които прекарват по-голямата част от времето си в печатницата или в радиопредавателната кула, нямаме назначения така, че не се виждаме много с хора извън Инициативния Синдикат. Аз прекарвам доста време и в КПР, но това е друг въпрос. Аз очаквах да се натъкна на опозиция там, поради простата причина, че сам я създадох. А какъв е твоя проблем? Ти на какво се натъкна?
— На омраза — отвърна Таквер с плътния си, нежен глас. — Истинска омраза. Директорът на проекта изобщо не желае да разговаря повече с мен. Е, това не е голяма загуба. Той и бездруго си е дървеняк. Но някои от другите ме казаха какво мислят… Има една жена, не в лабораторията, тук в общежитието. Нали съм в кварталния комитет по хигиената и отидох да говоря за нещо с нея. Тя изобщо не ме изслуша. Направо се нахвърли отгоре ми. „Да не си посмяла да стъпиш в тази стая. Знам ви аз вас, мръсни предатели, гадни интелектуалци, егоисти…“ и тъй нататък, все в същия дух.
После ми тресна вратата под носа. Доста комична ситуация.
Таквер се засмя, но в очите й нямаше смях. Пилун, свита в ръцете на Бедап, я видя и също се усмихна. После се прозя.
— Да, комично беше, но, знаеш, малко се изплаших. Аз съм страхливка, Дап. Не обичам насилието. Не обичам дори неодобрението!
— Да, разбирам. Единствената сигурност, която имаме, е одобрението на съседа ни. Един архист може да наруши закона и да се надява, че ще се измъкне безнаказано, но ние не можем да „нарушим“ обичая. Той е в основата на съвместния ни живот с другите… Ние едва сега започваме да разбираме какво означава да си революционер, както се изрази Шев на събранието днес. Усещането не е много приятно.
— Някои ни разбират — каза Таквер оптимистично. — Вчера например срещнах една жена в омнибуса. Не помня вече откъде се познаваме, може би в някой от работните десятъци. Тя рече: „Сигурно е прекрасно да живееш с такъв велик учен, трябва да е страшно интересно!“ Да, така е, отвърнах аз. Ако не друго поне винаги има за какво да си поговорим… Пилун, не заспивай, бебчо! Шевик скоро ще си дойде и ще отидем в столовата. Подрусай я малко, Дап. Та, исках да ти кажа, че тя знаеше кой е Шев, но не ме укоряваше, нито ме мразеше. Просто се отнесе много мило и любезно с мен.
— Хората наистина го познават — рече Бедап. — Това е доста странно като се има предвид, че едва ли могат да разберат книгата му. Аз самия не мога да разбера всичко. Няколкостотин човека обаче я разбират напълно, така мисли той. Тия, студентите от областните институти, които се искали да им изнесе лекции за Едновременността. Аз самия мисля, че няколко дузини е по-близо до истината. И все пак хората го познават, усещат, че той е нещо, с което могат да се гордеят. Ако не друго, поне това ще остане като нещо полезно, направено от Синдиката. Това, че отпечатахме книгата на Шев. Това може да се окаже единственото умно нещо, което сме направили.
— О, стига! Трябва да сте имали тежък ден в КПР днес.
— Така беше наистина. Ще ми се да ти кажа нещо ободрително, Таквер, но не мога. Синдикатът се приближи опасно близо до един от основните предразсъдъци на това общество: страхът от чужденеца. Имаше един младеж днес, който открито ни заплаши с насилствена саморазправа. Е, вероятността за това е твърде нищожна, но ще се намерят и други да го подкрепят. А и тази Рулаг! Тая жена е дяволски опасен опонент!
— Знаеш ли коя е тя, Дап?
— Не. Коя е?
— Шев не ти ли е казвал? Е да, той никога не говори за нея. Тя е майката.
— Майката на Шев?
Таквер кимна.
— Заминала си, когато бил на две годинки. Останал при баща си. Това не е нещо необикновено, разби се. Но Шев не мисли така. Според него тава наранило чувствата му. Лишило и него и баща му от нещо твърде съществено. Той, разбира се, не нрави генерални заключения, че родителите трябва да стоят при децата си. Но мисля, че точно оттогава е останала у него натрапчивата идея за голямото значение на верността между хората.
