другото — той е бил онова, което не можем да назовем. И такива сме всички ние.
Момичето, което седеше край огнището, наблюдаваше пламъците и слушаше, си представи ястреба; представи си човека; представи си как птиците откликват на всеки негов зов, на всяко негово слово. Щом само ги повика, те идват, удряйки криле, да докоснат ръката му с жестоките си нокти; представи си хищната птица ястреб у себе си.
ПЛЪХОВЕ
Един късен следобед в къщата на магьосника дойде Таунсенд, който беше донесъл вестите от Оджиън във фермата на Средната долина.
— Сега, когато господарят Оджиън е мъртъв, ще продавате ли козите?
— Може би — отвърна Тенар естествено. Тя наистина се чудеше как ще се изхранва, ако остане в Ри Алби. Оджиън, като всеки магьосник, получаваше помощи от хората, на които служеше със своето умение и сила — в неговия случай, на всички от Гонт. Стига само да поискаше и щеше щедро да събере всичко необходимо в замяна на собствената си отзивчивост. Обаче на Оджиън не му се налагаше да иска. По-скоро трябваше да подарява излишните храни, дрехи, сечива, добитък, всякакви принадлежности и сувенири, които му даваха или просто оставяха пред прага му.
— Какво ще правя с това? — объркан питаше той с пълни ръце. Наоколо пиукаха нахални пилета; стояха неколкометров гоблен и консерви мариновано цвекло.
Ето че Тенар бе напуснала Средната долина. При внезапното си тръгване тя дори не помисли колко дълго може да остане. Не взе със себе си седемте монети от слонова кост — цялото съкровище на Флинт. А и те едва ли щяха да й послужат в селото освен за покупка на земя или животни. Или пък да се спазари на пристанището с някой амбулантен търговец, който продава кожи и коприни от Лорбанъри на едри фермери и дребни богаташи в Гонт. От фермата на Флинт вземаха достатъчно, за да се снабдяват двете с Теру с храна и облекло. Ала шестте кози на Оджиън, бобът и лукът бяха по-скоро удоволствие, отколкото потребност. Тя още живееше от запасите на магьосника, получени като подарък. Селяните носеха по нещо и на нея в негова памет, леля Мос също проявяваше щедрост. Вчера й каза:
— Шарената ми квачка, миличка, започна да мъти. Като се излюпят пиленцата, ще ти донеса две-три. Оджиън не ги обичаше — били глупави, много шум вдигали, — но какъв ще е тоя дом без пиленца на прага?
И така си беше — кокошките на Мос се разхождаха напред-назад из къщи, спяха в нейното легло и още повече насищаха миризмата на тази толкова воняща, мрачна и задимена стаичка.
Тенар се обърна към мъжа с острото лице:
— Има едно хубавичко яре, едногодишно е. Добра дойна коза ще излезе от него.
— Интересуваше ме цялото стадо — рече Таунсенд. — Или поне пет-шест, а?
— Всичко са шест. Иди горе на пасището, ако искаш да им хвърлиш око.
— Добре — каза мъжът, обаче не се помръдна. И двете страни явно не трябваше да демонстрират прекалена готовност.
— Видя ли големия кораб? — попита той. Къщата на Оджиън гледаше на северозапад и от нея личаха само скалните носове на залива, само стръмните урви. Но от няколко места в селото можеха да се зърнат полегатият криволичещ път към Гонтийското пристанище, доковете, както и целият пристанищен район. Едно от редовните занимания на жителите в Ри Алби беше да наблюдават корабите. На пейката зад ковачницата винаги седяха по неколцина старци. Оттук гледката бе най-добрата и макар те никога през живота си да не бяха изминали тия петнадесетина мили по вития път, отделящи ги от пристанище Гонт, пристигането и отплаването на корабите им се струваше спектакъл, предназначен специално за тяхно развлечение, странен и непознат.
— Момчето в ковачницата казва, че бил от Хавнър. То ходи до долу да купува кюлчета и се върна късно снощи. Твърди, че големият кораб бил от Хавнърското пристанище.
Може би Таунсенд говореше само за да отклони вниманието на Тенар от цената на козите. И навярно имаше нещо вродено в убягващия му поглед. Ала Голямото Хавнърско пристанище малко търгуваше с Гонт — този беден и далечен остров, никому неизвестен освен с магьосниците, пиратите и козите си. А и, кой знае защо, нещичко в думите „големият кораб“ изпълни вдовицата с безпокойство.
