мъдрите отдавна да бяха се опитали да променят онова, що не може да бъде променено, и по този начин да бяха нарушили Равновесието. Неуравновесеното море щеше да залее островите, на които животът и без това е изложен на опасност, и всички имена и гласове щяха да се изгубят в древното мълчание.“
Дълго премисляше Гед тези думи, докато прозря значението им и въпреки това величието на начинанието не можа да направи труда през тази дълга година в кулата по-лек. Накрая Куремкармерук му каза:
— Това е добро начало за тебе.
И нищо повече. Магьосниците казват истината, а истината беше, че цялото изкуство на имената, което неуморният Гед се бе трудил да изучи през годината, беше само едно начало на онова, което трябваше да продължава да изучава през целия си живот. Освободиха го от Самотната кула по-рано от онези, с които беше дошъл, защото се бе изучил по-бързо, но това си остана единствената похвала, която получи.
И той тръгна през ранната зима сам по незаселените и пусти пътища на юг през островите.Нощта се спусна и заваля дъжд. Гед не каза никакво заклинание, за да се предпази от дъжда, защото времето на Роук беше в ръцете на Повелителя на ветровете и не биваше да се намесва. Подслони се под едно дърво, загърна се с наметалото си и легна. Изведнъж се замисли за стария си учител Оджиън, който може би все още бродеше из планините на Гонт и спеше на открито, където оголените клони му служеха за покрив, а поройният дъжд — за стени. Това го накара да се усмихне, защото мисълта за Оджиън винаги беше утеха за него. Заспа спокоен в студения мрак, изпълнен с дъждовния шепот. Събуди се призори и вдигна глава — дъждът беше спрял. Видя, че в диплите на наметалото му се е подслонило някакво животинче. То вероятно беше пропълзяло там на топло, бе се сгушило и заспало. Гед го погледна с учудване, тъй като това беше едно рядко, чудновато животно — отак.
Тези същества се срещат само на южните острови на архипелага — Роук, Енсмър, Поуди и Уотхорт. Те са малки, с гладка кафява или прорязана с по-светли ивици козина, с широки муцуни и огромни ясни очи. Имат жестоки зъби и свиреп нрав, затова не ги отглеждат по домовете. Не издават никакъв звук, безгласни са. Гед погали животинчето, то се събуди, прозя се и безстрашно показа кафявото си езиче и белите си зъби.
— Отак — каза му Гед, а след това си спомни хилядите имена на животни, които беше научил в кулата и го нарече с истинското му име на Древната реч. — Оеж! Искаш ли да дойдеш с мен?
Отакът се настани на разтворената му длан и започна да лиже козината си. Той го сложи върху рамото си в диплите на качулката и го понесе по пътя. Понякога денем отакът скачаше оттам и се втурваше в горите, но винаги се завръщаше при него. Веднъж дори хвана горска мишка. Гед се засмя и му каза да изяде мишката, тъй като самият той постеше, защото тази нощ беше Празникът на слънчевото завръщане. В една влажна вечер той стигна на Роукската могила, видя, че над покривите на Големия дом в дъжда играят ярки вълшебни светлини, влезе и беше посрещнат от учителите и другарите си в осветената от огнището зала.
За Гед, който нямаше дом, където да се завърне, това беше като завръщане у дома. Зарадва се, че вижда толкова много познати лица, а най-вече, когато към него се приближи Веч с широка усмивка на тъмното си лице. Едва сега Гед се осмели да си признае колко много му бе липсвал той през изминалата година. През есента Веч беше станал заклинател и не беше вече ученик, но това не издигаше преграда помежду им. Двамата заговориха веднага и на Гед му се струваше, че през този първи час изрече пред Веч повече неща, отколкото през цялата година в Самотната кула.
Когато седнаха да вечерят на дългите маси, подредени за празника в Залата с камината, отакът все още се гушеше в диплите на качулката му. Веч се възхищаваше на животинчето и дори веднъж посегна да го погали, ала то оголи острите си зъби.
— Казват, Ястребе — засмя се той, — че ако див звяр прояви благосклонност към някого, то Древните сили на Замъка и водата ще му проговорят с човешки глас.
— Казват още, че магьосниците от Гонт често си имат любими животни — каза Джаспар, който седеше от другата страна на Веч. — Нашият господар Немерл си има гарван, а в песните се говори, че Червеният жрец от Арк си е водил глиган на златна верижка. Но никога не съм чувал някой заклинател да държи плъх в качулката си.
