— Защото вие искате да сте сами. Възрастните двойки винаги искат да са сами.
— Нали и Пилун е там — отбеляза той.
— Пилун не се брои.
— Ти също.
Тя подсмръкна в опит да се усмихне.
Влязоха в осветената стая и Таквер видя бледото й, подпухнало от плача лице.
— Какво е станало?
В същото време Пилун, прекъсната тъкмо когато сучеше, рязко изтръгната от блаженството, започна да плаче. Като я чу, Садик също се разрида и за момент в стаята настъпи пълно объркване, в което всички плачеха или се опитваха да се утешават взаимно. Всичко свърши бързо и най-сетне настана мир и спокойствие. Пилун се кротна в скута на майка си, а Садик в скута на баща си.
Когато бебето най-после беше сложено да спи. Таквер се обърна към Садик с мекия си нежен глас.
— Кажи ми сега, какво има?
Самата Садик почти бе задрямала с глава върху рамото на Шевик. Той усети как тя се размърда и се накани да отговори. Погали я по косата, за да накара да замълчи и отговори вместо нея.
— Някои хора от училищния център не ни одобряват.
— Какво право имат да ни се бъркат в работата, дявол да го вземе? Кой им дава право изобщо да ни съдят?
— Шшшт. Всъщност не одобряват Синдиката.
— О, — възкликна Таквер, кратък, гърлен звук. После в опита си да закопчее копчето на туниката си го откъсна от мястото му. То остана в шепата й. Тя погледна надолу към него, после вдигна очи към Шевик и Садик.
— От колко време продължава това?
— Отдавна — отвърна Садик, без да вдига глава.
— С дни, с месеци, от началото на сезона?
— О, още по-отдавна. Но сега… Сега се отнасят много лошо с мен. Особено нощем. Терзол не ги спира. — Садик говореше като на сън, тихо и спокойно, сякаш това вече изобщо не я засягаше.
— И какво правят? — настоя Таквер, въпреки предупредителния поглед на Шевик.
— Ами, те… просто се държат гадно. Не ме пускат да играя с тях и такива неща. Тип, нали я знаеш, дето ми беше приятелка, тя идваше преди да си говорим, когато загасят лампите. Сега вече не идва. Сега Терзол е голямата сестра и пансиона, и тя… тя казва, „Шевик… Шевике…“
Той усети бурното напрежение в крехкото й телце. Намеси се:
— Тя казва, че Шевик е предател, а Садик е егоист… Нали знаеш какво казва тя, Таквер! — Очите му горяха. Таквер се приближи до тях и нежно погали дъщеря си по бузата.
— Да, знам — тихо рече, върна се обратно на другото легло и седна с лице към тях.
Бебето, завито в малкото си креватче в ъгъла, леко изхърка. Съседите от другата стая се върнаха от столовата, затвори се врата, някой отдолу от площада пожела някому лека нощ, някой от съседните прозорци му отговори. Голямото общежитие, с повече от двеста стаи, продължаваше собствения си живот. Както тяхното съществуване бе част от неговото, така й неговото съществуване бе част от тяхното, като част от едно цяло. Садик слезе от коленете на баща и седна на леглото близо до него. Черната й коса бе разрошена, немирни кичурчета висяха пред лицето й.
— Не исках да ви казвам, защото… — Гласът и звучеше тихичко, крехко. — Но става все по-лошо. Те един друг се насъскват и стават все по-груби.
— Тогава няма да се връщаш там — рече Шевик. Той сложи ръка върху рамото й, за да я притегли към себе си, но тя остана изправена.
— Ако отида и поговоря с тях… — започна Таквер.
— Няма никакъв смисъл. Не можеш да ги промениш.
— Но защо? Какво сме им сторили? — простена Таквер. Шевик не отговори. Той продължи да обгръща с ръка крехките й рамене и най-сетне тя се притисна към него и оброни тежко глава на рамото му.
