Леля Мос пристигна късно сутринта. Едно от уменията на знахарката беше да плете кошници с тръстиките от блатото, което се намираше на Откоса. Тенар я помоли да я посвети в този занаят. Като чужденка в Гонт тя бе забелязала, че хората обичат да учат другите. Бе усвоила умението да се оставя да я обучават и така приемаха нейния чуждоземен произход, прощаваха й.
Оджиън й предаде своето знание, после Флинт я научи на неговото. Навик в живота й стана да се учи. Винаги имаше много за научаване, много повече, отколкото предполагаше, когато беше жрица-послушница или повереница на магьосника.
Тръстиките бяха влажни и тая сутрин трябваше да ги цепят — пипкава, но не особено трудна работа, която не изискваше пълно внимание.
— Лельо — обърна се Тенар към Мос, когато седнаха на прага пред ведрото тръстики и една рогозка, където да слагат разцепените, — как разбираш дали един човек е магьосник или не?
Отговорът на баячката бе заобиколен, като започваше с обичайните й афоризми и мъглявости.
— Дълбокото познава дълбокото — произнесе тя важно — и истинското личи отдалеч.
Тук Мос разказа историята за мравката, която понесла от двореца един тънък косъм и избягала с него в мравуняка, а през нощта мравунякът засветил отвътре подобно звезда, защото косъмът бил от главата на Върховния жрец Брост. Ала само мъдрите можали да видят светещия мравуняк. За обикновените очи той си оставал тъмен.
— Значи човек има нужда от обучение — рече Тенар.
— Може би да, може би не — беше лайтмотивът в мъглявия отговор на Мос. — Някои го умеят по рождение. И дори да не подозират, пак ще се прояви. Ще просветне, както косъмът на жреца в подземната дупка.
— Да — каза Тенар. — Забелязала съм.
Тя разцепи една тръстика и остави отделените части върху рогозката:
— Как познаваш тогава, че един човек не е магьосник?
— Когато у него липсва онова, миличка. Силата. Виж сега. Ако имам очи, ще забележа, че и ти имаш очи, нали така? А ако си сляпа, ще видя и това. Ако имаш само едно око като малката или пък три, ще видя и тях, не е ли така? Но ако аз нямам око, с което да гледам, няма да разбера дали и ти имаш, освен ако сама не ми кажеш. Обаче аз имам очи. Аз виждам, зная. С третото око! — Мос докосна челото си и изкудкудяка като квачка, горда, че е снесла яйце.
Бе доволна, че е намерила точните думи. До голяма степен нейните оплетени изрази и преструвки се дължаха на неумението й да борави със словата и понятията. Никой не я беше учил да разсъждава логично. Никой изобщо не я слушаше какво бърбори. От нея се очакваше, дори се изискваше да бъде неясна, мистична, да смотолевя нещата. Тя бе знахарка. Нямаше нищо общо с ясните мисли.
— Е, добре — рече Тенар. — Не искаш да отговориш на този въпрос. Значи, когато погледнеш един човек с третото си око, ти виждаш неговата сила или не?
— По-скоро разбирам — отвърна леля Мос. — Казвам, че виждам, защото така се говори. Но не е като да виждам тебе или тая тръстика, или планината отсреща. То е по-скоро разпознаване. Аз зная какво е в тебе и какво не е в горкичката празноглава Хедър. Зная какво е в милото дете и какво не е в него. Аз зная… — тя не можа да продължи с изброяването. Смотолеви нещо и се изплю. — Всяка врачка, която поне малко си владее занаята, ще разпознае друга врачка! — добави припряно.
— Значи вие се разпознавате.
Мос кимна утвърдително:
— Точно така. Това е думата. Разпознаваме се.
— Магьосникът също би усетил у теб силата, би разбрал, че си знахарка…
Ала Мос се смееше насреща й. Устата й бе зейнала като паст, лицето — премрежено от бръчици.
— Имаш предвид мъж ли, миличка, магьосник мъж? Че какво е общото между нас и един мъж на силата?
