Северния разлив. Въпреки това пренесоха товара си непокътнат през безмилостното море и на втория ден след Берила пристигнаха в пристанището на Нешум, търговски град в източен Оскил.
Гед видя нисък, изложен на вятъра и дъжда бряг, сив град, свил се зад дългите каменни вълноломи на пристанището, а зад града — голи хълмове под потъмнялото снежно небе. Съвсем се бяха отдалечили от слънцето на Вътрешно море.
Пристанищните работници от Морската гилдия на Нешум се качиха на борда да разтоварят стоките — злато, сребро, украшения, тънки коприни и гоблени от Юга. Това бяха все безценни неща, които владетелите на Оскил трупаха в съкровищниците си. Свободните хора от екипажа бяха разпуснати. Гед спря един от тях да го попита накъде трябва да върви. До този момент подозрението, което изпитваше към всички, не му беше позволило да им каже накъде отива, но сега, останал сам в непознатата земя, трябваше да се обърне към някого, за да го упъти. Мъжът му отвърна нетърпеливо, че не знае, и продължи пътя си, а Скьор чу това и рече:
— Дворът на Теренон? На Кексемтските бърда? Аз отивам натам.
Едва ли Гед би си избрал Скьор за спътник, но тъй като не знаеше ни езика, ни пътя, нямаше голям избор. А и едва ли има някакво значение, мислеше си той: Не по собствен избор беше стигнал дотук. Нещо го бе довело и продължаваше да го води напред. Затова той си сложи качулката, взе жезъла и торбата и последва оскилианеца по градските улици нагоре към снежните хълмове. Малкият отак не искаше да остане на рамото му и се скри в джоба на овчия му кожух, както правеше при студено време. Наоколо, докъдето стигаше погледът, се простираше гола, хълмиста пустош. Те вървяха мълчаливо, а над цялата земя тегнеше зимното мълчание.
— Колко има още? — попита Гед, след като бяха изминали няколко мили, без да забележат никъде нито село, нито чифлик. Мислеше си, че нямат нищо за ядене.
Скьор извърна за миг глава, вдигна качулката си и рече:
— Малко.
Лицето му беше грозно, бледо, недодялано и жестоко, но Гед не се страхуваше от човешко същество, макар че би могъл да се страхува от мястото, където ще го заведе такъв човек. Той кимна и те продължиха. Пътят им едва забележимо прорязваше бялата пустош, покрита с тънък сняг и безлистни храсталаци. Тук- там други пътеки го пресичаха или се отделяха от него. След като димът от комините на Нешум се скри зад хълмовете в смрачаващия се следобед, нищо повече не им сочеше посоката, която трябваше да следват или откъдето бяха дошли. Единствено вятърът не преставаше да духа от изток. След още няколко часа Гед зърна в небето над далечните хълмове на северозапад някаква драскотинка, нещо като бял зъб. Но краткият ден си отиваше и при следващото изкачване той не можа да я различи по-ясно и да разбере дали това е кула, дърво или нещо друго.
— Там ли отиваме? — попита той и посочи мястото. Скьор не отговори, а продължи да крачи тежко, загърнат в грубото си наметало с островърхата, кожена оскилианска качулка. Гед вървеше до него. Бяха изминали много път и вече му се доспиваше от равномерния ход след дългите изтощителни и мъчителни дни, прекарани на кораба. Започна да му се струва, че е вървял и ще върви цяла вечност до това безмълвно същество по безмълвната, смрачаваща се земя. Предпазливостта и вниманието му бяха притъпени. Крачеше като в някакъв безкраен сън без посока. Отакът се раздвижи в джоба му и у Гед също се събуди и раздвижи някакъв смътен страх.
— Спуска се мрак и завалява сняг. Още колко има, Скьор? — проговори той с огромни усилия.
— Малко — отвърна спътникът му след известно време, без да се обръща. Но гласът му не беше с човешки звук, а дращеше, като че излизаше от звяр без устни, който се опитва да говори. Гед се спря. В здрачаващото се сияние наоколо се простираха голи хълмове. Сипеше се слаб сняг, който се носеше из въздуха и рядко се спускаше към земята.
— Скьор! — каза той и другият се спря и се обърна. Под островърхата качулка нямаше лице.
Преди Гед да може да изрече някакво заклинание или да призове силата си, гебетът проговори с дращещия си глас:
— Гед!
Заловен по този начин в истинската си същност, Гед не можеше да се преобрази и трябваше да се изправи беззащитен пред гебета. А и не можеше да извика за помощ в тази чужда земя, където не познаваше нищо и никого и нямаше кой да се отзове на вика му. Беше съвсем сам и между него и врага му нямаше нищо друго освен тисовия жезъл в дясната му ръка.
