вечери. Но дойдеха ли при господаря управителите на градините и лозята да молят ако може магьосникът да сложи заклинание крушите да вържат повече тая година, или да се махне маната по фанийските лозя на южния хълм, Брезата им казваше:
— Един магьосник от Роук не се принизява до такива дреболии. Идете и кажете на селския заклинател да си изкара хляба!
А когато най-младата дъщеря се поболя от кашлица и се тръшна в леглото, жената на Брезата не посмя да безпокои мъдрия младеж с това, а смирено помоли Роза от Стара Ирия да дойде, ако може, при задната врата и да даде някой мехлем или пък да побае на детето, та дано оздравее.
Слонова кост така и не забеляза нито че дъщерята е болна, нито крушовата градина, нито лозята. Държеше се настрана, както си е редно за вещ и учен човек. По цял ден яздеше из околностите на хубавата черна кобилка, която работодателят му беше дал да използва, след като стана ясно, че не е дошъл чак от Роук, за да се тътри пеш в калта и прахоляка на селските пътища.
При обиколките си понякога минаваше покрай една стара къща на един хълм, между големи дъбове. Веднъж свърна от селския път нагоре по хълма, но му налетя озверяла глутница дръгливи озъбени псета. Кобилата се уплаши и понечи да го метне от седлото и да побегне, така че оттогава той заобикаляше къщата отдалече. Но имаше око за красотата и обичаше да гледа унесено старата къща под прежурящата светлина на ранния летен следобед.
Попита Брезата кое е това място.
— А, това е Ирия — каза Брезата. — Стара Ирия, искам да кажа. Тая къща по право е моя. Но след сто години вражди заради нея дядо ми я отстъпил, за да спрат споровете. Макар че господарят й още се кара с мен, когато не е толкова пиян, че да не може да говори. Не съм го виждал дъртия от години. Имаше дъщеря, мисля.
— Казва се Драгънфлай и върши всичката работа, видях я миналата година. Висока е, и красива като разцъфтяло дърво — рече най-младата дъщеря, Роза, която бързаше да натрупа наблюдения за цял живот още на четиринайсет години — единствените, които щяха да й останат. Прекъсна я кашлицата. Майка й погледна с мъка и копнеж магьосника. Не можеше да не е чул кашлицата този път, нали? Той се усмихна на младата Роза и сърцето на майката изпърха. Нямаше да се усмихне, ако кашлицата на Роза беше нещо сериозно, нали?
— Нямаме нищо общо с ония в старото имение — намеси се недоволен Брезата.
Тактичният младеж не попита повече. Но му се дощя да види момичето, красиво като разцъфтяло дръвче. Започна редовно да язди покрай Стара Ирия. Искаше да спре някого в селото под хълма и да зададе някои въпроси, но нямаше кого да спре и кой да му отговори. Само някаква гърбава вещица го изгледа накриво и бързо се шмугна в колибата си. Ако отидеше до къщата, щеше да се озове срещу глутницата зли песове и може би срещу пияния старец. Но рискът си заслужаваше, реши той; до гуша му бе дошло от скучния живот в Западно езеро, а пък обичаше рисковете. Така че пое нагоре към къщата, а кучетата залаяха и се нахвърлиха да хапят кобилата по краката. Тя заскача и ги зарита, а той успя да я задържи само благодарение на заклинанието за стоене на място и на силата на ръцете си. Кучетата вече скачаха да захапят и неговите крака и тогава между тях се появи млада жена, закрещя им ругатни и ги запердаши с каиш. Когато най-сетне накара запенената, пръхтяща кобила да се укроти, той я видя — девойката, красива като разцъфтяло дръвче. Беше много висока, много потна, с големи ръце и крака, и уста, и нос, и очи, и глава, обкръжена от рошава прашна коса. И крещеше:
— Марш! Марш вкъщи, леш мръсна, кучи синове проклети! — А псетата заскимтяха и подвиха опашки.
Слонова кост притисна десния си крак с ръка. Един кучешки зъб беше съдрал клина му на прасеца и оттам бликаше струйка кръв.
