Урсула Ле Гуин
С очите и сърцето
Мириам стоеше до големия прозорец на болничното отделение, съзерцаваше гледката навън и си мислеше: „Вече двайсет и пет години заставам край този прозорец и съзерцавам тази гледка. И нито веднъж не съм видяла това, което искам да видя. Ако можех да те забравя, о, Ерусалим…“
Болката е забравена, да. Ненавистта и страхът са забравени. В изгнание човек не си спомня сивите дни и черните години. Помни само слънчевата светлина и овощните градини, белите градове. Дори когато се опитва да го забрави, пак си спомня, че Ерусалим е златен.
През прозореца на болничното отделение се виждаше сивото от мъглата небе. Зад ниското възвишение, наречено Арарат, слънцето залязваше; залязваше мудно, тъй като Нови Цион се въртеше по-бавно от Старата Земя и имаше двайсет и осем часов ден; по-скоро потъваше отколкото залязваше, плавно изсивявайки в сивия хоризонт. Нямаше обагрени от залеза облаци. Тук изобщо рядко се появяваха облаци. Сгъстеше ли се мъглата, запръскваше ситен, гъст дъжд; а когато беше рядка като сега, увисваше във високото — неясна и безформена. Никога не се проясняваше напълно. Никога не се виждаше цветът на небето. Никога не изгряваха звездите. И през мъглата слънцето, не, не слънцето, а NSC641 (клас G) гореше набъбнало и недействително, поресто като портокал — помниш ли портокалите, сладкия сок по езика, овощните градини на Хайфа? — NSC641 се пулеше като сълзливо око. Можеш да се пулиш и ти насреща му. Няма златно сияние, което да те заслепи. Два малоумника, пулещи се един срещу друг.
През поляната, по посока на сградите от Колонията, се проточваха сенки. Полята и горите изглеждаха черни в сянката; на светло бяха кафяви, морави и тъмночервени. Мръсни цветове, цветове, които се получават, когато си търкал прекалено много по акварела си и учителят минава и казва: „Най-добре си смени водата, Мими, започнала е да става кална.“ Защото учителят е твърде деликатен, за да каже на десетгодишното дете: „Тази рисунка е пълен провал, Мими, хвърли я и започни отначало.“
И преди си бе мислила това — беше прехвърляла всичките си мисли и преди, все изправена край този прозорец, — но този път то й напомни за Геня, заради рисуването, и тя се обърна да погледне как е. Шоколадовите симптоми бяха почти изчезнали, лицето му не беше вече толкова бледо, а пулсът се беше стабилизирал. Докато държеше китката му, той леко въздъхна и отвори очи, сиви върху слабото лице. Никога не е бил много повече от едни очи, бедният Геня. Нейният най-стар пациент. От двайсет и четири години й бе пациент, от самия миг на раждането си, две кила и триста, моравосинкав като зародиш на плъх, осмаче, полумъртво от цианоза: петото дете, родено на Нови Цион, първото в колония Арарат. Местен жител. Не бе имал сили и желание дори да извика, когато вдиша за първи път този чужд въздух. Другите деца на София бяха доносени и здрави, две момичета, двете омъжени и вече майки, и дебелия Леон, който още на петнайсет можеше да вдигне седемдесет килограмов чувал с жито. Здрави млади заселници, силно семейство. Но Мириам винаги бе обичала Геня, още повече след собствените си години на помятания и мъртвородени и след последното й раждане на момиченцето, което бе живяло два часа. Чиито очи бяха ясносиви както на Геня. Бебетата никога не се раждали със сиви очи, очите на новородените били сини: сантиментални глупости. Но как изобщо да бъдеш сигурен какъв цвят имат нещата под това проклето поресто-портокалено слънце? Никога нищо не изглежда както трябва.
— Значи, ето те и теб, Генади Борисович — усмихна се Мириам, — пак у дома, а?
Това беше тяхната шега от детството му — той беше прекарвал толкова много време в болницата, че когато и да влезеше с някоя от високите си температури, с припадъците или астматичните си пристъпи, заявяваше: „Ето ме пак у дома, лельо докторке…“
— Какво е станало? — попита Геня.
— Припаднал си. Докато си копаел на Южното поле. Арон и Тина те докараха тук горе с трактора. Може да е слънчев удар. По-добре се чувстваш, нали?
Той сви рамене и кимна.
— Да ти се вие свят? Да не ти стига въздухът?
— На пристъпи.
— Защо не дойде в клиниката?
