Лежеше и замислено гледаше пред себе си, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
— Кога съм дошъл тук?
Тенар се наведе към него, за да я чуе:
— Преди четири дни вечерта.
— И никой друг е нямало в планината — каза той. Тялото му трепна като от болка или от непоносимия спомен за болка. Намръщи се и затвори очи. После си пое дълбоко дъх.
С възвръщането на силата му Тенар свикна с навъсените вежди, дълбоките въздишки и сключените пръсти. Силата му се възвръщаше, но не и облекчението и здравето.
Седнал бе на прага на къщата под слънцето на летния следобед. За първи път се отдалечаваше толкова от леглото си. Седеше на прага, загледан в отиващия си ден, и Тенар, която идваше от бобените лехи, се взря от своя страна в него. Той още изглеждаше пепелявоблед като сянка. Подобно впечатление се създаваше не само от посивялата коса, а и от това, че беше станал кожа и кости. Очите му бяха угаснали. И все пак тази сянка, този пребледнял мъж бе същият, чието лице тя видя някога огряно от лъчите на собствената му сила, същото силно лице с ястребов нос и изрязана уста, същият красив човек. Винаги е бил горд и красив.
Тенар приближи до него.
— Слънцето ти е полезно — каза му тя и той кимна, ала ръцете му оставаха свити, докато си седеше обгърнат от топлината на лятото.
Гед бе толкова мълчалив, че й се струваше, че нейното присъствие го смущава. Сигурно не можеше да се държи с нея така непосредствено, както някога. Той беше вече Върховен жрец в края на краищата — не биваше да забравя това. А и двадесет и пет години бяха минали, откакто вървяха заедно из планините на Атуан и отплаваха с „Взор“, прекосявайки източните морета.
— Къде е „Взор“? — попита ненадейно тя, изненадана от тая мисъл, но после си каза: „Колко глупаво от моя страна! Толкоз години са изтекли и Върховният жрец надали ще държи такава малка лодчица.“
— В Селидор — отвърна той с лице, погълнато от неговата постоянна и неразбираема тъга.
„Някога, много отдавна, отдавна, колкото вечността, и далеч, далеч, колкото остров Селидор…“
— Най-далечният остров — промълви Тенар почти като въпрос.
— Далеч, далеч на запад — потвърди мъжът.
Седяха край масата, току-що свършили с вечерята. Теру бе излязла навън да играе.
— От Селидор значи си дошъл на гърба на Калесин?
И този път името на дракона сякаш излезе само от устата й, звуците сами се оформиха, издишвайки шипяща струя.
При това име Гед вдигна очи и настойчиво я изгледа, което я накара да осъзнае, че той рядко срещаше нейния поглед. После кимна утвърдително и искрен до педантичност, се поправи:
— От Селидор до Роук и сетне от Роук до Гонт.
Какво означаваше туй? Хиляда, десет хиляди мили? Тя нямаше представа. Виждала бе огромни карти в съкровищниците на Хавнър, ала никой не я беше учил на числа и разстояния. „Толкова далеч, колкото Селидор…“ И дали милите можеха да бъдат мерило за полета на един дракон?
— Гед — обърна се към него с истинското му име, понеже бяха сами, — разбирам, че си преминал през големи изпитания и опасности. Ако не искаш или не можеш да ми кажеш — недей. Но, струва ми се, че ако зная, ако зная нещо за това, бих могла да ти помогна. Бих желала да ти помогна. Нищо чудно скоро да дойдат от Роук да те вземат, да изпратят кораб за Върховния жрец или може би дракон знам ли? И ти отново ще заминеш. Без да сме си казали нищичко.
Тя закърши ръце от фалша на собствените си думи и глас. Да се шегува с дракона, да мърмори като недоволна жена!
Той гледаше надолу към масата, търпелив и сериозен подобно стопанин след напрегнат ден на полето, изправен пред някаква домашна буря.
— Никой няма да дойде от Роук, струва ми се — рече жрецът, което му костваше твърде голямо усилие, и той трябваше да си поеме дъх, преди да продължи:
— Дай ми малко срок.
Стори и се, че Гед няма какво повече да каже, и отвърна:
— Да, разбира се, съжалявам — сетне се изправи да почисти масата, когато магьосникът произнесе все още със сведен поглед, но достатъчно отчетливо:
— Вече разполагам с време.
