Без да се замисля за себе си, той призова всичките си сили наведнъж и изпрати духа си да върне духа на детето. Извика името му: „Иот!“ Като че до слуха му долетя едва доловим отговор и той упорито извика отново. Тогава видя момченцето да тича бързо далеч пред него надолу по някакъв мрачен склон на огромен хълм. Не се чуваше никакъв звук. Звездите над хълма му бяха съвсем непознати. Въпреки това той различи съзвездията по име — Сноп, Врата, Въртележка, Дърво. Това бяха онези звезди, които никога не залязват, които не избледняват при настъпването на зората. Твърде далеч беше последвал умиращото дете.
Като разбра това, той изведнъж видя, че е сам на мрачния хълм. Трудно беше да се върне, много трудно. Обърна се бавно. Бавно придвижи единия си крак напред, за да се изкачи обратно по хълма, след това другия. Напредваше стъпка по стъпка, с огромни усилия на волята. И всяка следваща стъпка беше по- трудна от предишната.
Звездите не потрепваха. На сухия, стръмен склон нямаше и помен от ветрец. В цялото това безкрайно царство на мрака единствен той се движеше с мъка нагоре по хълма. Стигна върха и съзря там ниска каменна стена. От другата й страна го чакаше една сянка.
Сянката не приличаше нито на човек, нито на животно. Беше безформена, почти невидима, шепнеше му нещо неразбираемо и се устремяваше към него. Тя стоеше при живите, а той при мъртвите.
Гед трябваше или да се спусне по хълма в пустите земи и мрачните градове на мъртвите, или да прекрачи стената и да се озове отново при живите, където го очакваше безформеното зло.
Сети се за жезъла-дух в ръката си и го вдигна високо. Това движение му възвърна силата. Той се приготви да прескочи ниската каменна стена право срещу сянката и в този миг жезълът изведнъж запламтя в мрака с ослепително бяла светлина. Гед скочи, усети, че пада, и повече не видя нищо.
А пред очите на Пеквари, жена му и врачката младият магьосник бе застинал насред заклинанието си, без да изпуска детето от ръце. После той внимателно положи малкия Иот върху сламеника, изправи се и застана безмълвно с жезъл в ръка. Изведнъж вдигна високо жезъла, който заблестя като мълния с бяло сияние, и всички предмети в колибата заподскачаха тайнствено и живо в краткотрайните пламъци. Когато заслепението премина, те видяха младежа, свит на глинения под до сламеника, където лежеше мъртвото дете.
Пеквари си помисли, че и магьосникът е мъртъв. Жена му заплака, а той беше безкрайно изумен. Но врачката беше чувала нещичко за магьосничеството и пътищата, които може да поеме един истински магьосник, затова се погрижи студеният и безжизнен Гед да не бъде считан за мъртвец, а за болен или изпаднал в транс. Занесоха го в дома му и оставиха една старица да гледа дали ще се събуди, или ще заспи завинаги.
Малкият отак се скри между гредите на къщата, както правеше винаги, когато влизаха непознати. Остана там през цялото време, докато дъждът плющеше по стените, и щом огънят загасна, а бавно изнизващата се нощ потопи в сън старицата до огнището, той пропълзя до неподвижния и безмълвен Гед върху леглото и заблиза дълго и търпеливо ръцете и китките му със сухия си кафяв език. Свит до главата му, отакът ближеше слепоочията, белязаната му страна и съвсем внимателно затворените му очи. И много бавно под въздействието на това докосване Гед дойде на себе си. Той се събуди, без да знае къде е бил или къде се намира, нито пък какво е това мержелеещо се сиво сияние, което бе предвестник на зората. Тогава животинчето се сви отново до рамото му и заспа.
По-късно, когато Гед размишляваше за тази нощ, стана му ясно, че ако никой не го бе докоснал, докато лежеше бездиханен, ако никой не го бе повикал по някакъв начин, той щеше да си отиде завинаги. Спаси го единствено нямата, инстинктивна мъдрост на звяра, който ближеше ранения си другар, за да го успокои. Но в тази мъдрост Гед видя нещо сродно със собствената си сила, нещо дълбоко колкото самото магьосничество. От този момент той повярва, че мъдър е онзи, който никога не се отделя от останалите живи същества, говорящи или не. След това дълги години се стремеше да научи онова, което може да се научи в мълчание от очите на животните, от полета на птиците, от бавното полюшване на клоните.