— Говори се, че в Хавнър имало вече крал — продължи прекупвачът, все така загледан встрани.
— Това е добре — каза Тенар.
Таунсенд кимна утвърдително:
— Ще държи надалеч чуждоземната измет.
Тук чуждоземката Тенар мило допълни:
— Но онези от пристанището може и да не останат твърде доволни.
Имаше предвид капитаните на пиратски кораби от Гонт, които все повече вземаха под контрол североизточните морета, и много от някогашните търговски връзки с централните острови на Архипелага бяха прекъснати и нарушени. Това водеше до обедняване на всички гонтийци с изключение на пиратите, обаче хората продължаваха да гледат на тях като на герои. Доколкото знаеше Тенар, нейният син също бе моряк на пиратски кораб. И може би така беше в по-голяма безопасност, отколкото на порядъчен търговски съд. „По-добре акула, отколкото херинга“ — както гласеше една поговорка.
— Все ще се намери някой да не му хареса — механично отбеляза вдовицата, колкото да поддържа разговора, който вече бе започнал да я изнервя, тъй че се изправи и каза: — Ела да видиш козите. Но не зная дали ще продаваме.
Тя съпроводи мъжа до портата на заграденото пасище и го остави там. Беше й неприятен. Не че негова бе вината, дето на два пъти вече й носеше лоши известия, ала не те гледаше в очите, пък и имаше нещо отблъскващо в присъствието му. Няма да му продаде козите на Оджиън. Дори и Сипи.
След като прекупвачът постоя, без да вземе нищо, я налегна някаква тревога. Казала му беше: „Няма да продаваме.“ Колко глупаво от нейна страна — да употреби „ние“ вместо „аз“, когато той изобщо не пожела да говори с Ястреба. Не направи и намек за него, както се полагаше, докато мъж се пазари с жена, особено ако тя отказва на предложението му.
Тенар не знаеше как гледат на Ястреба в селото, на неговите появи и изчезвания. Макар самотен и мълчалив, макар и вдъхващ страх, Оджиън бе все пак техният магьосник и съселянин. Те се гордееха с името на Ястреба — Върховния жрец, който беше живял някога в Ри Алби, вършил бе чудеса, надхитрил един дракон край Деветдесетте острова и донесъл пръстена на Ерет-Акбе неизвестно откъде. И въпреки всичко не го познаваха. Откакто дойде, Гед не стъпи нито веднъж в селото — ходеше само в гората, из пусти места. Не й бе хрумвало досега, ала и той като Теру избягваше селската гмеж.
Сигурно го одумваха. Това си беше село, хората говореха. Но все пак не смееха да стигат особено надалеч в клюките си за жреци и магьосници. Те бяха обгърнати в тайнственост, животът на владетелите на силата изглеждаше доста странен, различен от собствения им живот.
— Остави го на мира — бе чувала да казват селяните от Средната долина, ако някой си позволеше твърде много по адрес на наскоро посетил ги шаман или на местния магьосник Бийч. — Остави го на мира. Той си има своя път, ние си имаме нашия.
Що се отнася до самата Тенар, това, че дойде да лекува и да се грижи за един мъж на силата, също не подлежеше на обсъждане. То беше от нещата, за които се махва с ръка: „Остави го на мира.“ А и тя не бе отсядала по-задълго в селото. Селяните не изпитваха към нея нито приятелство, нито вражда. Живяла е навремето в къщата на тъкача Фан, била е послушница на стария магьосник и той изпрати Таунсенд да я повика — всичко туй беше много добре. Но това дете, което водеше със себе си, да те е страх да го погледнеш. Кой е тоя, дето би се осмелил да се покаже с него по светло? Пък и що за жена е Тенар в края на краищата: ученичка на магьосник, лечителка на магьосник? Да, тук намирисваше на магьосничество, на всичкото отгоре — чуждоземно. От друга страна, била е жена на богат фермер. Вярно, че е починал и тя е останала вдовица. Ех, кой ли може да проумее нещо при магьосниците? Остави ги, най-хубаво ги остави…
Тенар отиде да посрещне Върховния жрец на Землемория, който идваше насам покрай оградата.
— Казват, че някакъв кораб пристигнал от Хавнър — спомена тя.
Мъжът спря и инстинктивно се извърна, сякаш искаше да хукне като подгонен от ястреб плъх, ала бързо