После също стана, занесе чинията си на умивалника и довърши почистването на масата. Докато Тенар прибираше храната, той изми съдовете. Това я заинтригува. Сравняваше го с Флинт, който никога не бе измил и една паница през живота си. Туй беше женска работа, Обаче Гед и Оджиън бяха живели тук сами, без жени. Гед навсякъде бе живял без жени, затова и вършеше „женската работа“ и не мислеше нищо лошо за нея. Жалко би било, реши Тенар, ако той започнеше да я подценява, да се страхува, че тя подрива достойнството му.
Никой не дойде от Роук да го потърси. Когато споменаха за това, беше изминало твърде малко време и никакъв кораб не би успял да пристигне освен с магически вятър в платната през целия път. Но дните отлитаха, а вест или знак за него не идваше. Стори й се странно да оставят Върховния жрец толкова дълго необезпокояван. Може би им бе забранил да го търсят; или се е скрил тук с магия, тъй че да не могат да разберат къде е, нито да го познаят. Ето че и селяните засега не му обръщаха особено внимание.
Това, че от имението на господаря на Ри Алби още никой не идваше, не беше за учудване. Владетелите на замъка поначало не бяха в добри отношения с Оджиън. Из селото се говореше, че жените от тоя замък се занимавали с черна магия. Една от тях се омъжила за някакъв велможа от Севера, който жива я погребал под един камък. Друга въздействала на нероденото дете в утробата си, опитвайки се да направи от него създание на силата, и наистина то проговорило при раждането си, ала се появило на бял свят без кости.
— Като малка кожена торба — шепнеха си селянките, — малка торба с очи и глас. Не пожелало да суче, мънкало на някакъв странен език и много скоро умряло…
Каквато и истина да имаше в тези приказки, вярно бе, че владетелите на Ри Алби се държаха настрана. Сподвижница на Ястреба, повереница на магьосника Оджиън, приносителка на пръстена на Ерет-Акбе в Хавнър, можеше да се очаква, че Тенар ще бъде поканена в замъка на имението, когато за първи път стъпи в Ри Алби, но не беше. Вместо това, за нейна радост, остана да живее сама в една къщурка, която принадлежеше на селския тъкач Фан, и рядко й се налагаше да вижда хората от голямата къща, и то от разстояние. Мос й каза, че господарката на къщата е умряла и са останали само много, много старият господар и неговият внук, както и младият магьосник на име Аспен, когото бяха наели от Роук.
Откакто Оджиън почина и бе погребан с талисмана на леля Мос в ръка под буковото дърво край планинската пътека, Тенар не беше виждала Аспен. Колкото и да е странно, той не знаеше, че Върховният жрец на Землемория е в собственото му село, или ако знаеше, се държеше надалеч. А и магьосникът от пристанище Гонт, който бе пристигнал за погребението на Оджиън, също не дойде повторно. Дори и да не беше разбрал, че Гед е тук, то със сигурност помнеше коя е тя, бялата владетелка, носила пръстена на Ерет-Акбе на китката си и съединила отново Руната на мира. „Но колко години са минали оттогава, стара жено! — каза си тя. — Кому ще накривиш шапката?“
И въпреки всичко нали от нея бяха научили истинското име на Оджиън? Дължаха й известна проява на учтивост.
Ала магьосниците поначало не бяха особено учтив народ. Те бяха хора на силата. Имаха отношение само към силното. А каква сила притежаваше Тенар сега? Или изобщо бе притежавала? Като момиче и жрица беше просто съд: енергията на мрака бе текла през нея, използвала я бе и оставила я празна, недокосната. Като млада жена тя получи могъщо познание от един човек на силата, но го загърби, без да се докосне до него. По женски предпочете и притежаваше навремето силите на жената, обаче това време мина — не беше вече съпруга и майка. Нищо нямаше у нея, никаква мощ, която да бъде забелязана от някого.
Но драконът й бе проговорил. „Аз съм Калесин“ — каза той, а тя му отвърна: „Аз съм Тенар.“
„Какво значи господар на драконите?“ — попита някога Гед в местата на мрака, в Лабиринта, опитвайки се да отрече неговата сила, да го накара да признае нейната. И той й отговори с онази естествена прямота,