— Но Оджиън…
— Оджиън беше много добър — каза знахарката без ни най-малка ирония.
Известно време те продължиха да цепят тръстиките мълчаливо.
— Не се престаравай, миличка — обади се леля Мос.
— Обаче Оджиън ме учеше така, сякаш не бях момиче. Сякаш бях негова послушница като Ястреба. Научи ме на езика на Сътворението, Мос. Научаваше ме на всичко, което пожелавах.
— Той не беше като другите.
— Аз не заслужавах да бъда учена. Аз го напуснах. Какво ме интересуваха неговите книги? Защо ми бяха? Аз исках да живея. Исках да имам мъж, исках да имам деца, исках да разполагам с живота си.
Тенар цепеше тръстиките бързо, прилежно с нокътя си.
— И го получих — допълни тя.
— Все едно да вземаш с дясната ръка и да захвърляш с лявата — каза знахарката. — Ех, миличка господарке, какво да се прави? Какво да се прави? Желанието за някой мъж ме е тласкало неведнъж към ужасни неприятности. Но никога не ми е хрумвало да се омъжа — никога! А, не. Туй не е за мене.
— Защо не? — попита Тенар.
Хваната на тясно, Мос само отвърна:
— Ами кой ще вземе някаква си знахарка? — После потри челюсти, като да преживяше: — Пък и коя ли знахарка ще хукне да се омъжва?
Те продължаваха да цепят влажните тръстики.
— Кое им е лошото на мъжете? — предпазливо произнесе вдовицата.
Също така предпазливо и снишавайки глас, Мос отговори:
— Не зная, миличка. Мислила съм си за това. Често съм си мислила за това. Най-много мога да кажа ето какво. Мъжът е затворен в собствената си кожа, както орех в черупка. Твърда и силна е неговата черупка. И той цялата я изпълва, изпълва я със себе си. Той е всичко. Няма място за нищо друго под черупката.
Тенар помълча малко и сетне запита:
— Но ако е магьосник?
— В такъв случай вътре е само неговата сила. Силата му — това е той, разбираш ли? Така е при мъжа и толкоз. Щом силата му го напусне, с него е свършено. Изпразнен е.
Тя счупи въображаемия орех и хвърли черупката му:
— Нищо.
— А как е с жената тогава?
— Хе, миличка, жената е друга работа. Знае ли някой къде започва и къде свършва жената? Чуй ме, господарке, аз имам корени, аз имам корени, по-дълбоки от този остров. По-дълбоки от морето, по-стари от времето, когато са били издигнати островите. Моите корени стигат назад до началото на мрака.
Очите на Мос светнаха със странен блясък в зачервените зеници и гласът й стана напевен:
— Аз стигам назад до мрака! Била съм преди луната. Никой не знае, никой не знае, никой не може да каже коя съм аз, коя е жената, жената на силата, по-дълбока от корените на дърветата, по-дълбока от корените на островите, по-стара от Сътворението, по-стара от луната. Кой смее да задава въпроси на мрака? Кой ще попита мрака как му е името?
Старицата се люлееше, повтаряйки в самозабрава своя заклинателен напев, а Тенар седеше изправена и цепеше тръстиките с нокът наполовина.
— Аз ще попитам — заяви тя.
После разполови още една тръстика.
— Твърде дълго съм живяла в мрака — добави вдовицата.
От време на време отиваше да види дали Ястреба продължава да спи. Погледна и сега. Щом отново седна при Мос, нямаше желание да се връща към разговора, защото знахарката изглеждаше мрачна и затворена.
— Когато се събудих тази сутрин, почувствах се така, сякаш бе повял някакъв нов вятър. Някаква промяна. Може би е от времето. Усети ли го? — смени темата Тенар.
Мос не отвърна с „да“ или „не“.
— Много ветрове духат тук на Откоса, някои добри, някои болни. Едни докарват облаци, други — хубаво време, а трети носят вести на онези, които могат да ги чуят. Ала ако не искат да слушат, няма да ги чуят.