— Няма никакъв смисъл, Мириам.
Откакто порасна, я наричаше Мириам. Липсваше й онова „лельо докторке“. През последните няколко години се отчужди от нея, отдръпна се в рисуването си. Винаги се бе занимавал със скициране и рисуване. Сега изразходваше цялото си свободно време (и колкото му оставаше след приключване на задълженията му в Колонията енергия) в таванското помещение на генераторната станция. Там си беше направил нещо като студио, стриваше бои от скали и багрилни вещества от местни разстения, правеше четки с изпросени от малките момиченца връхчета на миши опашки. Рисуваше — рисуване върху отпадъци от дъскорезницата, късчета плат, скъпоценни частички хартия, върху гладките повърхности на извадени от араратската кариера плочи, ако нямаше нищо по-добро под ръка. Рисуваше портрети, сцени от живота на Колонията, сгради, машини, натюрморти, растения, пейзажи, свои измислици. Портретите му се търсеха много — хората винаги се държаха мило с Геня и другите вечно боледуващи, — но напоследък той не правеше портрети изобщо. Занимаваше се с някакви странни калновати плетеници от форми и линии, забулени в тъмна мъгла, прилични на недосътворени светове. Никой не харесваше тези рисунки, но и никой не каза на Геня, че си губи времето. Той все боледуваше, и бе станал художник; чудесно. Здравите хора нямаха време да бъдат художници. Прекалено много работа имаше за вършене. Но бе хубаво да си имат художник. Човешко беше. Като на Земята. Нали?
Те бяха мили с Тоби. Проблемите му с храносмилането бяха толкова сериозни, че на шестнайсет тежеше само трийсет и осем килограма, бяха мили и с малката шестгодишна Шура, която едва сега започваше да говори и чиито очи по цял ден плачеха, дори когато тя се усмихваше; бяха мили с всичките си болни, с онези, чиито тела не успяваха да се приспособят към този чужд свят, а стомасите им не смилаха местните протеини дори с помощта на метаболизиращите хапчета, които всеки член на Колонията трябваше да взима по два пъти във всеки свой ден на Нови Цион. Колкото и да беше труден животът в Двайсете колонии, колкото и силно да се нуждаеха от всяка работна ръка, те се държаха мило с онези, от които нямаше полза. В страданието прозира божият пръст. А те помнеха думите „цивилизация“ и „човечност“. Помнеха Ерусалим.
— Геня, мили мой, какво искаш да кажеш с това „няма смисъл“?
Неговият спокоен глас я бе уплашил. „Няма смисъл“, бе казал с усмивка, с премрежени, замъглени сиви очи.
— Лекуването — отвърна той. — Хапчетата. Лекарствата.
— Ти, разбира се, знаеш повече от мен за лекуването — рече Мириам. — Ти си много по-добър лекар от мен. Или се отказваш? Това ли е, Геня? Отказваш се?
Гневът я заля така изведнъж, дойде толкова отвътре, от така дълго и дълбоко скривана тревога, че разтърси тялото й и накъса гласа й.
— Отказвам се само от едно. От метаболите.
— От метаболите ли? Отказваш се от тях? За какво говориш?
— Не съм взел нито едно хапче от две седмици.
В нея се надигнаха отчаяние и ярост. Тя усети как лицето й пламна и го почувства два пъти по-голямо от нормалния му размер.
— Две седмици! И така, ето те тук! Докъде мислеше, че ще я докараш, ужасен глупак такъв? Имаш късмет, че не си мъртъв!
— Не ми е ставало зле, откакто спрях да ги взимам, Мириам. Дори се чувствах по-добре през цялата последна седмица. До днес. Не може да е от това. Трябва да е било топлинен удар. Забравих да си сложа шапка… — той също поруменя леко от разгорещенета си тирада или от срам. Глупаво беше да излиза на полето гологлав; въпреки мрачния си вид NSC641 можеше да навреди на непокрита човешка глава не по- малко от огненото слънце и Геня се извиняваше за небрежността си. — Разбираш ли, чувствах се добре тази сутрин, истински здрав, изобщо не изоставах в копаенето от другите. После леко ми се зави свят, но не исках да спирам, беше толкова хубаво да умееш да работиш наравно с останалите, че съвсем и не помислих за топлинен удар.
Мириам откри, че в очите й напират сълзи и това така окончателно и напълно я вбеси, че не можа въобще да проговори. Тя стана и закрачи из отделението, между редиците легла, четири от едната страна и