Всички избухнаха в смях при тези думи и Гед се присъедини към тях. Това беше една весела нощ и той се радваше, че се намира тук, сред топлина и веселие и празнува с другарите си. Ала като всички приказки на Джаспар и тази шега го накара да скръцне със зъби.
Същата вечер в Школата гостуваше Владетелят на Оу, сам прославен заклинател. Бивш ученик на Върховния жрец, той понякога се завръщаше в Роук за Зимния празник или за Дълготрайния танц през лятото. Придружаваше го жена му, стройна и млада, сияйна като слънчев лъч. В черната й коса бяха вплетени опали. В залите на Големия дом рядко сядаше жена и някои от по-възрастните учители й хвърляха коси и неодобрителни погледи. Но младежите не откъсваха очи от нея.
— За такава жена — каза Веч на Гед — бих направил безкрайни чудеса…
— Но това е само една жена — отвърна Гед.
— И принцеса Елфаран е била само една жена — каза Веч, — а цялата Инланд била опустошена заради нея, героят-жрец от Хавнър загинал и остров Солеа потънал в морето.
— Предания — отвърна Гед. Но и той загледа Владетелката на Оу, като се чудеше дали наистина тя притежава онази пагубна красота, за която се говореше в преданията.
Повелителят на песните изпя „Подвигът на младия цар“, а всички заедно изпяха „Зимният химн“. После, преди да станат от масите, настъпи кратко смълчаване, през което Джаспар се надигна, приближи се към масата до камината, където седяха Върховният жрец, гостите и учителите, и заговори на Владетелката на Оу. Джаспар не беше вече момче, а висок и представителен младеж с наметало, прибрано на тила със сребърна закопчалка. През тази година той също беше станал заклинател, а среброто беше отличие за това. Жената се усмихна на думите му и опалите в черната й коса засияха. След като учителите кимнаха благосклонно в знак на съгласие, Джаспар направи пред нея заклинание за илюзия. На каменния под изникна бяло дърво. Клоните му докоснаха гредите на високия таван в залата и на всяка клонка като слънце грейна златна ябълка, защото това беше Годишното дърво. През клоните внезапно прелитна птичка, цялата в бяло, с опашка като снеговалеж, а златните ябълки избледняха и се превърнаха в семена като кристални капки. Те се отрониха от дървото като дъжд и в миг се разнесе ухание, а полюшващото се дърво се разлисти с огненорозови листа и бели цветчета като звезди. Изведнъж илюзията изчезна. Господарката на Оу извика от удоволствие и наведе сияйната си главица към младия заклинател в преклонение пред изкусността му.
— Ела с нас, ела да живееш с нас в Оу-токне! Не може ли да дойде, господарю мой? — попита тя с детски глас строгия си съпруг.
Но Джаспар каза само:
— Когато изуча изкуства, достойни за моите учители тук и достойни за похвалите ви, господарко, ще дойда с радост и с радост ще ви служа завинаги.
Тъй той достави удоволствие на всички присъствуващи освен на Гед. Гед присъедини към похвалите гласа, но не и сърцето си. „Аз можех да направя нещо далеч по-добро“ — помисли си с непримирима завист и с това радостната вечер беше помрачена за него.
4. Сянката излиза на свобода
През пролетта Гед не се виждаше много с Веч или Джаспар, защото като заклинатели сега те учеха с Повелителя на градежа в потайната Горска обител, където не можеше да стъпи никой ученик. Гед беше останал в Големия дом и се трудеше с учителите над всички изкуства, достъпни за заклинателите, които правят магии, но не носят жезъл — призоваване на ветровете, изменяне на времето, откриване и спояване, както и над изкуствата на гадатели, ясновидци, бардове, лечители и билкари. Сам в килията си нощем, с кълбо вълшебна светлина над книгата вместо лампа или свещ, той изучаваше по-старите Руни и Руните на Еа, които се използват във висшите заклинания. Всички тези умения му се отдаваха лесно и сред учениците се носеше мълвата, че този или онзи учител бил казал, че младежът от Гонт бил най-схватливият ученик, учил някога в Роук. А за отака се носеха слухове, че бил превъплътен дух, който шепнел мъдри слова в ухото на Гед. Някои дори говореха, че гарванът на Върховния жрец бил приветствувал Гед при пристигането му с
