— Накъде отиваш, велики магьоснико? С тези думи някой зад него прикова вниманието му. Той се обърна и видя човек в сиво, който носеше тояга от здраво дърво, но не магъосническа. Лицето на непознатия бе скрито в качулката му от червеното сияние, но Гед почувствува как невидимите очи срещат неговите. Отстъпи една крачка и вдигна собствения си тисов жезъл между себе си и странника.
— От какво се страхуваш? — попита кротко човекът.
— От онова, което ме преследва.
— Така ли? Но аз не съм сянката ти.
Гед мълчеше. Знаеше, че наистина този човек, какъвто и да е той, не е онова, от което се страхуваше — не беше нито сянка, нито призрак, нито гебет. В сухата тишина и сенките, които се бяха спуснали над света, човекът дори имаше глас и плът. Той отметна качулката си. Имаше странна, набраздена, плешива глава и сбръчкано лице. Макар че възрастта не беше проличала в гласа му, той имаше старчески вид.
— Не те познавам — рече човекът в сиво, — ала мисля, че навярно не се срещаме случайно. Веднъж чух разказа за един младеж с белязано лице, който победил мрака и се сдобил с голяма власт, с царска власт. Не знам дали ставаше дума за тебе. Но ще ти кажа едно: Иди в Двора на Теренон, ако имаш нужда от меч, с който да се опълчиш срещу сенките. Тисовият жезъл няма да ти послужи.
У Гед се бореха надеждата и недоверието, докато слушаше това. Един магьосник скоро научава, че малко от срещите му са случайни, били те за добро или зло.
— В коя земя се намира Дворът на Теренон?
— В Оскил.
При звука на това име за миг в паметта му изникна черен гарван върху зелена трева, който го гледа изкосо с око като от полиран камък и му говори нещо, ала думите бяха забравени.
— Тази земя има малко мрачно име — рече Гед, без да откъсва поглед от странника, като се опитваше да прецени що за човек е той. Нещо в държанието му загатваше за заклинател, дори за магьосник, но колкото и смело да говореше на Гед, той имаше странно изнурен вид, почти като болен човек, затворник или роб.
— Ти си от Роук — отговори той. — Магьосниците от Роук кръщават с мрачни имена всички магии, над които нямат власт.
— Що за човек си ти?
— Пътник, търговски пътник от Оскил, тук съм по работа — отвърна човекът в сиво. Тъй като Гед не го попита нищо повече, той с тих глас му пожела лека нощ и се запъти нагоре по тясната уличка над вълнолома.
Изпълнен с колебание дали да обърне внимание на този знак или не, Гед впери поглед на север. Червеното сияние бавно потъваше зад хълмовете и ветровития морски хоризонт. Спусна се сив сумрак, който бързо беше застигнат от нощта.
Внезапно Гед взе решение, забърза по вълнолома към един рибар, който сгъваше мрежите в лодката си, и го попита:
— Знаеш ли някой кораб от това пристанище, който да отива на север — към Семел или Енладите?
— Ей онзи там е от Оскил, сигурно спира на Енладите.
Все тъй забързан, Гед отиде на един дълъг и източен като змия кораб с висок, украсен с дърворезба нос.
Капаците на люковете за греблата бяха боядисани в червено, а на всеки от тях бе изрисувана с черно руната Сифл. Изглеждаше мрачен, пъргав и готов за отплаване, тъй като целият му екипаж беше вече на борда. Гед намери капитана и го помоли да го вземе до Оскил.
— Можеш ли да си платиш?
— Имам някаква власт над ветровете.
— Самият аз съм повелител на времето. Нищо ли не можеш да дадеш? Никакви пари?
В Лоу Торнинг островитяните бяха поискали да му платят според възможностите си с монети от кост, които се използват от търговците в архипелага, но той отказа да вземе повече от десетина. Сега ги предложи на оскилианеца, но той поклати глава:
— Не използваме тези пари. Ако нямаш с какво да платиш, не мога да те взема на борда.
— Имаш ли нужда от силни ръце? Мога да боравя с греблата.
— Аха, не ни стигат двама души. Намери си тогава пейка! — каза капитанът и престана да се занимава с него.
