зимното небе беше ясно и времето изглеждаше, като че ще се запази меко цялата сутрин. От Сърд до Роук имаше само тридесет мили и те продължиха пътя си, дори когато вятърът се усили. Корабчето, подобно на повечето търговски кораби от Вътрешно море, имаше предно и задно платно, които можеха да противостоят на насрещния вятър, а капитанът беше изкусен моряк, който се гордееше с умението си. И сега те си проправяха път на изток, променяйки курса ту на север, ту на юг. Облаци и дъжд дойдоха с вятъра, който променяше посоката си и духаше с такава необуздана сила, че имаше опасност корабът да се преобърне.
— Господарю Ястреб — каза капитанът на младежа, застанал до него на почетното място до руля, макар че едва ли можеше да се запази някакво достойнство под напора на този вятър и дъжд, измокрил всички до кости и вселил в тях отчаяно покорство. — Господарю Ястреб, не би ли могъл да кажеш думичка на този вятър?
— Колко близо сме до Роук?
— Преполовили сме пътя. Но от eдин час въобще не напредваме, господине.
Гед каза нещо на вятъра, той отслабна и известно време те напредваха доста добре. После изведнъж от юг със свистене се втурнаха силни ветрове и ги върнаха отново на запад. На небето облаците се разкъсваха и кипяха, а капитанът яростно ревеше:
— Този глупашки вихър вее едновременно от всички страни! Само магически вятър ще ни преведе през това време, господарю!
При тези думи Гед помръкна, но корабът и екипажът му бяха в опасност заради него и той изпрати магическия вятър в платната му. Корабът веднага започна да пори вълните право на изток, а капитанът отново се ободри. Ала малко по малко, въпреки поддържаното от Гед заклинание магаческият вятър отслабна и съвсем спря, а корабът за миг застана неподвижно върху вълните с отпуснати платна сред бушуващия дъжд и вятър. Изведнъж с гръм и трясък бурята връхлетя върху него, той се обърна и заподскача на север като подплашена котка.
Гед се хвана за един стълб, тъй като корабът почти полегна на едната си страна.
— Върни се в Сърд, капитане! — извика той. Капитанът изригна проклятия и изрева, че няма да се върне.
— Истински магьосник на борда, а аз, най-добрият моряк от търговския флот с най-добрия кораб в ръцете ми и да се върна?
В този миг корабът като че попадна във водовъртеж и капитанът трябваше да се хване за стълба при кърмата, за да не падне през борда, а Гед му каза:
— Остави ме на Сърд и отплавай накъдето искаш. Не срещу твоя кораб духа този вятър, а срещу мен.
— Срещу теб, магьосник от Роук?
— Никога ли не си чувал за Роукския вятър, капитане?
— Да, дето държи силите на злото далеч от острова на мъдреците, ала какво общо има това с тебе, укротителю на дракони?
— Това си е между мен и сянката ми — кратко отвърна Гед, както подобава на магьосник и не каза нито дума повече, докато се носеха бързо обратно към Сърд с попътен вятър и под разясняващото се небе.
Гед се заизкачва от пристана към Сърд с натежало и изплашено сърце. С настъпването на зимата дните ставаха по-къси и скоро падна мрак. Привечер тревогата на Гед винаги нарастваше и сега му се струваше, че зад всеки завой го очаква заплаха. Затова трябваше с огромни усилия на волята да се въздържа да не поглежда назад с мисълта, че някой върви по следите му. Той отиде в странноприемницата на Сърд, където пътници и търговци ядяха заедно храна, осигурена от общината, и можеха да пренощуват в едно дълго помещение — такова беше гостоприемството на цветущите острови от Вътрешно море.
Гед отдели парче месо от вечерята си и после, седнал до огнището, придума отака да излезе от качулката му, където се беше свивал целия ден, и се опита да го накара да яде, като го галеше и му шепнеше:
— Оеж, оеж, мъничкият ми, кротичкият ми… Ала животинчето не хапна и пропълзя да се скрие в джоба му. По това, по собствената си приглушена несигурност, по мрака, изпълващ ъглите на огромното помещение, Гед разбра, че сянката не е далеч от него.
