако не възразявате.
Никой не възрази и двамата с Шевик напуснаха събранието.
— Трябва да се отбия в Института — каза Шевик, когато излязоха от сградата на КПР. — Сабул ми е изпратил една от нечетливите си бележчици, първата от години насам. Чудя се какво ли си е наумил?
— Аз пък се чудя какво си е наумила онази женска Рулаг! Тя има лично отношение към теб. Завижда ти предполагам. Няма да ви слагаме двамата един срещу друг на масата вече, ако искаме изобщо да стигнем до някъде. Макар, че и онзи, младичкият от Нортсетинг ще ни създаде доста главоболия. Болшинството управлява! Правото е на силата! Хм, смяташ ли, че ще проумеят какво всъщност им предлагаме, Шев? Или само насъскваме още повече опозицията срещу себе си?
— Може да се наложи наистина да изпратим някой на Урас и да докажем правотата си с действия щом думите не помагат.
— Може би. Стига само да не съм аз! Мога да посинея от викане и да си скъсам гласните струни да обяснявам правото ни да напуснем Анарес, но ако трябва да го направя… По дяволите, предпочитам да си прережа гърлото…
Шевик се засмя:
— Трябва да вървя. Ще си бъда вкъщи след около час. Ела да вечеряш с нас.
— Ще се срещнем в стаята.
Шевик се отправи надолу по улицата с широката си крачка, а Бедап остана в нерешителност пред входа на КПР. Беше слънчев, хладен, ветровит пролетен следобед. Улиците на Абиней бяха светли, препълнени с хора и жизненост. Бедап се чувстваше едновременно и въодушевен и унил. Всичко бе обещаващо и все пак незадоволително. Запъти се към общежитието на улица Пекиш, в което живееха сега Шевик и Таквер. Както и очакваше завари Таквер вкъщи с бебето.
Таквер бе направила два спонтанни аборта, преди да добие Пилун, която се роди малко късничко, когато вече не я очакваха, но бе посрещната с възторг. Бе се родила съвсем мъничка и дори сега, когато наближаваше две годинки, все още бе така слабичка, с тънички ръчички и краченца. Когато я вземеше в себе си Бедап винаги се страхуваше да не повреди това фино, крехко създание. Той много обичаше Пилун, бе очарован от тъмносивите й очи и напълно завладян от безкрайната й доверчивост. Но всеки път, когато я докоснеше, осъзнаваше, нещо, за което изобщо не бе мислил преди: магнетичното привличане на жестокостта; разбираше защо силният измъчва слабия. И затова — макар че не би могъл да каже защо точно „затова“ — той разбра още нещо, за което никога не бе мислил и което никога не го бе вълнувало дотогава: какво е да се почувстваш родител. Изпитваше невероятно удоволствие всеки път, когато малката Пилун го наричаше „тада“.
Седна на леглото под прозореца. Стаята бе сравнително голяма, с две легла. Подът бе покрит с килим, но нямаше никакви мебели освен леглата. Нито столове, нито маса или бюро, само един подвижен параван, който служеше за очертаване разрешеното за игра пространство на Пилун. Таквер бе издърпала широкото чекмедже под другото легло и сортираше разни книжа в него.
— Моля те, подръж за малко Пилун, скъпи Дап! — усмихна му се широко тя. — Всеки път щом ги подредя и най-късно до десет минути тя ги разпилява наново. Ще свърша след минутка.
— Не се притеснявай. Спокойно си върши работата. Не ми се говори. Просто искам да поседя малко. Ела при мен, Пилун. Върви, миличка, върви. Браво, добро момиче! Ела при тада Дап. Ха така, хванах те.
Пилун се намести доволно на коленете му и се зае да разглежда дланта му. Бедап се срамуваше заради ноктите си, които отдавна вече не гризеше, но от дългото гризане бяха останали деформирани. Отначало сви дланта си, за да ги скрие, после се почувства засрамен за това, че се срамува и отново разтвори длан. Пилун заудря с юмруче по нея.
— Стаята е много хубава — рече той. — С хубаво изложение. Тиха и спокойна.
— Да. Мълчи за момент, моля те. Броя тези неща.
След малко тя остави книжата и затвори чекмеджето.
— Готово! Съжалявам, че стана така, но бях обещала на Шевик да подредя страниците на статията му. Искаш ли едно питие?
Много от основните хранителни продукти все още се раздаваха на дажби, макар и доста по-големи, отколкото през последните пет години. Овощните градини в Нортрайзинг не бяха пострадали много от сушата, а и добивът от тях по-бързо възстанови нормалните си размери, отколкото този в районите със зърнени култури така, че още миналата година сушените плодове и плодовите сокове бяха махнати от списъка на продуктите, които се раздаваха само на строго ограничени дажби. Таквер държеше една бутилка сок върху перваза на прозореца. Наля в две доста безформени глинени чаши, които Садик бе направата в училище. Седна срещу Бедап и го погледна усмихнато.
— Е, как вървят нещата в КПР?
— Както обикновено. А как е рибната лаборатория?
Таквер сведе поглед към чашата си, загледана в отразеният в повърхността на течността слънчев лъч.
— Не знам. Мисля да напускам.
— Защо, Таквер?
— По-добре да напусна сама, отколкото да ме принудят… Проблемът е, че обичам работата си и я върша много добре. А това е единствената подобна работа в Абиней. Не мога обаче да бъде член от изследователски екип, който е решил, че не съм част от колектива.
— Притискат те, така ли?
— През пялото време — отвърна тя и хвърли бърз, крадлив поглед към вратата, сякаш за да се увери, че Шевик не е там и не я чува. — Някои от тях са направо непоносими. Е, нали знаеш как е. Няма смисъл да задълбаваме.
— Да, знам. Затова и се радвам, че те заварих сама. Виж, аз. Шев, Скован и Гезах, и останалите от нас,
