предлага… да ме легализира. Да ме направи официален. За да може да ме отдели от Инициативния Синдикат. Не ти ли се струва, че точно това се крие зад предложението му, Дап?
— Разбира се — отвърна Бедап с мрачно изражение. — Разделяй и владей!
— Но нали, ако върнат Шевик в Института и публикуват това, което напише в КПР, това е все едно, че дават мълчаливото си одобрение на Синдиката?
— На много хора може, и им изглежда така — рече Шевик.
— Не — каза Бедап. — На всички ще бъде разяснено, че великият физик е бил подведен от тази омразна група. Интелектуалците лесно се забъркват в такива каши, защото главите им са пълни с несвързани неща като време, пространство, материя, все неща, които нямат нищо общо с реалността и по този начин лесно биват подвеждани от злонамерени елементи на обществото. Но здравите сили, добрите Одонианци в Института мъдро са му показали собствените му грешки и той се е завърнал в правия път. И така той напуска Инициативния Синдикат и се покайва за грешките си, което моментално се разтръбява из всички краища на Анарес и Урас.
— Аз няма да напусна синдиката, Бедап.
Бедап вдигна глава и го изгледа замислено.
— Знам, че няма да го направиш, Шев.
— Е, добре. Хайде на вечеря. Стомахът ми стърже от глад. Чуй го как стърже, Пилун, чуй само. Рръърр, рръърр! Чуваш ли?
— Ап! — изписка Пилун със заповеден тон и протегна ръце към него. Шевик се наведе, взе я и я качи на конче, върху раменете си.
Отидоха в столовата на улица Пекиш. Изчакаха отвън да се открие свободно място за Бедап, за да може и той да влезе да се нахрани тук. Регистрирането му тук автоматично изтриваше регистрацията му в столовата, където се хранеше обикновено. Системата се контролираше от компютър и хващаше столовата мрежа в целия град. Това бе един от високо механизираните „хомеостатични процеси“, с който много се гордеели ранните заселници, но който сега се използваше единствено в Абиней. Както и по-простите системи, използвани другаде и тази не бе напълно безупречна. Понякога се получаваше разминаване, някоя порция се намаляваше, друга се увеличаваше, но грешките не бяха нито големи, нито съществени. Много рядко някой се отписваше от столовата на Пекиш, защото тя бе всеизвестна като най-добрата в цял Абиней, с традиционно добри готвачи. Най-после се освободи едно място и те влязоха. Двама млади хора, които Бедап бегло познаваше като съседи на Шевик и Таквер в общежитието, седнаха да се хранят на тяхната маса. Хапнаха добре и добре си побъбриха, но от време на време Бедап изпитваше усещането, че са отделени от другите, че са обгърнати от кръг на мълчание.
— Не знам какво ли още ще им хрумне на Урасците — рече Бедап и макар, че говореше съвсем спокойно, с раздразнение откри, че е понижил гласа си. — Поискаха да дойдат тук, после поискаха Шев да отиде там. Какво ли ще измислят пък сега?
— Не знаех, че са поискали Шев да отиде там — повдигна въпросително вежди Таквер.
— Как да не знаеш — рече Шевик. — Не помниш ли, че още когато ми казаха, че са ми дали наградата Сео Оен, попитаха мога ли да отида? За да си получа парите, които вървят с нея! — Усмихна се. Дори и да имаше кръг на мълчание около тях, това изобщо не го притесняваше. Той бе свикнал със самотата.
— Това го знам, но просто не съм мислила за това като за нещо осъществимо. Ти от доста време говориш, че ще предложиш на КПР да изпратим човек на Урас, просто за да ги шокираш.
— Точно това и направихме този следобед. Дап ме накара да го предложа.
— Е, шокирани ли бяха?
— Косите им щръкнаха, а очите изскочиха…
Таквер се засмя. Пилун седеше на висок стол до Шевик, дъвчеше парче хляб и бръщолевеше по детински някаква мелодия.
— О матари батари — изпя тя.
— … абъри бабъри бабъри даб! — бързо изрече Шевик, влизайки в тон с нея. Разговорът на възрастните продължи съвсем непринудени и с чести прекъсвания от страна на детето. Бедап нямаше нищо против, той отдавна бе разбрал, че трябва да приеме Шевик такъв какъвто е, с всичките му странности. Най-мълчалива от всички беше Садик.
