ще пристигнат на стоп. Разбира се, ако правителството им, или Съвета на Световните Правителства изобщо ги пуснат. А ще ги пуснат ли те наистина? Ще направят ли архистите услуга на анархистите? Това е, което ми се ще да разбера. Ако поканим само една малка група, шест-седем човека — какво може да ни навреди това?
— О, свещено любопитство! — намеси се Рулаг. — Бихме знаели каква точно е опасността, ако бяхме по-добре запознати с Урас. Сега за нас, обаче, най-голямата опасност е в самия ни опит да открием къде е скрита опасността. — Тя се изправи, за да подскаже, че има намерение да говори още. Бедап потръпна и хвърли поглед към Шевик, който се намираше до него.
— Триона много да внимаваш с тази — прошепна му. Шевик не отговори, но той по принцип се държеше резервирано и мълчеше на събранията, освен ако нещо не го развълнуваше силно. В такива случаи той се проявяваше като изненадващо добър оратор. Седеше свел поглед към ръцете си. Когато Рулаг заговори, Бедап забеляза, че макар да се обръщаше към него тя всъщност гледаше към Шевик.
— Вашият Инициативен Синдикат — натърти на притежателното местоимение тя — построи предавател, започна да си разменя съобщения с Урас и после да публикува тези съобщения тук. Вие извършихте всичко това, пренебрегвайки съвета на болшинството от КПР, както и нарастващите протести на цялото братство. Досега не са взети никакви репресивни мерки срещу вашето оборудване или срещу вас самите, предимно защото, в което съм твърдо убедена, ние Одонианците напълно сме отвикнали дори от самата идея, че някой може да извършва дела, застрашаващи другите, дори и след като е бил посъветван да не го прави и сам вижда протестите на обществото. Това е един изключително рядък случай. Всъщност, вие сте първите от нас, които започват да се държат по начин, който архистките критици на Одонианството предрекоха, че е нормален за общество без закони: с пълна безотговорност към общественото благополучие. Няма да се спирам отново на вредата, която вече сте нанесли като сте предали ценна научна информация в ръцете на един могъщ враг и по този начин сте изложили на опасност собственото си общество. Но сега, когато вече сме се примирили с първото, ние ни предлагате да извършим едно много по-тежко престъпление. Какво е разликата, ще попитате, между това да говорим с Урасците по радиото и това да поговорим с някои от тях тук на Анарес? Каква е разликата ли? Каква е разликата между една затворена врата и една отворена? Да отворим вратата! това искате вие от Нас. Да отворим вратата и да приветстваме Урасците с добре дошли! Шест или седем псевдо-Одонианци с първия товарен полет. А със следващия — хоп! Шест-седем Йотийски собственици, които хубавичко да ни огледат, за да преценят как най-добре да ни поделят като собственост между държавите на Урас. А после няма да идват с товарни кораби. После ще пристигнат шест или седемстотин бойни кораби с въоръжени до зъби войници. И това ще бъде краят на Анарес, краят на Обещанието. Нашата надежда от сто и седемдесет години насам лежи именно в условията на Заселничеството: Никакви Урасци вън от кораба, освен самите Заселници, тогава, и сега и вовеки веков. Никакъв контакт с тях. Да захвърлим този принцип сега означава да кажем на тираните, които победихме някога: Експериментът се провали! Елате и ни поробете отново!
— Нищо подобно — веднага реагира Бедап. — Изявлението ни е точно обратното: Експериментът успя! Вече сме достатъчно силни, за да се изправим срещу вас като равни.
Дискусията продължи в същия дух на прекъсвания и надвикване. Скоро приключи. Както обикновено нещата не бяха подложени на гласуване. Почти всички присъстващи настояваха за строго придържане към условията на Заселничеството.
— Е добре — рече Бедап, веднага след като това стана ясно. — Приемам това за решено. Никой няма да дойде на борда на „Кю форт“ или „Майндфул“. По въпроса дали да пуснем Урасци на Анарес, синдикатът строго ще се придържа към общественото мнение. Поискахме съвета ви и го получихме. Ще постъпим както искате. Има обаче един друг аспект на същия въпрос. Шевик?
— Ами, защо да не обсъдим въпроса — каза Шевик — за изпращането на Анаресец в Урас.
Изявлението му бе посрещнато с бурен взрив от викове. Без да повишава тон Шевик твърдо продължи.
