— Равновесието — кимна тя, приемайки както винаги всяка негова дума в най-простото й значение.
— А може би и защото такива изкуства вече нямат някогашната сила — каза той.
Сам не разбираше защо се опитва да отслаби вярата й в магьосничеството; навярно защото всяко отслабване на нейната сила, на целостта и беше печалба за него. Беше започнал просто с опитване да я склони да легне с него, игра, която обичаше да играе. Играта се бе превърнала в нещо като надпревара, каквато той не беше очаквал, но и не можеше да я прекрати. Вече беше решен не да я спечели, а да я надвие. Не можеше да позволи тя да го надвие. Трябваше да й докаже, пък и на себе си, че сънищата му са безсмислени.
Съвсем в началото, нетърпелив да преодолее пълното й физическо безразличие, той беше направил магия, заклинание за съблазън, към което изпитваше презрение още докато го правеше, макар да знаеше, че действа. Хвърли й го докато тя, съвсем типично за нея, оправяше един волски юлар. Но не събуди у нея онази томителна жажда като у момичетата, над които го бе прилагал в Голямото пристанище и в Туил. Драгънфлай изведнъж се умълча и посърна. Престана да му задава безкрайните си въпроси за Роук и щом той заговореше, не му отговаряше. А когато той подходи много предпазливо и я хвана за ръката, тя го цапардоса толкова силно по главата, че свят му се зави. Видя я как стана и излезе от конюшнята, без една дума да каже, а любимата й грозна хрътка изприпка след нея. Хрътката се обърна и му се ухили.
Той тръгна по пътеката към старата къща. Щом ушите му престанаха да бръмчат, се запромъква след нея, все още надявайки се, че заклинанието действа и че това е нейният просташки начин най-сетне да го вкара в леглото си. Като наближи къщата, чу трясък от трошащи се грънци. Бащата, пияницата, изскочи залитайки от вратата, уплашен и объркан, сподирен от гръмкия, дрезгав глас на Драгънфлай:
— Марш навън, пияна гад ньедна! Ах ти, мръсен безсрамнико!
— Тя ми взе чашата — изхленчи като кутре пред непознатия господарят на Ирия, а кучетата заджавкаха около него. — Счупи ми я.
Слонова кост си тръгна. Не се върна цели два дни. На третия яхна кобилата и подкара покрай Стара Ирия колкото да види какво ще стане, и тя закрачи отгоре да го посрещне.
— Съжалявам, Слонова кост — каза му и го изгледа с мътните си оранжеви очи. — Не знам какво ме прихвана онзи ден. Ядосана бях. Но не на теб. Извинявай.
Той щедро й прости. Но повече не опита с любовни заклинания.
Скоро, мислеше сега той, нямаше и да му трябват. Щеше да има истинска власт над нея. Най-сетне беше разбрал как да я спечели. Тя сама му се беше оставила в ръцете. Силата и волята й бяха огромни, но за щастие беше глупава, а той — не.
Брезата пращаше колар за Кембърмаут с шест бурета десетгодишно фанийско, поръчано от тамошния търговец. Зарадва се, че ще може да изпрати магьосника си като охрана, тъй като виното беше ценно и макар младият крал да се стараеше колкото може по-бързо да въведе ред, по пътищата все още се срещаха банди разбойници. Така Слонова кост напусна Зимно езеро на големия фургон, теглен от четири товарни коня, подрусвай-ки се леко по каменистия път. Долу при Магарешки хълм изведнъж край пътя изникна някакъв недодялан младеж и помоли коларя да го вземе.
— Не те познавам — каза коларят и надигна камшика да раз-кара непознатия, но Слонова кост се показа от фургона и рече:
— Пусни го този момък, добри човече. Нищо лошо няма да направи, щом съм с теб.
— Ама го дръжте под око, господарю — каза коларят.
— Ще го държа — каза Слонова кост и намигна на Драгънфлай. Тя, грижливо предрешена в старо селяшко палто, гамаши и отвратителна плъстена шапка, не му отвърна с намигане. Вживя се в ролята си още щом седнаха един до друг отзад, провесили крака — краката им подскачаха от друсането, а шестте бурета ги разделяха от дремещия колар, и дремещите летни хълмове бавно-бавно се изнизваха зад тях. Слонова кост се опита да я подразни, но тя само поклати глава. Може би се беше уплашила от този налудничав план, след като вече се започна. Знае ли човек. Беше се навъсила и мълчеше. „Сигурно ще съм страшно отегчен от тази жена — помисли Слонова кост, — след като легна с нея.“ Тази мисъл го възбуди почти непоносимо, но когато я погледна пак, желанието му се изпари.