Сега за първи път Гед бе преминал в отвъдния свят и се бе завърнал невредим — пътешествие, което само един магьосник може да извърши с отворени очи и което е опасно и за най-великия жрец. Но при завръщането му го обзе мъка и страх. Мъката беше за приятеля му Пеквари, а страхът — за самия него. Той не знаеше защо Върховният жрец се беше страхувал да го отпрати от Роук, нито пък какво бе потъмнило и засенчило ясния жречески поглед към бъдещето му. То бе, защото там го очакваше самият мрак, безименното същество, чуждо на този свят, сянката, която той или беше пуснал на свобода, или беше създал. През всичките тези години тя бе чакала духа му там на стената. И най-сетне го намери. Сега ще тръгне по следите му, ще се мъчи да се добере до него, да отнеме силата му и да я влее в себе си, да изсмуче живота му и да се облече в плътта му.
Малко след това тя му се яви насън като безглава мечка. Стори му се, че опипва стените на къщата, търсейки вратата. Не беше му се присънвал такъв сън, откакто бяха оздравели раните, причинени от нея. Той се събуди отмалял и изстинал, а белезите по лицето и рамото му се бяха обтегнали болезнено.
Настанаха лоши времена. Само да сънуваше сянката или дори да си помислеше за нея, Гед изпадаше веднага в познатия леден ужас — разумът и силата го напускаха и го оставяха да се лута оглупял. Обземаше го гняв пред собствения му страх, но каква полза? Търсеше закрила, но не намираше. Сянката бе безплътна, нежива, бездушна, безименна, без друг живот освен този, който самият той й беше дал — ужасна сила извън законите на слънчевия свят. Единственото, което знаеше за нея, беше, че той я привлича и създадена от него, тя ще се опита да наложи волята си чрез него. Ала в каква форма ще се появи, тъй като все още й липсваше собствена форма, и кога ще се появи — това му бе неизвестно.
Гед издигна всички възможни магически прегради около къщата си и около острова, на който живееше. Създадените от заклинания стени непрекъснато трябва да се подновяват и той скоро разбра, че така ще трябва да изразходва всичката си сила над тези защитни мерки и няма да може да служи успешно на островитяните. Какво можеше да направи между две вражи сили, ако от Пендор дойдеше някой дракон?
Отново сънува сянката, но този път тя беше в къщата, до вратата, устремяваше се към него през мрака и шепнеше неразбираеми думи. Той се събуди в ужас и изпрати пламтящото вълшебно кълбо да освети всяко кътче в къщичката, за да се увери, че сянката я няма никъде. След това сложи дърва върху въглените в огнището, седна пред огъня и потъна в размисъл. Чуваше само как есенният вятър опипва сламения покрив и как стене в оголелите клони на дърветата. В сърцето му се беше разбудил старият гняв. Нима ще търпи това безпомощно очакване, този затвор на островчето, където мърмореше безполезни заклинания за защита? И все пак не можеше току-тъй да избяга от затвора. Това означаваше да злоупотреби с доверието на островитяните и да ги остави беззащитни пред застрашаващия ги дракон. За него имаше само един път.
На следващото утро той слезе при рибарите на главния пристан в Лоу Торнинг, намери старейшината и му каза:
— Трябва да напусна това място. В опасност съм, а поставям в опасност и вас. Трябва да си вървя. Затова ви моля да ми позволите да отида да се справя с драконите на Пендор. По този начин ще изпълня дълга си към вас и ще си замина свободно. Ако не сполуча сега, то едва ли ще сполуча и когато те дойдат тук, а по-добре това да се разбере веднага, отколкото по-късно. Островитянинът го гледаше отчаяно:
— Господин Ястребе, та там има девет дракона.
— Казват, че осемте са все още малки.
— Ала старият…
— Казвам ти, че трябва да си вървя оттук. Моля те да ми позволиш първо да ви отърва от драконовата заплаха, ако мога.
— Както желаеш, господарю — каза островитянинът мрачно. Останалите, които се намираха там, счетоха това за безумие или безразсъдна смелост от страна на младия магьосник и наблюдаваха отпътуването му съкрушени, без надежда да го видят отново. Някои намекваха, че той просто искал да се върне във Вътрешно море през Хоск и да ги изостави. Други, между които и Пеквари, твърдяха, че е полудял и си търси смъртта.
От четири поколения моряците насочваха корабите си далеч от бреговете на остров Пендор. Нито един жрец не се беше опитвал да се пребори с дракона там, тъй като островът не се намираше на оживен морски път, а последните му владетели — пирати, робовладелци и войнолюбци, си бяха спечелили омразата на всички жители от югозападните области на Землемория. Поради тази причина никой не се беше постарал да
