— Значи, това е твое лично желание? Твоя собствена инициатива?
— Изцяло.
— И добре разбираш, че това може да се окаже опасно? — Да.
— Нещата са… нещата са малко извън контрол на Анарес. Точно това ми казаха приятелите ми по радиото. Това беше и нашата цел, на синдиката, чрез моето пътуване до Урас да пораздрусаме нещата, да поразбудим духовете, да нарушим някои навици, да накараме хората да си зададат някои въпроси. Да се държим като анархисти! Целият този процес е продължавал, докато ме нямаше. Така, че, нали разбираш, никой не знае със сигурност какво може да се случи оттук нататък. Ако слезеш долу с мен, нещата още повече ще се усложнят. Не мога да ги насилвам чак толкова. Не мога да те представя като официален представител на някакво чуждо правителство. Това няма да се приеме добре на Анарес.
— Много добре разбирам това.
— Веднъж щом стъпиш там, веднъж щом преминеш отвъд стената заедно с мен, ти вече ставаш един от нас. Ние сме отговорни за теб и ти си отговорен за нас. Ставаш Анаресец и имаш равни права на всички останали. Но не мисля, че тези права могат да гарантират сигурността на когото и да било. Свободата никога не гарантира пълна сигурност. — Обходи с поглед спокойната, подредена стая, с нейната семпла мебелировка и уютно излъчване. После върна погледа си отново на Кето. — Ще откриеш, че там човек може да се чувства много, много самотен.
— Моят народ е много древен — рече Кето. — Цивилизацията ни е много стара. Отпреди хиляди хилядолетия. Имаме исторически данни за стотици от тези хилядолетия. Минали сме през всичко, опитали сме от всичко. Анархизмът също, както и всичко останало. Но аз за себе си не съм. Казват, че под никое слънце няма нищо ново. Но ако животът на всеки от нас, животът не всеки един не е нещо ново, тогава защо изобщо се раждаме?
— Ние сме деца на времето — изрече Шевик на Правски. По-младият го погледна за момент после бавно повтори думите на Йотийски:
— Ние сме деца на времето.
— Много добре — засмя се Шевик. — Много добре, братко! Свържи се тогава с Анарес по радиото… Първо със Синдиката… Казах на Кенг, на посланика, че нямам какво да предложа в замяна на това, което нейните хора и вие направихте за мен. Е, може би все пак мога да дам нещо в замяна. Една идея, едно обещание, един риск…
— Ще говоря с командира — отвърна Кето. Гласът му бе спокоен и мрачен както винаги, но този път в него се долавяше нотка на леко вълнение, или надежда.
Късно същата вечер, Шевик седеше в градината на кораба. Осветлението беше загасено и помещението бе огряно единствено от блещукащите звезди. Въздухът бе доста студен. Цвете от далечен, незнаен свят бе разцъфнало сред тъмните листа и пръскаше аромата си с кротка, морна сладост, сякаш за да привлече незнайна нощна пеперуда от загадъчна планета, отдалечена на милиони светлинни години, обикаляща в орбита около чуждо слънце. Слънчевата светлина е различна на различните светове, но тъмнината е една и съща навсякъде. Шевик стоеше изправен пред илюминатора, загледан в тъмната половина на Анарес, в черния полумесец, закриващ половината от звездите в небосклона. Чудеше се дали Таквер ще бъда там долу, на аеродрума. При последния им разговор с Бедап, тя още не беше пристигнала в Абиней от Мир и Благоденствие, така че той остави на Бедап да обмисли и да реши дали ще е разумно за нея да идва с посрещачите.
— Нали не си мислиш, че бих могъл да я спра, ако сметна, че не трябва да идва? — бе го попитал Бедап.
Чудеше се също и с какво ли е тръгнала да пътува от крайбрежието на Соруба. Надяваше се да е тръгнала с дирижабъла, ако е взела и момичетата. Пътуването с влак бе доста тежко за деца. Все още помнеше неприятното дълго пътуване с влак от Чакар до Абиней през 168-ма, когато Садик цели три дни лежа болна.
Вратата към градината се отвори и нахлулата отвън светлина леко разпръсна тъмнината. Командирът на „Девънънт“ надникна вътре и извика името му. Той се обади в отговор. Командирът влезе вътре следван от Кето.
— От наземната контролна кула ни изпратиха разрешението за кацане — оповести командирът. Беше нисък, набит Теранец, хладен и делови. — Ако сте готов, можем да започнем операцията по спускането ви.
— Да, готов съм.
Командирът кимна с глава и излезе. Кето се приближи и застана до Шевик пред илюминатора.
— Наистина ли си убеден, че искаш да ме последваш отвъд стената? За мен е по-лесно. Каквото и да се случи аз поне се връщам вкъщи. А ти напускаш дома си. „Истинското пътуване е завръщането…“
— Аз се надявам да се върна — тихо рече Кето. — След време.
— Кога трябва да се качим на капсулата за приземяване?
— След около двадесет минути.
— Готов съм. Нямам багаж за приготвяне — засмя се Шевик. Смехът на чистото и непринудено щастие. Мъжът до него го погледна сериозно, сякаш не беше сигурен какво точно е това „щастие“ и едва сега го разпознава, или си спомня за него. По изражението му си личеше, че иска да попита нещо Шевик, но не го направи.
— На аеродрума в Анарес ще бъде ранно утро — рече вместо това той и излезе.
Останал сам Шевик отново се обърна, към илюминатора, точно навреме, за да съзре ослепителната ивица на изгрева, проблясваща над Теме.
„Довечера ще си легна и ще заспя на Анарес“, помисли си той. „Ще си легна до Таквер. Иска ми се да бях взел онази картичка с малкото агънце, за да я дам на Пилун“.
Но той не бе взел със себе си нищо. Ръцете му бяха празни, както винаги.
Информация за текста
© 1974 Урсула Ле Гуин
© 1995 Николай Зарков, превод от английски
Ursula K. Le Guin
The Dispossesse, 1974
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010
Издание:
Урсула Легуин. Освободеният
Корица: Ваньо Янков
Художествено оформление: Ганка Коева
Издателство „Галатея“, 1995
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15386]
Последна редакция: 2010-01-23 12:45:00
1
Синдик — от гр. syndikos — упълномощено лице, което се грижи за интересите на дружество, община и т.н., на които е член и е било избрано за това. Бел.прев.
2
„Татко“. Малките деца наричат всички възрастни „маме“ или „таде“. Този „таде“ на Гимар може да е бил
