теб. Мога да приема опасността за себе си, но не мога да приема да се забъркваш и ти.
— Какъв алтруист!
— Може и така да е. Но не мога да се променя. Чувствам се отговорен за теб. Така. Без мен ти би могла да отидеш където си поискаш, да останеш и тук. Ти помагаш на Синдиката, но истинската причина за омразата им към теб е твоята преданост и лоялност към мен. Аз съм символът. Така че за мен… Аз съм този, който няма къде да отиде.
— Замини за Урас — рече Таквер. Гласът й бе толкова рязък и остър, че Шевик се дръпна назад сякаш го бе зашлевила през лицето.
Не го погледна в очите, но повтори вече по-меко:
— Замини, за Урас… Защо не? Там те искат. А тук — не. Може би, когато заминеш, те ще започнат да разбират какво са изгубили… А и ти искаш да отидеш. Разбрах това тази вечер. Никога преди не бях мислила за това, но тази вечер в столовата, когато говорехме за наградата ти, го разбрах. Разбрах го по начина, по който се смееше.
— Нямам нужда от награди и отплати!
— Така е, но имаш нужда от правилно оценяване на труда ти. Имаш нужда свободно и открито да говориш за това, което искаш. Имаш нужда от студенти, сред които да няма доносници на Сабул. Виж, ти и Дал все говорите за това как ще стреснете КПР с предложението си някой да замине за Урас и настоявате за изконното право на индивида за избор и себеизява. Но ако само си приказвате за това, а никой не замине, вие само ще налеете вода в тяхната воденица. Ще затвърдите позициите им. Ще докажете, че традицията е ненарушима. Сега, когато вече сте го заявили открито пред КПР, някой ще трябва да замине. Това трябва да бъдеш ти. Те са те поканили, имаш основателна причина да заминеш. Иди и си вземи наградата… и парите, които са приготвили за теб — довърши тя с внезапен искрен смях.
— Таквер, аз не искам да ходя на Урас!
— Напротив, искаш. И го знаеш много добре. Макар че не съм сигурна, че знам защо.
— Е, разбира се, бих искал да се срещна с някои от техните физици… И да видя лабораториите в Ю Ун, където извършват опити със светлината. — Изведнъж придоби някак засрамено изражение.
— Имащ пълното право да го направиш — с яростна решимост отсече Таквер. — Щом това е част от твоята работи, ти си длъжен да го направиш.
— Това ще помогне да продължим Революцията — и от двете страни — нали така? — рече той. — Толкова шантава идея!
Като в пиесата на Тирин, само че наопаки. Аз ще отида, за да покваря архистите. Е, така поне ще им докажем, че Анарес съществува. Те говорят с нас по радиото, но не мисля, че наистина ни вярват. Не мисля, че вярват какви сме наистина.
— Ако повярват, може и да се изплашат. Ако ги убедиш, че съществуваме такива, каквито сме, те могат да дойдат и да вдигнат цялата ни планета във въздуха.
— Не мисля така. Мога да успея да направя малка революция в представите им за физиката, но не и в общественото им мнение. Тук, именно тук, мога да повлияя на обществото, макар че никой не обръща внимание на физичните ми теории. Ти си напълно права. Щом веднъж сме казали, че ще го направим, просто сме длъжни да го направим. — Замълча за момент. — Чудя се с каква ли физика се занимават другите раси.
— Кои други раси?
— Чужденците. Хората от Хейн и останалите слънчеви системи. На Урас има две посолства на чужди светове. На Хейн и Тера. Хейняните са изобретили междузвездните космически кораби, които Урасците използват сега. Предполагам, че ще ги дадат и на нас, стига само да поискаме. Това една крайно интересна възможност… — Не довърши.
След още една продължителна пауза той се обърна към нея и й каза със съвсем променен, саркастичен тон:
— А какво ще правиш ти, докато аз съм на гости на собствениците?
— Ще отида на крайбрежието на Соруба, заедно с децата и там ще заживея мирно и тихо като техник в рибните лаборатории. Докато се върнеш.
— Докато се върна? Кой знае дали ще мога да се върна? Тя впи поглед право в очите му.