— Това, което е странното — оживено заговори Бедап, съвсем забравил за Пилун, която вече дълбоко спеше в скута му — е нейното отношение към него! Днес просто си личеше, че точно него е чакала да дойде на събранието. Тя много добре знае, че той е душата на групата ни и ни мрази, заради него. Но защо? Чувство на вина? Нима Одонианското общество е паднало толкова низка, че да почнем да се ръководим от чувството си за вина?… Знаеш ли, сега като ми каза това, си мисля, че те двамата си приличат външно. Само дето у нея всичко е някак застинало, вкаменено, мъртво.
Вратата се отвори и Шевик и Садик влязоха в стаята.
Садик бе на десет години, висока и слаба, със стройни крачета и крехко, нежно тяло. След нея влезе Шевик и, в новата любопитна светлина на роднинската му връзка с Рулаг, Бедап го огледа така, както човек глада един стар приятел, който не е виждал много отдавна. Приятното му, загоряло от слънцето лице, пълно с живот, но с отпечатъка на всичките тежки и трудни години върху себе си. Имаше известна прилика с чертите на Рулаг, но в същото време приличаше и на лицата на много други Анаресци, на хората озарени от свободния дух и превърнали в свой дом този пуст, самотен свят.
А междувременно в стаята цареше оживление и атмосфера на дружеско веселие. Размениха се поздрави, разнесе се смях, нацупената Пилун бе предавана от ръка на ръка, за да й се порадват, бутилката също обиколи компанията, задаваха се въпроси, завърза се разговор. Първо Садик бе център на вниманието, защото тя бе членът на семейството, който всички виждаха най-малко. После дойде ред и на Шевик.
— Какво искаше дъртата Мазна Брада?
— В Института ли си ходил? — попита Таквер.
— Току-що идвам оттам. Сабул ми беше оставил бележка тази сутрин в Синдиката. — Шевик пресуши чашата със сока си и я остави на пода. За момент остана безмълвен, напълно безизразен. — Каза ми, че федерацията на физиците има една свободна бройка за постоянно назначение.
— Искаш да кажеш за теб? Там? В Института?
Той кимна.
— И Сабул ти го каза лично?
— Ще се опита да ти помогне — рече Бедап.
— Да, и аз така мисля. Ако не можеш да го изкорениш, култивирай го, така казвахме навремето в Нортсетинг за плевелите. — Шевик изведнъж спонтанно избухна в смях. — Не е ли смешно?
— Не е — отвърна Таквер. — Никак не е смешно. Отвратително е. Как си могъл дори да говориш с него? След всичките клевети, които разнесе по твой адрес, и след гнусните лъжи, че си откраднал „Принципите…“ от него, и след като скри от теб, че Урасците са ти присъдили онази награда? Забрави ли миналата година, когато изхвърли онези студенти, които настояваха да им водиш лекции, понеже си оказвал върху тях вредно „криптоавторитарно влияние“? Ти, авторитарен! Това бе гнусно и отвратително. Не можеш да му простиш такова нещо. Как можеш да се държиш любезно с човек като него?
— Е, Сабул не въплъщава в себе си цялото зло. Той му е просто говорителят.
— Знам, но той много харесва тази си роля на говорител. Този противен гадняр! Какво му каза?
— Увъртах, както би се изразила ти — отговори Шевик и отново се засмя. Таквер отново хвърли поглед към него, усети, че въпреки самообладанието му, вътре в себе си е силно напрегнат и развълнуван.
— Значи не си му отказал категорично?
— Казах му, че преди няколко години съм взел решение да не приемам постоянно назначение, докато мога да работя върху теоретичните си разработки. Тогава той ми отговори, че тъй като назначението е за напълно автономна и самостоятелна работа, ще имам достатъчно, за да се занимавам паралелно и с теоретичните си изследвания. Каза още, че целта на назначаването ми на това място била — цитирам дословно — „да се подпомогне достъпът ти до експерименталното оборудване в лабораториите на Института, както и до стандартните канали за публикуване на научни трудове“. Имаше предвид отдела по печата и радиоразпръскването в КПР.
— Но това значи, че ти победи — радостно го изгледа Таквер. — Ти победи. Те ще отпечатат всичко, което напишеш. Нали точно това искаше преди пет години, когато се върнахме тук. Стените са съборени.
— Зад стените обаче има други стени — отбеляза Бедап.
— Да, ако приема назначението това може да се приеме за успех, от една страна. Сабул всъщност ми