— Има и други училищни центрове — рече той неуверено.
Таквер се изправи, очевидно не я свърташе на едно място, искаше да направи нещо. Но нямаше какво.
— Дай да ти сплета косата, Садик — рече тя тихо.
Среса и сплете косата на детето на плитки. Сложиха Садик да легне при бебето и придърпаха паравана. Садик почти щеше да се разплаче отново, когато ги целуна за лека нощ, но след половин час по равномерното й дишане разбраха, че е заспала.
Шевик седна на тяхното легло с бележника си и линийката за смятане в ръка.
— Подредих страниците на ръкописа ти днес — рече Таквер.
— Колко излязоха?
— Четиридесет и една. С приложението.
Той кимна. Таквер се изпрани, хвърли над паравана поглед към спящите деца, после върна и седна до него на ръба на леглото.
— Усещах, че нещо става. Но тя никога не спомена нищо. Все мълчи, същински стоик. Не мислех, че ще е чак толкова лошо. Мислех, че проблемите са само за нас, изобщо не подозирах, че могат да намесят и децата. — Говореше тихо, с горчивина. — Неприязънта към нас нараства все повече и повече… Мислиш ли, че ако смени училището това ще промени нещата?
— Не знам. Ако прекарва много време при нас, вероятно не.
— Не искаш да кажеш, че…
— Не, не. Просто ти съобщавам фактите. Ако продължим да даряваме детето си с родителските си грижи и любов, не можем да й спестим и това, което върви заедно с тях. Рискът от болката. Болката, която ние ще й причиним. Болката, която тя ще изпитва заради нас.
— Не е справедливо да тормозят нея за това, което правим ние. Тя е толкова добра, толкова сърдечна, чиста като изворна вода… — Таквер замълча, за да овладее внезапния порив на мъка. Изтри очите си и здраво стисна устни.
— Не заради това, което правим ние, а за това, което правя аз. — Той остави бележника си настрани. — Ти също страдаш, заради мен.
— Изобщо не ме интересува какво мислят другите.
— Ами на работата ти?
— Мога да се преместя.
— Но не и в този град. Или поне не в твоята специалност.
— Е, нима искаш да отида някъде другаде? В рибните лаборатории в Мир и Благоденствие винаги ще ме вземат. Но ти какво ще правиш? — Тя ядно го изгледа. — Ще останеш тук, така ли?
— Мога да дойда с теб. Скован и останалите вече доста сносно се оправят с Йотийския, ще могат да се справят с радиовръзките, а това в момента е единственото нещо, което правя в Синдиката. С физика мога да се занимавам също ролкова добре и в Мир и Благоденствие, както и тук. Но това няма да реши проблема, освен ако не напусна Синдиката, нали? Аз съм проблема. Аз съм този, който причинява нещастията.
— Мислиш ли, че в едно забутано градче като Мир и Благоденствие ще ги интересува с какво се занимаваш?
— Страхувам се, че да.
— Шев, с колко ли омраза си се сблъскал досега? И ти ли си мълчиш като Садик?
— И като теб също. Е, понякога. Миналото лято в Конкорд нещата бяха малко по-зле, отколкото ти разказах. Имаше хвърлени камъни и дори един доста сериозен сблъсък. Студентите, които ме помолиха да отида и да им изнеса лекциите, трябваше да се бият за мен. И те бяха готови да го направят, но аз се отказах и се върнах. Излагах ги на опасност. Е, студентите винаги са склонни да поемат рискове и опасности. В края на краищата, ние сами търсихме сблъсък, ние умишлено разбунихме хората. Много от тях са на наша страна. Но сега… сега започвам да се питам дали не излагам на опасност теб и децата. Така. Като оставам с вас.
— Разбира се, че ти самият не си застрашен — каза Таквер.
— Аз си го търсех. Но изобщо не ми мина през ума, че те ще пренесат племенната си неприязън и върху