— Какво би ти попречило да се върнеш?
— Може би самите Урасци. Те могат да ме задържат. Никой там не е свободен да идва и да си тръгва, когато си поиска. А може собствения ми народ да го направи. Може да не ми позволят да кацна обратно на Анарес. Днес някои от тях и КПР намекнаха точно за такава възможност. Едната беше Рулаг.
— Да, напълно в неин стил. Тя само това знае — вечно да бъде против. Против възможността за връщане вкъщи.
— Това е съвсем вярно. Тя си е такава — рече той и се облегна назад, загледан в Таквер с любов. — Но, за съжаление, Рулаг не е единствената. Твърде много хора смятат, че който отиде на Урас и се опита да се върне с просто предател и шпионин.
— И какво биха могли да направят наистина?
— Ами, ако успеят да убедят Отбраната, че съществува реална опасност, могат и да свалят кораба с ракета.
— Нима в Отбраната са толкова наивни?
— Не мисля. Но дори и Отбраната да не се намеси, всеки друг би могъл да направи саморъчен експлозив и да взриви кораба на земята. Или, най-вероятно, да ме нападнат веднага щом изляза от кораба. Смятам, че това е твърде възможно. Трябва да включа тази възможност като вероятен край на програмата ми за туристическа обиколка из забележителните местности на Урас.
— Струва ли си тогава да… да поемеш този риск?
За момент замълча, зареял поглед в празното пространство.
— Да — отвърна — донякъде. Ако мога да завърши Теорията си там и да я дам на тях, и на нас, а и на всички останали светове, нали разбираш? Е тогава си струва, за мен. Тук съм затворен зад стените. Притиснат съм отвсякъде. Трудно е да работиш, без да можеш да правиш опити, без нужната експериментална лаборатория, без колеги, без приятели, без студенти. А дори и когато свърша работата, те не я искат. Или пък, ако я искат, като Сабул, искат и да си мълча и да кротувам в замяна на тяхното одобрение… Ще използват трудовете ми едва след като умра. Винаги става така. Но защо трябва да давам труда на живота си на някакъв си Сабул, на всичките Сабуловпи, на цялата дребнава, подла и егоистична малка планета? Искам да дам труда си на всички. Това, върху което работя, е прекалено голямо. То трябва да се даде на всички. Няма да се изчерпи!
— Добре тогава — рече Таквер — значи си заслужава.
— Заслужава какво?
— Заслужава си риска. Рискът, че може да не се върнеш обратно.
— Може да не се върна обратно — повтори той. Вдигна очи и погледна Таквер със странен, напрегнат и все пак празен поглед.
— Мисля, че има много повече хора на наша страна, на страната на Синдиката, отколкото си даваме сметка. Просто не сме постигнали нещо съществено досега, не сме направили много. Не сме направили нещо, което да ги обедини, да ги сплоти. Не сме поели никакъв риск. Ако ти поемеш риска, мисля, че те открито ще застанат зад теб. Ако им отвориш вратата, те ще вдъхнат свежия въздух, ще вдъхнат свободата.
— И ще се втурнат един през друг да затръшнат същата тази врата…
— Ако го направят, толкова по-зле за тях самите. Синдикатът ще може да те зашити, когато кацнеш с кораба. А после, ако те все още са така враждебни и пълни с омраза, ще ги пратим да вървят по дяволите. Каква е ползата от анархистично общество, което се страхува от анархисти? Ще отидем да живеем в Лоунсъм, или в Апър Седеп, или в Атърмоуст, ще заживеем сами високо горе в планините, ако трябва. Там има достатъчно място. Ще има хора, които ще ни последват. Ще създадем нова комуна. Ако нашето общество се е превърнало в политизирано и жадно за власт общество, тогава ние ще се махнем, ще отидем и ще създадем един нов Анарес от руините на стария Анарес, едно ново начало. Как ти се струва това?
— Прекрасно — отвърна той. — Прекрасно, скъпа. Но да знаеш, че няма да замина за Урас.
— О, напротив! — рече Таквер. — Ще заминеш и ще се върнеш. — Очите й се бяха смекчили, бяха
