отмъсти за Владетеля на Пендор, след като драконът внезапно бе нападнал от запад него и хората му по време на едно пиршество в кулата и ги бе задушил с огнения си дъх, докато останалото население, обзето от ужас, се хвърляло в морето. Без защита, Пендор бе оставен в драконовите нокти с всичките си кости, кули и съкровища, откраднати от отдавна загиналите принцове от бреговете на Палн и Хоск.
Всичко това беше известно на Гед, ала той знаеше и още нещо, тъй като от самото си пристигане на Лоу Торнинг не бе преставал да размишлява над наученото за драконите. Насочил лодката си на запад, той я направляваше, без да гребе или да използва моряшките изкуства, на които го бе научил Пеквари. С помощта на магия призова магическия вятър да издуе платното й, а на самата нея направи заклинание и я устреми към хоризонта, където очакваше да се появи мъртвият остров. Нужна му беше бързина и си служеше с магическия вятър, защото повече се страхуваше от онова, което бе оставил зад себе си, отколкото от онова, което го очакваше. Но с превалянето на деня нетърпението му се превърна от страх в някакво радостно облекчение. Поне по собствено желание търсеше тази опасност и колкото повече се доближаваше до нея, толкова повече растеше увереността му, че поне този път, поне този час преди смъртта си, ще бъде свободен. Сянката не смееше да го последва в ноктите на дракона. Беловърхите вълни се надбягваха по сивата повърхност на морето, а северният вятър трупаше сиви облаци на небето. Бързият магически вятър го носеше на запад и той скоро забеляза скалите на Пендор, безлюдните улици на града и разрушените му кули.
На входа на пристанището, плитък залив с формата на полумесец, Гед заповяда на магическия вятър да стихне и лодката се усмири, залюляна от вълните. Тогава той призова дракона:
— Похитителю на Пендор, ела и защищавай съкровищата си!
Гласът му се загуби в рева на вълните, които се разбиваха върху пепеливите брегове, ала драконите имат остър слух. Не след дълго от някаква съборетина без покрив един от тях се стрелна нагоре във въздуха като огромен черен прилеп с тънки криле и прешленест гръбнак и с кръжене се приближи към Гед. При вида на това изчадие — мит за хората, той отново доби смелост, засмя се и извика:
— Върви и кажи на Стария да дойде ти, летящ червей!
Това беше един от младите дракони, излюпени тук преди няколко години от драконицата от Западния разлив. Според хорските приказки тя бе снесла люпилото си от огромни яйца в някаква порутена зала на кулата и отново бе отлетяла, оставяйки Стария дракон на Пендор да се грижи за малките, когато изпълзели от черупките си като смъртоносни гущери.
Младият дракон не отговори. Той не беше голям — може би дълъг колкото кораб с четиридесет гребла, и тънък като червей въпреки размаха на черните си ципести криле. Беше все още безгласен и лишен от присъщото на драконите лукавство. Разтворил дългите си зъбати челюсти, той се спусна като стрела право към Гед, застанал в люлеещата се лодка. С едно силно заклинание Гед просто вкамени крилете и крайниците му и го запрати като камък в морето. Сивата вода се затвори над него.
От основите на най-високата кула се издигнаха още два дракона като първия. И те се спуснаха като него право към Гед. Той хвана и двата, захвърли ги във водата и ги удави, все още без дори да повдигне магьосническия си жезъл.
След известно време от острова към него се приближиха още трима. Единият от тях беше много по- голям и бълваше огън от устата си. По-малките се насочиха срещу Гед с плющене на крила, ала големият го заобиколи много бързо в гръб, за да изгори с огнения си дъх него и лодката му. Нито едно заклинание не би въздействувало и на тримата, тъй като двамата идваха от север, а третият от юг. Щом разбра това, Гед направи заклинание за преобразяване и между две огнени издишвания излетя от лодката, приел драконов образ.
С широко разперени криле и издадени нокти той полетя към двамата и ги попари с огън, а след това се обърна към третия, който беше по-голям от него и също въоръжен с огън. Понесени от вятъра над сивите вълни, те се прегъваха на две, щракаха челюсти, спускаха се надолу, хвърляха се напред, докато се обвиха в дим, почервенял от огнения им дъх. Внезапно Гед се издигна, а другият се втурна да го преследва. Насред полета си драконът-Гед изпъна криле и спря за миг. После се спусна напред като ястреб с издадени нокти, заудря другия по врата и по хълбока и го заблъска надолу. Черните криле запляскаха в суматоха и в морето закапаха едри черни капки драконова кръв. Пендорският дракон се отскубна и с осакатени криле полетя ниско към острова. Там пропълзя да се скрие в някакъв кладенец или пещера в разрушения град.