— Така няма да бъде заплашен живота на хората в Анарес, както и ще се избегне всякаква заплаха за цялото ни общество. Това е въпрос на правата на индивида, на свободата на личността. Условията на Заселничеството не го забраняват. Да го забраним сега би било проява на авторитарно отношение от страна на КПР, погазване свободата на Одонианската личност и правото й по своя инициатива да предприема действия, които не застрашават останалите членове на обществото.
Рулаг се изправи отново, леко усмихната.
— Всеки може да си тръгне от Анарес — рече тя. Светлите й очи се стрелкаха от Бедап към Шевик и обратно. — Може да отиде където си иска, ако корабите на собствениците го приемат на борда си. Но не може да се върне обратно.
— Кой казва, че не може — настоя Бедап.
— Заключителните положения в условията на Заселничеството. „Никой от космическите кораби не се допуска зад границите на аеродрума на Анарес“.
— Е, добре, ама това със сигурност е било писано за Урасците, а не за Анаресците — намеси се един от старите опоненти на Бедап, който се казваше Фердас. Бърборкото много обичаше да си натиска веслото, независимо, че то можеше да отклони лодката от желания от него курс.
— Всеки, който идва от Урас е Урасец — отсече Рулаг.
— Стига сте формализирали! За какво е цялото това заяждане? — попита спокойно една едра жена, Трепил.
— Заяждане ли? — извика новият член на съвета; младежът имаше дълбок, плътен глас и говореше с Нортрайзингски акцент. — Щом не обичате заяждането, чуйте тогава това. Ако тук има хора, които не обичат Анарес — да си вървят! Аз ще им помогна. На ръце ще ги отнеса до космодрума. Дори ще ги сритам отзад, за да им дам начална скорост! Но ако се опитат да се промъкнат обратно, ние ще ги чакаме! Добре ще ги посрещнем още там, на пистата! Ние, истинските Одонианци. И няма да ни видят да им се усмихваме и да ги поздравяваме с добре дошли братя. Ще има да си събират зъбите и съдраните задници! Разбрахте ли? Ясно ли се изразих?
— Не, не се изрази ясно — рече Бедап. — Изрази се само просташки. Все едно си пръднал. Ясното изразяване е функция на мисловния процес. Би трябвало да прочетеш малко по-задълбочено Одо, преди да решиш да се изказваш тук.
— Ти не си достоен да произнасяш името на Одо! — изкрещя младежът. — Вие сте предатели, ти и целият ви синдикат! Навсякъде из Анарес има хора, които ви наблюдават. Мислите, че не знаем, че Шевик е бил поканен да отиде в Урас и да продаде Анареската наука на собствениците? Мислите, че не знаем, че всички вие гадни сополанковци горите от желание да отидете в Урас, да се заровите в пари и да се оставите на собствениците да ви потупват по превитите гърбове? Можете да си вървите! Тъкмо ще се отървем от вас. Но ако се опитате да се върнете тук, ще бъдете посрещнати от Справедливостта!
Бе скочил на крака и надвесен през масата крещеше право в лицето на Бедап. Бедап вдигна очи към него и спокойно запита:
— Нямаш предвид всъщност справедливост, напи? Имаш предвид наказание. Мислиш ли, че двете са едно и също нещо?
— Той има предвид насилие — каза Рулаг. — И ако наистина има насилие, то вие ще сте тези, които са го предизвикали. Вие и вашият синдикат. И ще сте си го заслужили.
Намеси се един дребен мъж на средна възраст, който седеше до Трепил. Отначало заговори толкова тихо, с охриптял от „прашната кашлица“ глас, че само някои от тях можеха да го чуят. Той бе делегат- наблюдател от някакъв миньорски синдикат в Югозапад и от него не се очакваше да взима отношение по въпроса.
— … което човек заслужава — казваше той. — Защото всеки от нас заслужава всичко, всичкият лукс, който някога е бил трупан в гробниците на древните Крале, и същевременно, всеки от нас не заслужава нищо, дори коричка хляб да утоли глада си. Не сме ли яли, докато други са умирали от глад? Нима ще ни накажете за това? Или ще ни възнаградите за добродетелта, че сме умирали от глад, докато други са яли? Никой не заслужава наказание, на никого не се полага възнаграждение. Освободете ума си от идеята за това какво ви се полага, от идеята за това какво сте заслужили и едва тогава ще придобиете способността да мислите.
Това разбира се бяха думи на Одо, от „Писма от Затвора“, но произнесени от този слаб, хрипкав глас