И като остави жезъла и торбата с книгите под пейката на гребците, Гед постъпи за десет мъчителни зимни дни като гребец на този кораб от север. Призори тръгнаха от Орими и през първия ден му се струваше, че няма да издържи. Лявата му ръка не беше съвсем здрава поради старите рани в рамото, а гребането по протоците на Лоу Торнинг не го беше подготвило за неумолимото и безкрайно изтласкване на дългото гребло на галерата под ударите на барабана. Всяко сядане зад греблата траеше два-три часа, докато дойдеше втората смяна, ала почивката едва му стигаше да поотпусне мускулите си и отново трябваше да се връща при тях. На втория ден се почувствува още по-зле, но след това позаякна и започна да се справя с работата.
Между екипажа нямаше и следа от другарските отношения, които беше заварил на борда на „Сянка“ при първото си пътешествие към Роук. Моряците от андрадийските и гонтските кораби са съдружници, които работят заедно за обща печалба, а търговците от Оскил използват за гребци роби или наемат хора, на които плащат с дребни златни монети. В Оскил златото е могъщо нещо. Но там то не е източник на приятелство. Тъй като половината от екипажа бяха работещи насила роби, то капитаните бяха робовладелци, при това изпълнени с жестокост. Но камшиците им никога не се стоварваха върху гърба на гребец, който с труда си заплаща пътуването си. Заради това не можеше да съществува приятелство сред екипаж, където едни страдат от камшика, а други — не. Другарите на Гед приказваха малко помежду си, а още по-малко с него. Повечето бяха от Оскил и не говореха хардийски, езика на архипелага, а на някакъв собствен диалект. Бяха сурови, бледолики мъже с увиснали мустаци и права коса. Наричаха Гед „Келуб“ — червенокожият. Макар да знаеха, че е магьосник, не се отнасяха към него с уважение, а с предпазлива злоба. А и той самият нямаше никакво желание да завързва приятелство. Дори на пейката си, завладян от могъщия ритъм на греблата, един от шестдесетте гребци на кораба, понесъл се по безлюдното сиво море, Гед се чувствуваше и беззащитен, и изложен на опасност. Когато привечер навлизаха в непознати пристанища, той се завиваше с наметалото си, заспиваше и сънуваше, колкото и да беше изтощен. Събуждаше се и пак сънуваше — лоши сънища, които след това не можеше да си спомни, макар да му се струваше, че витаят около кораба и моряците, поради което подозираше всеки един от тях.
Всички свободни хора от Оскил носеха на хълбока си дълъг нож и веднъж, когато неговата смяна обядваше заедно с тях, един го попита:
— Роб ли си ти или клетвопрестъпник, Келуб?
— Нито едното, нито другото.
— Защо си без нож тогава? Страхуваш се да се биеш? — присмя му се мъжът на име Скьор.
— Не.
— Кученцето ти ли се бие вместо тебе?
— Отак — намеси се друг, който слушаше разговора. — Не е куче, а отак — и каза нещо на оскилски, при което Скьор се навъси и се извърна. Изведнъж Гед зърна някаква промяна в лицето му — чертите му се размазаха и разместиха, сякаш за миг нещо го беше променило, беше го обладало отвътре и гледаше през очите му изкосо към Гед. Но в следващия момент Гед видя цялото му лице и той изглеждаше както обикновено, та Гед си каза, че навярно е видял само собствения си страх, собствения си ужас, отразен в очите на другия. Но Скьор му се присъни тази нощ, прекарана в пристанището в Есен. След това той го избягваше, доколкото можеше, а му се струваше, че и Скьор страни от него,и те не размениха нито дума повече.
Снежните планини на Хавнър потънаха на юг зад тях, загубили очертанията си в мъглите на ранната зима. Те продължаваха да гребат и минаха покрай морето на Еа, където едно време се удавила Елфаран, после покрай Енладите. Два дни останаха в пристанището на Берила, градът на драконовата кост, белеещ се над залива западно от легендарния Енлад. В пристанищата, където спираха, екипажът не напускаше кораба и не стъпваше на сушата. Щом изгря червеното слънце, те излязоха от Оскилско море, където попаднаха във вихъра на североизточните ветрове, духащи безпрепятствено от безостровната шир на
