— Не — отвърна Мос, — обаче…
— Смяташ ли, че не бих го познала?
Леля Мос изкриви уста, намръщи се, потърка единия си палец о другия и се загледа в ръцете си.
— Лоши работи стават по света, господарке — каза тя. — Нещо може да заеме формата и тялото на човека, а пък душата му да си е отишла, да е погълната…
— Сянката ли?
Мос се сви цялата при откровеното изговаряне на това слово. Само кимна.
— Наистина говорят, че някога, много отдавна, магьосникът Ястреба минал оттук, преди ти да дойдеш с него. И нещо тъмно го следвало по петите. Може и още да го следва. Може…
— Драконът, който го донесе при нас, го нарече с истинското му име. И аз зная туй име.
В гласа й прозвуча гняв пред упоритата подозрителност на знахарката.
Мос не отрони нито дума. Нейното мълчание бе по-красноречиво от думите.
— Ами ако тази сянка върху него е собствената му смърт? — промълви Тенар. — Ако той умира? Нямам представа. Ако Оджиън…
При спомена за Оджиън тя отново се разплака. Помисли си, че Гед е дошъл твърде късно. Преглътна сълзите и отиде при сандъка с борина. Даде на Теру да напълни чайника и я погали по лицето. Сгърчените бразди на белезите й бяха горещи, но детето нямаше треска, Тенар коленичи да накладе огъня. Все някой в тая къща — знахарката, вдовицата, сакатото момиче, болният мъж, — все някой трябваше да свърши необходимото, а не да плаши Теру със сълзи. Ала драконът си бе отишъл и дали наистина не предстоеше нищо освен смъртта?
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО
Гед лежеше като мъртъв. Къде ли е бил? Какво ли е преживял? Тази нощ, на светлината на огъня, Тенар съблече покритите му с петна, раздърпани, вкоравели от пот дрехи, уми го и го остави да лежи гол между ленените чаршафи и одеялото от мека, тежка козя вълна. Макар и нисък, слаб човек, той бе набит и енергичен. Сега беше изтънял, сякаш стопен до кости, уморен, крехък. Дори белезите, които браздяха рамото и лявата половина на лицето му от темето до челюстта, изглеждаха смалени, прозрачни. Косата му бе посивяла.
„Разболях се от жалейки, болна съм от мъка. Няма да страдам по него! Нима сам не дойде при мене на гърба на дракона? Някога исках да го убия — помисли си тя. — Сега ще му помогна да оживее, ако мога.“ И го погледна с предизвикателство, а не с жал.
— Кой кого спаси в Лабиринта, Гед?
Той спеше, без да чува, без да помръдва. Вдовицата беше много уморена. Изкъпа се с водата, която бе стоплила да го умие, и пропълзя до мъничкото, топло, лъчисто мълчание на спящата Теру. Тя бе погълната от съня и сънят й се разтваряше в едно бледорозово и сребристо, обширно ветровито пространство. Детето летеше и викаше: „Калесин!“ Друг глас му отвръщаше от светлата бездна.
Когато Тенар се събуди, птиците вече чуруликаха сред поляната и на покрива. Седна върху сламеника и видя утринната светлина през кривото стъкло на ниското прозорче, което гледаше на запад. Имаше нещо ново — някакъв кълн или проблясък, твърде дребен, за да му обърне внимание и да се замисли над него, свеж. Теру все още спеше. Тенар остана до нея и се загледа навън в облаците. Сети се за дъщеря си Апъл и се опита да си я спомни като бебе. Представата й беше смътна, затова бързо изчезна: крехкото пълничко телце, което се разтърсваше от смях, къдравата, въздушна косица… После дойде второто бебе. Нарекоха го Спарк2, защото, както се шегуваха, бе искрата, запалена от Флинт3. Тя не знаеше истинското му име. Колкото Апъл бе здрава, толкова той боледуваше като дете. Роден преждевременно и много дребен, синът й едва не умря от ларингит на два месеца и две години след това беше все едно да гледаш голишарче — никога не знаеш дали ще оживее до сутринта, или не. Но той издържа, малката му искрица не угасна. Израсна жилаво момче, винаги дейно, пълно с енергия. Не ставаше за работа във фермата, нямаше търпение с животните, с растенията, с хората. Използваше думи само когато се налага, никога за удоволствие, нито да изрази любовта си, нито да научи нещо.