Ханове по пътя нямаше, тъй като преди време всичко наоколо бе влизало в границите на владението Ирия. Когато слънцето се спусна над полята на запад, отбиха в една селска къща, предлагаща ясли за конете, навес за колата и слама в плевника на конюшнята за коларите. Плевникът беше тъмен и задушен, а сламата — плесенясала. Слонова кост не изпита никаква страст, въпреки че Драгънфлай лежеше няма и на три педи от него. През целия ден беше играла ролята си на мъж толкова старателно, че май бе успяла да убеди дори и него. „Може би все пак ще успее да излъже старците!“ — помисли той, ухили се и заспа. През целия следващ ден се подрусваха във фургона, един-два пъти ги настигна лятна градушка, и най-сетне по здрач стигнаха Кембърмаут — заможен пристанищен град с крепостна стена. Оставиха коларя да се оправя с работата на господаря и тръгнаха да обиколят за някой хан до пристанището. Драгънфлай оглеждаше забележителностите на града в пълно мълчание, което можеше да се вземе или за възхита, или за неодобрение, или за тъпо безразличие.
— Това е просто обикновено градче — каза Слонова кост. — Единственият истински град на света е Хавнър.
Нямаше смисъл да се опитва да я впечатли; тя каза само:
— За Роук не пътуват много кораби, нали? Как мислиш, много време ли ще ни трябва да си намерим?
— Не, ако нося тояга.
Тя престана да се озърта и известно време продължи да крачи напред, умислено. В движение беше красива — дръзка и изящна, с високо вдигната глава.
— Искаш да кажеш, че ще се подчинят на магьосник? Но ти не си магьосник.
— Това е формалност. Ние, старшите заклинатели, можем да носим тояга, когато сме по работа, за Роук. Както съм аз.
— Че водиш там мен ли?
— Водя им ученик — да. Ученик с големи дарби.
Повече въпроси не му зададе. Нямаше навика да спори — това беше едно от добрите й качества.
Докато вечеряха в пристанищната гостилница, тя го попита с необичайна плахост:
— Наистина ли имам големи дарби?
— Според мен, да.
Тя се замисли — разговорът с нея често течеше много мудно — и рече:
— Роза винаги ми е казвала, че имам сила, но не знаеше точно каква. А аз… знам, че имам, но и аз не знам каква е.
— Отиваш на Роук, за да разбереш точно това — каза той и вдигна чашата си за наздравица. Тя също вдигна своята и му се усмихна, с толкова нежна и лъчезарна усмивка, че той каза спонтанно: — И дано намериш това, което търсиш!
— Ако го намеря, ще е благодарение на теб — отвърна тя. В този момент той я обичаше заради вярното й сърце и бе готов да се отметне от всички свои мисли за нея, освен като приятел и спътник в едно смело приключение, в една дръзка шега.
Наложи се да спят в една стая в претъпкания хан с още двама пътници, но мислите на Слонова кост бяха съвсем целомъдрени, въпреки че малко го беше смях на себе си заради това.
На заранта той откъсна един билков стрък от кухненската градинка на хана и го омагьоса в подобие на великолепна тояга, с меден обков и точно по неговата мярка.
— Какво е дървото? — попита Драгънфлай възхитена, щом го видя, а когато той й отвърна със смях: „Розмарин“, и тя се разсмя.
Тръгнаха към кейовете да разпитат за някой кораб, пътуващ на юг, който може да вземе един магьосник и чирака му до Острова на мъдрите, и много скоро намериха една тежка търговска гемия, заминаваща за Уотхорт, чийто собственик щеше да превози магьосника на добра воля, а чирака му — на половин цена. Макар и на половин цена, отидоха половината пари от сиренето, но пък получиха удобна каюта, защото „Морската видра“ беше двумачтов кораб.
Докато си говореха с корабовладелеца, на пристанището спря фургон и започнаха да разтоварват шест познати им бурета.