Гед незабавно възвърна образа си и се изправи в лодката, тъй като беше извънредно опасно да остане в драконовата кожа повече от необходимото. Ръцете му бяха почернели от парещата кръв на влечугото, а главата му бе обгорена от огъня, но сега това нямаше значение. Той едва дочака да си поеме дъх и извика:
— Шест видях, петимата са мъртви, а сте девет всичко на всичко! Излезте, червеи такива!
Дълго време на острова не се помръдна нищо, нито се чу някакъв звук освен ревът на прибоя. Изведнъж Гед видя как най-високата кула бавно промени формата си и се изду от едната страна, като че ли й порасна ръка. Той се страхуваше от драконовата магия, тъй като старите дракони са могъщи и коварни в магьосничеството си, което и прилича, и се отличава от това на хората. Но миг по-късно разбра, че го мамеха не драконите, а собствените му очи. Той беше взел за част от кулата рамото на дракона на Пендор, който бавно изправяше туловището си.
Когато най-сетне се изправи на краката си, люспестата му, покрита с шипове глава се издигна по-високо от срутената кула, а предните му лапи с извадени нокти стъпиха върху отломките на града. Сивочерните му люспи отразяваха дневната светлина като тъмни кристали. Макар и тънък като хрътка, той бе висок колкото цял хълм. Гед го наблюдаваше със страхопочитание. Ни песни, ни предания биха могли да подготвят разума за подобна гледка. Гед гледаше дракона почти право в очите и попадна в клопката им, защото никой не можеше да погледне един дракон по този начин. Младежът отвърна поглед от мазните зелени очи, които не се отклоняваха от него и вдигна пред себе си жезъла, който сега изглеждаше като треска или клонче.
— Осем сина имах, магьосниче — изрече драконът с могъщ и сух глас. — Петима са мъртви, а един умира — стига. Няма да се добереш до съкровищата ми, като ги избиеш.
— Не ми трябват съкровищата ти. От ноздрите на дракона изфуча жълт пушек — той се смееше.
— Не би ли желал да дойдеш на брега и да ги погледнеш, магьосниче? Те си струват това.
— Не, драконе. — Драконите са родственици на ветровете и огъня и не обичат да се бият над морето. Това беше досегашното предимство на Гед и той не искаше да го загуби. Ала ивицата морска вода между него и огромните сиви нокти вече не му даваше кой знае какво надмощие.
Трудно беше да отвърне поглед от зелените натрапчиви очи.
— Много млад магьосник си — каза драконът. — Не знаех, че хората добиват силата си толкова млади.
И двамата говореха на Древната реч, тъй като това е все още езикът на драконите. Когато си служат с Древната реч, хората са задължени да казват истината, но това не важи за драконите. Тъй като това е собственият им език, на него те могат да лъжат, да изопачават истинските думи с измамна цел, да впримчват непредпазливия слушател в лабиринт от огледални слова, всяко едно от които отразява истината, без да води за никъде. Гед бе предупреждаван за това и слушаше драконовите приказки с недоверчиво ухо, нащрек. Ала те изглеждаха прости и ясни.
— Да молиш помощта ми ли си дошъл тук, магьосниче?
— Не, драконе.
— Все пак бих могъл да ти помогна. Скоро ще имаш нужда от помощ срещу онова, което те преследва в мрака.
Гед онемя.
— Какво те преследва? Кажи ми името му.
— Ако можех… — Гед се сепна.
От драконовите ноздри — две кръгли дупки, се изви жълт пушек.
— Да можеше да му кажеш името, сигурно щеше да го надвиеш, магьосниче. Навярно аз ще мога да ти го кажа, когато го съзра наблизо. А то ще дойде насам, ако почакаш около острова ми. Ще дойде, където и да отидеш. Ако не искаш да те доближи, трябва да бягаш, да бягаш, все да бягаш от него. А то ще продължава да те преследва. Не би ли желал да узнаеш името му?
Гед отново се смълча. Не можеше да отгатне нито откъде знае драконът за сянката, която той бе пуснал на свобода, нито как би могъл да узнае името й. Върховният жрец беше казал, че сянката няма име. Все пак