Бедап остана с тях още час след вечерята в уютната им стаичка в общежитието. Когато стана да си върви, предложи да изпрати Садик до пансиона, който и без друго беше в неговата посока. Тук се случи едно от тези неща, или по-скоро сигнали, които оставаха неразбираеми за външни на семейството хора. Всичко, което успя да разбере бе само това, че без много шум или каквото и да е обсъждане на въпроса, Шевик също тръгна с тях. Таквер трябваше да отиде да нахрани Пилун, която ревеше все по-силно и по- силно. Тя целуна Бедап и той заедно с Шевик и Садик тръгнаха. Улисани в разговор двамата възрастни подминаха пансиона. Когато се обърнаха видяха, че Садик безмълвно и неподвижно стои пред вратата. Лицето й бе напълно безизразно под светлината на уличната лампа. Шевик се върна при нея.
— Какво има, Садик?
— Шевик, мога ли да остана в стаята тази нощ? — попита детето.
— Разбира се. Но какво има?
Деликатното, издължено лице на Садик потрепна за миг, готово да се разпадне.
— В пансиона никой не ме обича — каза тя, гласът и бе леко напрегнат, но все така дълбок и нежен.
— Не те обичат? Какво искаш да кажеш?
Още не се бяха докоснали. Тя събра кураж и отчаяно заговори:
— Защото не харесват… не харесват Синдиката, и Бедап, и… и теб. Те казват… По-голямата сестра в стаята… тя казва, че ти… че ний всички сме пр… казва, че сме предатели. — Изрекло думата, детето потръпна сякаш простреляно. Шевик я притисна до себе си. Тя се бе вкопчила в него с всички сили и се раздираше от ридания. Бе твърде пораснала, твърде висока, за да я вземе на ръце. Остана така, притискайки я към себе си и нежна я погали по главата. Вдигна поглед над косата й към Бедап. Собствените му очи бяха пълни със сълзи.
— Всичко е наред, Дап — рече той. — Ти върви.
Бедап нямаше какво друго да стори, освен да ги остави там. Мъжът и детето, прегърнати в единствената интимност, която той не можеше да сподели с тях — дълбоката, тежка интимност на болката. Тръгна си без чувство на облекчение или успокоение, почувства се по-скоро излишен. „Вече съм на трийсет и девет“, мислеше си той, докато вървеше към общежитието си, където живееше в пълна независимост. „Не след дълго ще стана на четирийсет. И какво съм направил? Какво изобщо правих досега? Нищо. Натрапвах се. Натрапвах се в живота на другите, защото нямам свой собствен. Така и не намерих време. А сега времето ще ме връхлети ненадейно някой ден и никога няма да мога да имам… това“. Той погледна назад, надолу по дългата, тиха улица, където лампата на пресечката хвърляше малка локвичка светлина във ветровитата нощ, но или се бе отдалечил много, за да може да види бащата и дъщерята, или пък те си бяха заминали. Не можеше да изрази с думи това, което бе имал предвид под „това“ и, все пак, чувстваше, че много добре го разбира. Чувстваше, че всичката останала му надежда е именно в това прозрение и, че трябва да промени начина си на живот, ако иска да оцелее.
Когато Садик се успокои достатъчно, че да я откъсне от себе си, той я сложи да седне на стъпалата пред пансиона и влезе вътре да предупреди нощният възпитател, че детето ще остане при родителите си тази нощ. Възпитателят се държа доста хладно с него. Възрастните, които работеха в детските пансиони проявяваха естествена склонност на неодобрение към такъв род преспивания на децата при родителите си, понеже ги намираха за невъзпитателни. Шевик си каза, че вероятно греши, но имаше чувството, че в отношението на възпитателя към него имаше нещо повече от гореспоменатото неодобрение. Залите в училищния център бяха ярко осветени, кънтящи от детски гласове, упражнения по музика, тропот на бягащи крачета. Всичките звуци, аромати, сенки, спомени от детството в момента нахлуха в съзнанието на Шевик. С тях се върнаха и страховете. Човек винаги забравя за страховете от детството си.
Излезе навън, прегърна Садик и двама се запътиха към къщи. Садик остана мълчалива през цялото време. Едва когато стигнаха пред входа на общежитието се обърна към Шевик.
— Знам, че двамата с Таквер не искате да оставам през нощта в стаята ви.
— Откъде ти хрумна такова нещо?