Оджиън ги бе навестил при едно от скитанията си. Тогава Апъл беше на тринадесет, а Спарк на единадесет години. Магьосникът кръсти момичето в изворите на Кахеда в началото на равнината, Апъл влезе красива в зелените води, същинска жена-дете, и той й даде истинското и име — Хайохе. Бе останал в стопанството Оук ден-два и попита Спарк дали не иска да поскита с него из гората. Спарк само кимна.
— Какво би правил, ако можеше? — рече тогава магьосникът и момчето му довери онова, което не искаше да сподели с майка си, нито с баща си:
— Бих отплавал в морето.
И така, когато след около три години Бийч му даде истинското име, Спарк замина като моряк на един търговски кораб, пренасящ стоки от Валмаут за Орнея и Северен Хавнър. От време на време се връщаше във фермата, но не често и никога задълго, макар че подир смъртта на баща му щеше да стане негов наследник. Той бе белокож както Тенар, ала порасна висок като Флинт, с издължено лице. Не каза на родителите си своето истинско име. Навярно нямаше да го каже на никого. Тенар не го беше виждала от три години. Може да не знаеше, а може и да знаеше за смъртта на баща си. Или самият той да бе умрял, да се бе удавил. Не й се вярваше. Спарк щеше да пренесе искрата на живота през води и бури.
Това усещаше тя у себе си сега, искра. Като предчувствие за зачатие. Някаква промяна, нещо ново. Какво беше то, жената не искаше да пита. Човек не пита. Човек не пита за същинското име. То му се дава или не.
Стана, облече се. Въпреки ранната утрин бе топло и тя не напали огъня. Седна на прага да изпие чаша мляко и да погледа как сянката на Гонтийската планина се смалява в морето. Ветрецът беше слаб, колкото може да бъде на тази брулена от течения скална издатина. Бризът дъхаше на лято, мек и изпълнен с аромат на поляни. Някаква сладост се носеше във въздуха, някаква промяна.
— Всичко се промени! — прошепна радостно старецът, преди да умре. Бе положил ръка върху нейната и й бе дал като подарък истинското си име. Беше й го поверил.
— Айхал! — възкликна тя.
В отговор няколко кози пред сайванта изблеяха. Чакаха Хедър. „Бе-е-е!“ — обади се една; сетне друга, по-гърлено, твърдо: „Бла-а-а!“ Разчитай на коза, ако искаш да се разориш, обичаше да казва Флинт. Той бе овчар и не обичаше козите. Но като малък Ястреба е бил козарче тук, из тези места.
Вдовицата влезе. Вече станала, Теру гледаше към спящия мъж. Тенар обгърна детето с ръка и макар че то обикновено се дърпаше или беше безучастно към нежностите, тоя път прие прегръдката и дори лекичко се притисна към гърдите й.
Гед лежеше все тъй изтощен, борен от съня. Лицето му бе така обърнато, че се виждаха четирите белега, които го прорязваха.
— Изгорен ли е? — пошепна Теру.
Тенар не отвърна веднага. Не знаеше от какво са тези белези. Много отдавна, в Рисуваната стая на Лабиринта, го беше запитала на присмех:
— От дракон ли е това?
А той й отговори сериозно:
— Не е от дракон. Една родственица на Безименните ми ги остави. Обаче аз научих нейното име…
И туй бе всичко. Но тя разбираше какво значи за детето думата „изгаряне“.
— Да — кимна Тенар.
Теру продължи да гледа към мъжа. Беше извърнала глава, за да може да го вижда с единственото си здраво око, и приличаше на малка птица, на врабче или сипка.
— Хайде, врабченцето ми, пиленцето ми, той се нуждае от сън, а ти — от една праскова. Има ли тази сутрин узрели плодове?
Теру изтича да провери, Тенар я последва. Докато ядеше прасковата си, момичето изпитателно наблюдаваше мястото, където засади своята костилка предишния ден. Очевидно бе разочаровано, че никакво дърво не е израснало, ала не каза нищо.
— Полей я — напомни Тенар.