— Ранена ли е? — попита девойката. — О, гадини проклети! — Галеше десния преден крак на кобилката. Когато свали ръцете си, бяха покрити с конска пот и кръв. — Кротко, кротко — заговори тя на животното. — Храбра си ми ти, с храбро сърце. — Кобилата сведе глава и потръпна облекчено. — Защо я докарахте при подивелите псета? — запита го свирепо девойката. Беше коленичила и го гледаше отдолу. Той я гледаше от гърба на кобилата, но въпреки това се почувства нисък; много дребен се почувства.
Тя не изчака отговора му.
— Аз ще я отведа — рече тя, изправи се и хвана юздите. Слонова кост се сети, че от него се очаква да слезе. Направи го и попита:
— Много ли е зле?
Погледна към крака на кобилата и видя само светла накървавена пяна.
— Хайде ела, любов моя — каза младата жена. Не на него.
Кобилата тръгна доверчиво след нея. Изкачиха се по каменистата пътека до една стара конюшня от камъни и тухли, в която нямаше никакви коне, а само гнездящи лястовици, които се разхвърчаха над покривите и заклюкарстваха припряно.
— Успокойте я — каза му младата жена и го остави да държи юздите на кобилата. След малко се върна, помъкнала тежко ведро, и се захвана да плакне ранения крак на кобилката. — Свалете й седлото — сопна се тя; тонът й съдържаше неизреченото и нетърпеливо „глупак такъв!“ Слонова кост се подчини, колкото притеснен от тази груба великанка, толкова и заинтригуван. Кобилата й се подчиняваше безпрекословно. Щом й кажеше: „Вдигни си крака!“, кобилата си вдигаше крака. Жената я изтри цялата, отново постави чула на гърба й и я изведе на слънце. — Ще се оправи — каза тя. — Има разкъсано, но ако го плакнете с осолена вода четири пъти на ден, ще зарасте бързо. Дано.
Последното го каза искрено, макар и с неохота, сякаш все още не можеше да разбере как е могъл да остави кобилата си да я нападнат, и за първи път го погледна право в очите. Очите й бяха ясни, портокаловокафяви, като тъмен топаз или като янтар. Странни очи, на едно равнище с неговите.
— Дано — повтори той. Помъчи се да го каже безгрижно, лековато.
— Кобилата е от Ириан на Западно езеро. Вие сте чародеят значи?
Той кимна.
— Слонова кост, от Голямото пристанище на Хавнър, на вашите услуги. Може ли…
Тя го прекъсна.
— Мислех, че сте от Роук.
— Оттам съм — отвърна той, вече окопитил се.
Тя го изгледа със странните си очи, неразгадаеми като на овца. После избухна:
— Живели сте там? Учили сте там? Познавате ли Върховния маг?
— Да — отвърна с усмивка той. После трепна, наведе се и притисна с ръка прасеца си.
— И вие ли сте ранен?
— Нищо ми няма — отвърна той. Всъщност, по-скоро за негово разочарование, раната беше престанала да кърви.
Погледът на девойката се върна на лицето му.
— Какво е… как е на Роук?
Слонова кост отиде накуцвайки до един каменен блок за качване и седна на него. Изпъна крака си, огледа раната и вдигна очи към девойката.
— Много време ще ми трябва, за да ви разкажа какво е на Роук. Но за мен ще е удоволствие.
— Човекът е магьосник, или почти — рече вещицата Роза, — магьосник от Роук! Не трябва да му задаваш въпроси! — Беше повече от възмутена. Беше уплашена.
— Ами той няма нищо против — увери я Драгънфлай. — Само че почти не отговаря на въпросите ми.
— Разбира се, че няма да ти отговаря!
— Защо да не ми отговаря?
— Защото е магьосник! Защото ти си жена, не го знаеш изкуството, защото си невежа!
— А ти можеше да ме научиш! Така и не ме научи!
Роза отхвърли с едно щракване на пръстите всичко, което знаеше или на което можеше да я научи.
— Е, тогава ще трябва да се уча от него — каза Драгънфлай.
— Магьосниците не учат жени. Умът ти се е замаял.