Онова, което беше изпило разума на Скьор и завзело плътта му, сега застави тялото му да пристъпи към Гед, а ръцете му да се разтворят към него. Ужасът изпълни Гед с ярост, той замахна с жезъла и го стовари шумно върху качулката, която скриваше лицето-сянка. Този жесток удар почти прилепи качулката и наметалото към земята, като че в тях имаше само вятър, но след миг те с гърч и пляскане се изправиха отново. Тялото на един гебет е лишено от истинска плът и представлява нещо като черупка или пара с човешки очертания — неистинска плът, обвила сянката, която е истинска. С резки и вълнообразни движения, като че развята от вятъра, сянката разпери ръце и се впусна към Гед, опитвайки се да го сграбчи, както го беше сграбчила на Роукската могила. Ако успееше, тя щеше да захвърли обвивката на Скьор и да се настани в Гед, да го погълне отвътре и да го завладее — това бе нейната цел. Гед я удари повторно с тежкия си димящ жезъл и я отблъсна, но тя отново се впусна. Той пак я удари, но след това изпусна обгърнатия от пламък и дим жезъл, който изгаряше ръката му. Отстъпи и внезапно се обърна и побягна.
Гед бягаше, а гебетът го следваше на една крачка. Той не можеше да го настигне, но и не изоставаше. Без да се обръща, Гед бягаше из безкрайната, мрачна земя и нямаше къде да се скрие. Още веднъж дращещият, свистящ глас на гебета го извика по име, но макар да беше отнел магьосническата му сила по този начин, той нямаше власт над тялото му и не можеше да го спре. Гед продължаваше да бяга.
Нощта се сгъсти над преследвача и жертвата, а слабият сняг заличаваше пътеката от погледа на Гед. Пулсът биеше в очите му, дъхът му пареше в гърлото и вече не бягаше истински, а се спъваше и залиташе. Въпреки това, като че ли неуморимият преследвач не можеше да го хване, колкото и близо да се намираше. Той беше започнал да го зове с шепот и мърморене и Гед разбра, че цял живот е носил в себе си този шепот, без да го чува, но сега го чуваше и трябваше да се пречупи, да се предаде, да спре. Но той продължаваше с мъка да се катери по един безкраен, смътен склон. Струваше му се, че някъде пред него има светлина и че някъде пред себе, си или над себе си чува глас, който го зовеше:
— Ела! Ела!
Гед се опита да отговори, но беше останал без глас. Бледото сияние заблестя по-уверено. То идеше от някаква врата пред него. Той не виждаше стените, но видя вратата. Видя я и спря, а гебетът го сграбчи за наметалото и го задърпа, опитвайки се да го яхне. С остатъка от силите си Гед се хвърли напред през мъждукащата врата. Опита се да се обърне и да я затвори пред гебета, но краката му не го държаха. Залитна и протегна ръка да се опре някъде. Пред погледа му се носеха и проблясваха светлинки. Усети, че пада, че го задържат, преди да е паднал, ала разумът му, изчерпан докрай, потъна в мрака.
7. Полетът на Ястреба
Гед се събуди и дълго лежа с усещането, че е приятно да се събудиш, тъй като не беше очаквал това да му се случи отново. Приятно беше да видиш около себе си изобилната, чиста дневна светлина. Струваше му се, че се къпе в нея или пък се носи с лодка по много спокойни води. Най-сетне разбра, че се намира в легло, в каквото досега не беше спал. То бе поставено върху рамка, издигната на четири високи, украсени с дърворезба крака, а дюшеците му бяха копринени торби с пух. Затова имаше чувството, че плува във въздуха или водата. Над него висеше ален балдахин, който не пропускаше полъха на вятъра. Завесите бяха вдигнати от двете страни и даваха възможност на Гед да разгледа стаята с каменни стени и каменен под. През трите високи прозореца видя хълмистата пустош — гола, кафява, тук-там напръскана с преспи сняг и огряна от мекото зимно слънце. Сигурно стаята се намираше високо над земята, тъй като оттук погледът стигаше далеч.
Гед отметна сатенената пухена покривка, седна и видя, че е облечен като някой владетел с копринена дреха и сребърен пояс. На един стол до леглото го очакваха ботуши от гладка кожа и подплатено с хермелин наметало. Поседя известно време неподвижен и безчувствен като омагьосан, после се изправи и протегна ръка за жезъла си. Ала него го нямаше.