Никой тук не го познаваше — това бяха пътници от други острови, които не бяха чували „Песента на Ястреба“. Никой не го заговаряше. Най-сетне той си избра един сламеник и легна, ала цяла нощ лежа с отворени очи, заобиколен от потъналите в сън странници. Цяла нощ се опитваше да избере посока, по която да продължи пътя си, да обмисли накъде да върви, какво да прави, но всеки избор, всяко намерение беше възпрепятствувано от предчувствието му за обреченост. Който и път да поемеше, пред него непременно щеше да се изпречи сянката. Нямаше я единствено на Роук, ала на Роук той не можеше да отиде, възпрян от висшите древни заклинания, които пазеха опасния остров. Обърналият се срещу него Роукски вятър бе доказателство за близостта на преследвача му.
Преследващата го сянка бе безтелесна, сляпа към слънчевата светлина, създание на царството на мрака, което не съществуваше ни във времето, ни в пространството. Навярно денем го следваше слепешката по обления от слънчева светлина свят и можеше да приема видима форма само насън или в мрака. Все още не притежаваше плът или дух, които да отразят слънчевата светлина — и точно така се пее в „Подвигът на Хоуд“:
„Зората създава земя и море, ражда от сянката форма, а сънят отпраща в царството на мрака.“ Но ако сянката настигнеше Гед, тя можеше да извлече силата му, да отнеме плътта, топлината и живота от тялото му, както и волята, която го направляваше.
Такава орис виждаше той пред себе си на всеки път. И знаеше, че може да бъде подмамен към тази орис, тъй като сянката, която ставаше по-силна, щом се приближеше до него, сега имаше достатъчно власт да използва силите на злото или злите хора за собствените си цели, като му покаже лъжовни предзнаменования или проговори с гласа на някой странник. Подозираше, че тя се спотайва в някой от спящите тук в странноприемницата тази нощ, намерила опора в нечия тъмна душа, откъдето го чака и наблюдава и в този миг дори се храни от слабостта му, от несигурността и страха му.
Това беше непоносимо. Гед трябваше да се довери на случайността и да побегне натам, накъдето го поведе тя. При първия студен лъч на зората той стана и под избледняващите звезди се спусна с бързи крачки към пристанището на Сърд, решен да се качи на първия отплаващ кораб, който би го взел. Една галера товареше рибено масло и при изгрев слънце трябваше да се отправи към Голямото пристанище на Хавнър. Гед помоли капитана й да го вземе. Човек с магьоснически жезъл може да се качи на повечето кораби, без да го разпитват и без да плаща. С готовност го взеха на борда и след един час корабът тръгна. Настроението на Гед се повиши с първото вдигане на четиридесетте дълги гребла и поддържащите ритъма барабанни удари му прозвучаха като смела музика.
Но той не знаеше какво ще прави в Хавнър, нито накъде ще побегне оттам. Защо не на север? Самият той бе от север, може би щеше да намери кораб, който да го отведе от Хавнър на Гонт, и може би отново щеше да види Оджиън. Или пък можеше да намери някой кораб, тръгнал към далечните разливи, надалеч, където сянката можеше да го изгуби и да се откаже от преследването. Освен тези неясни мисли в главата му нямаше никакъв друг план и той не виждаше каква посока би трябвало да следва. Само трябваше да бяга…
С четиридесетте си гребла корабът измина над сто и петдесет мили по зимното море, преди да превали втория ден. Те влязоха в пристанището на Орими на източния бряг на голямата земя Хоск, тъй като тези търговски галери от Вътрешно море плават близо до брега и когато могат, нощуват в пристанищата. Гед слезе на брега, тъй като беше още светло и заскита безцелно и замислено по стръмните улички на пристанищния град.
Орими е стар град, построен здраво от камък и тухли, защитен със стена от разюзданите владетели, обитаващи вътрешността на остров Хоск. Пристанищните складове са като крепости, а къщите на търговците имат кули и укрепления. Ала за Гед тези масивни сгради не бяха нищо повече от завеса, зад която цареше мрачна пустота, а погълнатите от работа минувачи му изглеждаха като безгласни човешки сенки, а не като истински хора. При залез слънце той отново се спусна към пристанището, но дори там, под червеното сияние и вятъра, придружаващи превалящия ден, и морето, и земята му се сториха неясни и безмълвни.
